Преподобна Стойна-един истински разказ


Къщата на Димитър и Велика Великови била иззидана от кирпич и дебело измазана с глина, а вместо от желязо решетките на прозорците били от дърво. По-голямата от двете стаи служела за кухня, за гостна и за спалня на родителите, а в малката направо върху рогозката спели трите им дъщери.
Точно срещу прозореца и над главата на Стойничка нощем леко светлеела иконата на свети Георги, озарена от синия зрак на звездите.
֎
Изглежда, още тогава – макар и малка – аз съм имала силна памет за сички работи, що стигат до човека чрез погледа му, щом и днес още помня онази лятна нощ.
Исках да спя, но нещо ме тревожеше, като че на другия ден щяха да ми вадят зъб. По едно време ми стана много жежко, припълзях като мишка – да не събудя сестрите си, – отворих вратата и тогава, дали от небето, или от другаде, в стаята налетяха едни златни мушици и взеха да се въртят над главата ми – нещо като светулки, но светулките мигат, а от тези излизаше друга светлина – дълга и непрекъсната като златен косъм, и усукана на едни завъртулки, като онези, дето ги пише върху парите. Тогава не знаех, че виждам цифри. По едно време мушиците се смириха, а светлите знаци останаха подредени на върволица – „22 12 1933“.
„Тогава ще умреш.“
Глас ми го каза. Човешки глас и мъжки, но непознат. И приказваше по градски. За пръв път го чувах.
„Кой?“
„Ти.“
„Какво аз?“
„Ще издъхнеш.“
Бях толкова малка, че от нищо нямах страх.
„Ми добре. Ама нали подир ще ме заведат на Керван панаира в Сяр?“
Гласът не ми отговори, онези завъртулки се скриха нейде, а аз взех да треперя. Кожата на челото и на ръцете ми пареше, но ме тресеше студ. Помислих си, че е от умирането. Пазарят в Сяр е вдругиден – неделя. Затуй отсега ме почва, та до неделя да ми е минало. Затракаха и зъбите ми. Изплаших се да не ми стане нещо преди отиването и изтичах в голямата стая при мама и татко.
„Мамо, аз ще умра.“
Мама примлясна в съня си и махна с ръка, като да отпъди муха.
„Мамо, казаха ми, че ще умра.“
А мама: „Тъй. Тъй“.
И пак нищо. Лежи си и диша дълбоко. Свих се до нея и долепих буза до устата й. Тя се събуди, първо май се изплаши, но сетне ме прегърна и скочи.
„Боже. Ти париш! Цялата гориш!“
Запали газеника и още щом ме видя, извика:
„Шарка! Черната! Да не влизаш при каките си!“.
Обгърна ме с голямо парче мокро платно и ме сложи да легна на одъра в задната стаичка, дето е залепена за къщата. В нея лете държим дините, че е най-студена.
„Мамо, ти като си била като мене, сакала ли си да мреш?
„От огъня е. Огън блика от тебе. Бълнуваш!“
Мама донесе иконата на свети Георги, тази, дето той е нарисуван само до кръста и без кон, прекръсти се, целуна я и й пошепна нещо, но аз чух само „за работата около Зоя“. По-голямата ми сестра бе вече сгодена, но чакаха да навърши шестнайсет, за да я оженят. За мене и за другата ми сестра мама нищо не пита светеца. Ана наскоро бе изкарала втората си година в четвърто отделение и я вече отписаха от училище, щото й било дошло време да се учи да тъче.
„Науката поболява жената и я прави бездетна. Айде влизай в стана и фащай совалката!“
Иконата закрепиха на прозореца, а като се съмна, баща ми заби в стената пирон и окачи Светия лик така, че да мога непрекъснато да го гледам и да му се моля.
Едрата шарка била наша семейна болест. От нея пострадала баба ми Кръстя. Макар че била най-хубавата мома в цял Хазнатар, оженили я за вдовец, пък и куц, щото шарката така била загрозила бялото й лице, че останали ненашарени само очите и русата й коса, дълга и гъста като повесмо. Всички викат, че приличам на нея, само дето косата ми е червеникава – досущ гривата на чичовия кон Алчо. Болестта отпъди от мене всички деца в махалата, и сестрите ми също. По цял ден седях сама и най-много да се кача на ябълката и да гледам надолу полето към Сяр, дето всяка година се стичат хора за панаира. Водили са ме там само веднъж, но нищо не помня, не поради бебешката си възраст, а щото съм спала тъй дълбоко, както може да спи само нахранен човек, който цяла седмица не си е дояждал. Мама имала малко кърма, та трябвало да купят коза, и още там – на пазаря – ме тикнали под вимето й.
С нея – с козата ни Сивча – си играех, докато бях шаркава. А и после – когато всички разбраха, че съм белязана не само от болестта.
Като научих за онуй, дето ми го показаха цифрите, взех да разпитвам сестрите си дали са умирали. Казаха ми, че не били.
Излезе, че само на мене ми е дадено да преживея този празник, и нямах търпение да оздравея. Но ставах все по-зле. По корема, а после по лицето и главата ми се изринаха червени петна, взеха да растат и да се пълнят с нещо уж като вода, а то после се оказа гной. Петна имаше и в очите ми, те ми закриваха светлината и не можех да виждам. Първо болеше, подир взе да сърби. В края на седмицата мехурите се изпукаха, гнойта намокри възглавницата и черджето върху рогозката, в стаичката стана смрадливо, но аз търпеливо чаках болестта ми да мине и най-после да умра. На другия ден мама ме заведе в кокошарника, показа ми малко жълто пиленце, търкулнато в прахта.
„Нощес е умряло.“
Тогава разбрах, че да си мъртъв, туй ще рече, че не щеш да ядеш и да играеш, а искаш само да спиш. А на мене не ми се спеше. И май тогава взех да си викам, че е по-добре да съм жива поне през лятото, когато има много плодове и игри.
Една нощ жегата намаля, излезе лек вятър и аз видях как се олюля иконата на свети Георги. Но и след като вятърът стихна, иконата пак се люлееше, после се откъсна, но не падна веднага, а заплува из въздуха, както съм виждала да плува листо от асмата, преди да кацне на плочите пред къщи. Образът на Светеца взе да се приближава и да расте пред очите ми и светеше, както съм виждала сняг да свети на месечина.
Стаичката се напълни с нещо много ярко, като че слънцето се бе върнало и бе станало на прах, аз го дишах това слънце и май взе да ми олеква от болестта.
„Не бой се. Аз съм свети Георги.“
Иконата ми говори, чувам същия оня глас, но устата на иконата не мръднуват.
„Който и да си, недей да идваш към мене, щото съм прилепчива и може да те прихване черната шарка.“
„Няма да ме прихване.“
„То не се знае. И възрастните ги хваща. Даже и женените. Ти женен ли си?“
„Не всички възрастни са женени.“
„Мама каза, че и аз сигурно ще си остана мома. Освен ако не ми намерят някое куцо момче. Щото съм шаркава и грозна.“
„Пак ще си хубава.“
„Защо ме лъжеш!“
„Аз съм твой брат.“
„Мама не ми е казвала, че имам брат.“
„Майка ти е добра жена.“
„И татко не ми е казвал.“
„Баща ти също е добър.“
„И какво, като си мой брат?“
„Ще ти помагам.“
„Ти първо ми кажи как става така, че чувам гласа ти, а по лицето ти не личи да приказваш? Ни устата ти шават, ни очите ти трепкат.“
„Винаги ще бъде така. Не аз говоря на тебе, а моят ум говори на твоя. И макар ти да чуваш думи, те са само част от онова, което ти казвам. Много неща, които ум на ума може да каже, не могат да се поместят в изречения или даже в цяла книга. Но ти ще ги знаеш. И не се бой. Аз съм пратен да ти помагам.“
„Трябваше да дойдеш по-рано. Преди да се разболея.“ „Ще идвам при теб винаги навреме.“
„Знаеш ли, че черната шарка ослепява хората. Може и мене да ослепи.“
„Ще те ослепи, това е задължително. Но ти пак ще виждаш.“
„Ще ме запишат ли на училище?“
„Не е нужно. Ти ще знаеш всичко.“
„Отде ще го знам?“
„От една голяма книга.“
„Читанка? Колко голяма?“
„Много. Колкото цялото небе.“
„У дома няма да има място за нея. Де ще я държа?“
„Друг път ще ти кажа.“
„Пак ли ще дойдеш?“
„Пак.“
„Защо искаш да си мой брат?“
„То не е по желание. Така ни е дадено.“
„От кого?“
„От Някой, който ни дава каквото трябва.“
„А къде живееш?“
„Там, дето всичко е светлина.“
„Как тъй всичко. И къщите ви, и дърветата ви?“
„Всичко.“
„Ми как спите? Или си затуляте прозорците с черджета?“
„Ние не спим.“
„И нощем?“
„Там няма ден и нощ.“
„По какво разбирате кога е пладне, кога да ядете?“
„Ние не огладняваме.“
„А вода пиете ли?“
„Не.“
„Ами какво пиете?“
„Не ожадняваме.“
„Дрехи имате ли?“
„Ние нямаме тела.“
„Но ти имаш. И змеят ти има, и конят ти.“
„Само когато искаме да ни виждате.“
„Някой път не искате, така ли ?“
„Някой път не искаме.“
„Ще ме заведеш ли у вас?“
„Ще те науча как сама да идваш.“
„Ти пеш ли стигаш дотук? Или с нещо?“
„Както се случи.“
„Имаш ли майка?“
„Имах, когато бях като тебе.“
„И тя ли е била от светлина?“
„Не, тя беше от плът и много приличаше на твоята майка. И аз бях от плът.“
„Това плът какво иде да рече?“
„Първо съм се родил, после съм бил дете, след време съм пораснал, станал съм войник…“
„Послушен ли беше?“
„Не много. Обичах да дразня възпитателката си. И тя плачеше.“
„Завалията. Тя плаче, а ти я гледаш.“
„И аз плачех, много ми беше жал за нея.“
„А какво ти стана после?“
„Каквото ще стане някога с тебе и с всички вас.“
„Ще станем светци ?“
„Не веднага и не едновременно, но ще станете. Всички ще станете.“
„Притрябвало ми е!“
„Такъв е законът на развитието.“
„Какъв такъв?“
„Като стълба. Ей го например камъка – седи си на едно място, но нито расте, нито се помръдва. До него дървото – расте, но не се движи. Под дървото – кучето, то се движи, но не може да говори. Човекът – говори, но не може да свети. Светията – свети, но не може да променя съдбата на света. И само най-горе има Един, който може всичко …“
„Ти виждал ли си Бог?“
„Само когато Му се моля.“
„И как го виждаш?“
„Всеки го вижда такъв, какъвто на него му е нужен.“ „Аз пък го мислех за млад. Нали той дава децата, пък татковците на децата са винаги млади. А на жените как им се явява? Пак ли като мъж?“
„Ако питаш за себе си, ще ти кажа, че ти ще усещаш присъствието Му по мириса на колендро. Оня мирис на полските треви, предвещаващ дъжд. Вдъхнеш ли го, ще вземеш да се прозяваш. Ще ти се доспи. А сънят ти ще бъде пророчески.“
„Ъхъ. Разбрах защо си дошъл – да ми разкажеш приказка за дядо Господ и да ме приспиш. Кога ще дойдеш пак?“
„Заспивай. Скоро ще дойда.“
Заспала съм и в съня си отново повторих казаното от Брат ми, а на сутринта мехурите взеха да завяхват, след два дни коричките им се отлепиха и до неделя изпопадаха, но вместо на панаира в Сяр мама ме заведе на реката да ме изкъпе.
֎
И точно там – на реката – Велика, майката на Стойна, забелязала, че очите на детето са променили цвета си и от сини са станали сиви, широко отворени, някак си твърди като речни камъчета и немигащи. „Божке, не го мога ожених туй чедо!“ Тя била чувала, че много от шарковите след оздравяването си ослепяват.
֎
Гледа ме мама, а сълзите й се търкалят бистри като маргарит. И ме пита: „Видиш ли онова цвете ей там?“
„Видя го.“
„А паричката в плитката ми видиш ли?“
„Днес не носиш паричка.“
„А онова дърво зад гърба ти?“
„Кое? Високото със сухия клон или ниското, с пробитото гнездо?“
„Как ги видя, без да се обърнеш!“
„Аз виждам и когато не гледам. И надалече мога да видя. Ей я пред очите ми Зоя. Седи под асмата и плаче. А у дома има чужди хора. И тати само повтаря: „Недейте тъй бре, джанъм, що правите тъй!“
Прибрахме се с мама и сварихме същото, което казах. Сватовете дошли да върнат годежа, щото сестра ми Зоя им се видяла много слабичка, а на тях й трябвала яка снаха, дето може сама да натовари със снопи талигата, щото те били стари, а синът им щял да ходи войник! Тъй работата се развали. Ще кажа само, че три-четири месеца по-късно сестра ми бе поискана от друго момче, ожени се за него и след година й се роди син, моят племенник Илия.


Какво четем:

🔴 Красотата на българката през погледа на мъжете преди 150 г.

🔴 Млади българи живеят и работят в село Средно Градище и дават пример, че животът на село може да е различен и хубав

🔴 За пример! Млади българи вдигнаха красива и патриотична сватба (снимки)

Източник: vluhvite



Коментари



горе