Два инфаркта удрят Радичков след смъртта на Григор Вачков


Най-големите приятели на Йордан Радичков през годините са Емилиян Станев, акад. Петър Динеков и режисьорът Методи Андонов. По-късно и Светлин Русев и Георги Чапкънов.

Но от всички тях на първо място е Григор Вачков.

Докато връзката му с останалите е предимно творческа и интелектуална, с Вачков тя е най-силна и в чисто човешки план. "Не знам какво ги сближи толкова: дали селският им произход, чистите им души или пък непосредствеността и скромността им, но те сякаш бяха родени един за друг, казва съпругата на актьора Силвия Вачкова.

Eмоционалната връзка между двамата е толкова силна, че три дни след смъртта на Григор Вачков потресеният от загубата му Радичков е покосен от инфаркт. Според Силвия Вачкова, докато писателят лежи в реанимацията, "услужлив" санитар му казал: "Знаете ли, другарю Радичков, на същото това легло, на което вие лежите сега, почина актьорът Григор Вачков..."

Григор Вачков и Пепа Николова във филма "Покривът" като циганско семейство

При тази вест сърцето на писателя е поразено за втори път.

Прословутата сцена с питона в "На всеки километър". Ролята на Митко Бомбата направи Григор вачков изключително популярен и обичан

...Радичков и Вачков се сближават, докато в Сатиричния театър Методи Андонов поставя първата пиеса на писателя - "Суматоха. На предпремиерното представление Силвия се запознава с Йордан и Сузи и оттогава семействата и децата им са неразделни.

Григор Вачков в ролята на Араламби в пиесата "Суматоха"

Радичков е само с 4 години по-голям от Гришата, който външно изглежда буен и темпераментен, но инак е кротък, стеснителен и мълчалив.

Най-хубавите приятелски години на двете семейства са, когато Радичкови живеят на бул. "Волгоград". Там е майката на писателя - баба Младена, която придава допълнителен уют и колорит на дома.

Виждат се много често, заедно празнуват всички празници и винаги са заедно на Нова година.

Йордан е сладкодумец, омайник, магьосник, чаровник, разказва толкова хубаво, както и пише. Гришата го боготвори. Той толкова много го обича и уважава, че за него е свещенодействие всеки контакт с писателя.

Често го вози с колата си и после казва на жена си: "Умирам от страх, когато го возя. Ти не знаеш кого карам, не знаеш какъв човек е той!" При това тогава Радичков още не е толкова популярен.

Йордан е душата на компанията, говари много, разказва какви ли не истории, Гришата само притеснително се обажда понякога. Друго е, когато се събират с приятели или в Дома на художниците. Там си устройват маскени тържества и тогава актьорът е в стихията си.

А Йордан, разказва Силвия Вачкова, колкото тих, свит и притворен беше, като засвиреше музика, сякаш се преобразяваше. Като му засвяткваха очите, като щракаше с пръсти - представа си нямате.

Пич! Истински пич ставаше този мъничък човек и в такъв рок ме завърташе, че не можех да му смогна. А бях с 13-14 години по-млада от него...

Два пъти Радичков ги води в родното си село Калиманица. При първото пътуване то е полуразрушено заради язовир "Михайловград". Там Радичков се преобразява, развълнуван ги води и разказва за местата, където играл като дете - в двора на къщата, която вече я нама, дървото, по което се катерил, реката, в която къпели биволите, близките баири с невероятното име Тръпките...

Второто посещение е, когато селото вече го нямало. И колкото радостен и възбуден е писателят предния път, толкова тъжен и потиснат остава, когато вижда, че
светът на творческото му въображение, вече го няма.

Минават и през съседното село Живовци - с кадри как разрушават неговите къщи започва филмът "Последно лято".

Когато режисьорът Христо Христов решава да снима "Последно лято", Радичков навива Григор Вачков да изиграе ролята на Иван Ефрейторов. "Ти луд ли си бе, Данчо? - казва актьорът. - Аз съм комик, аз съм Митко Бомбата. Как ще играя драмата на Ефрейторов, когато зрителите ще се засмеят още като ме видят и до края ще чакат нещо смешно от мен. Виж, дето трябва да кося във филма, това го мога!"

Когато започнват снимките, Вачков толкова се променя, че дори спи като Иван Ефрейторов - със стиснати устни и сбръчкани вежди. Прави го, за да влезе в кожата на героя си - мрачен темерут, но с вътрешна топлина.

Безспорният връх в това човешко и творческо приятелство е пиесата "Лазарица". Още докато я пише, Радичков има предвид Гришата за ролята на Лазар.

Първият вариант на пиесата се загубва и понеже писателят никога не слагал индиго на пишещата си машина, няма и втори екземпляр. И когато пише новия вариант, често обсъждат с актьора ситуации, диалог, да слезе ли Лазар от дървото, или да не слезе. Гришата много искал накрая героят да слезе при хората и да целуне земята, но авторът бил непреклонен.

Репетициите с Младен Киселов в Сатирата са нещо изумително. Силвия плаче от вълнение, когато гледа как ржисьорът лае под дървото за да предизвиква реакции у Гришата.

Спектакълът трае 2,5 часа. Във всяко представление актьорът отслабва с по 2-3 кг. А вече е изкарал микроинфаркт и дори му забраняватда играе в "Януари"
"Лазарица" е играна над 50 пъти с едно прекъсване от няколко месеца заради сърдечна операция на актьора.

Понеже слухът за болестта му вече върви из София, когато възстановяват спектакъла, залата на Сатиричния театър се пукал по шевовете. Колеги, приятели идват да го гледат.

Григор Вачков надминава дори себе си. В края на пиесата той буквално се хвърля към публиката, а хората от първите редове протягат ръце да го прегърнат или поне докоснат.

През март 1980 г. Григор Вачков умира, докато с Георги Дюлгеров снима "Мера според мера".

Йордан Радичков винаги много се вълнува, когато говори за Гришата. Той поначало е силно емоционален човек и болката по загубата на най-добрия му приятел остава за цял живот.

В епилога на романа "Ноев ковчег" (1988 г.), озаглавен "Небето прокапа", Радичков още веднъж прави дълбок поклон на Емилиян Станев, Методи Андонов и Григор Вачков.

Тримата идват на палубата на малката му лодка, а затворен в трюма , писателят слуша техния загадъчен разговор.

След като се стопяват в нежната мъгла на небитието, Радичков казва:"Въпреки присъствието на папуняка (циганското петле) или тъкмо поради това изведнъж се почувствах безкрайно сам и ми дожаля. Дожаля ми неудържимо, страшно ми дожаля за целия мой мизерен животец..."

На 26 май почитателите на Григор Вачков щяха да го поздравяват за 80-годишния му юбилей! Уви, Господ реши да го вземе при себе си, когато актьорът беше само на 47 години.
Предлагаме ви два спомена за него от Йордан Радичков. Между тях има приятелство, каквото днес е невъзможно.

Пътувахме веднъж из моя Берковски край заедно с жените си (...) Попаднахме в прегръдките на една циганска сватба. Шаферите веднага вдигнаха младоженеца и туриха до булката Григор Вачков. Сместиха и нас на трапезата и веднага започнаха да принасят дълбоки паници, в които димеше ядене.

От ръка на ръка се запрепредаваха лъжици и вилици, бляскаха ножове на слънцето, всичко това се носеше из прашния въздух и посред дима към нас. Сватбарите бяха вече обядвали, само отпиваха и по-старите замезваха лениво.

Оттук насетне трудно бих спазвал каквато и да е било последователност. Ще поставя картините пред очите на читателя, тъй както са останали в паметта ми.
Помня дългата трапеза, пълна с много пъстър народ.

Тези, които седяха, седяха, но понеже вече нямаше място за всички да насядат, то зад седящите имаше още една или две редици правостоящи. Всичко бе шарено, с лъскави лица и лъскави черни очи!

Посред трапезата седи Григор Вачков, от едната му страна седи булката, с бялото було и с бялата рокля, боса. Босите стъпала бяха въгленови - толкова черни се подаваха те изпод бялата рокля.

Зад Гришата стоеше младоженецът, облечен в широкия черен костюм на брат си. Той много дълго стърча прав, докато се разбутаха и му направиха място да седне отново до невестата си. (...)

Народът се трупаше и все по-плътно притискаше Гришата. От двете му страни стърчеше духовата музика. Тъпанът беше сместен между казаните, огнищата и трапезата, а барабанчикът, кларнетите, флигорните и басовете бяха излезли напред.

Духовата музика искаше да засвидетелствува почитта си към Григор Вачков и да благодари за това, че е уважил с присъствието си сватбата.

Музикантите се бяха скупчили на една педя от ушите му, инструментите бяха насочени право към него, пищяха те и подвикваха, нежно, почти срамежливо се обаждаха тубите, гърмяха два баса - голям и малък - флигорните раздираха въздуха, ако го оприличим на платно, то всичко бе раздрано на панделки; кларнетите пищяха изтънко, ще помисли човек, че всеки миг ще им изпадне душата и ще се просне върху прашния троскот.

Така вървя до едно време, после се завъртя хорото, Григор Вачков го поведе с невестата. Колко народ се залови на това хоро, не мога да кажа. То се виеше и усукваше като змия, бляскаха женски обеци из него, мятаха се женски плитки с вплетени в тях пъстри панделки. Подвиквания се чуваха и тук, и там се приклякваше. (...)

Това, което играе, играе, това, което не играе, се трупа да гледа. Циганите бяха сметнали Григор Вачков за свой циганин. На тумби, на тумби притичваха босоноги деца, за да гледат Григор Вачков в лицето. Сватбата се люлееше, водена от Григор Вачков, подир него идваше невестата с босите си стъпала, мятаха се те ритмично, преобръщаха се в прахта и троскота... Ах, невестата, невестата! (...)

Где да знаехме ние тогава и где да знаех аз, че това ще е последното хоро на Григор Вачков и че ще се появи лани студена невеста, боса, с въгленови стъпала, за да го вземе със себе си.

Можеше ли някой да знае!...

Веднъж отидохме в Пловдив на мострения панаир. Беше много неудобно, защото Григор Вачков гледаше панаира, а от своя страна панаирът гледаше него.

Отделно от това мургава група хлапаци се бяха залепили отподире му, всичките бяха малолетни, боси и пушеха. По едно време насреща ни се зададоха три жени, помня, че едната бе с карирана престилка на оранжеви и зелени карета.

Трите жени се подръпваха една друга за фустите и си викаха една на друга: "Глей ма! Глей ма!"

Бяха си изкривили вратовете по посока на Григор Вачков, както е в египетските рисунки, и докато се подръпваха за фустите и си викаха една на друга:"Глей ма! Глей ма!" и си изкривяваха очите, за да дадат вид, че уж не гледат, те и трите, както си вървяха, изведнъж и по най-внезапен начин пропаднаха в една дупка.

По какви причини се намираше там споменатата дупка, не мога да кажа. Помня само, че бе пред една австрийска валцова мелница, монтирана на открито, за да може да се вижда как се мели житото по съвременен начин.

Гришата се обърна към мургавите малолетни хлапаци, дето се бяха залепили за него, следваха го по петите и пушеха, рече им: "Марш!", и такъв категоричен знак направи с ръка, че мургавите малолетни пушачи се пръснаха подобно дима от цигарите и потънаха в панаирната навалица.

 После двамата продължихме да вървим през панаира, Григор Вачков ни веднъж не погледна към дупката, гдето заради него паднаха трите жени. (...)

Заобиколихме с Григор Вачков австрийската валцова мелница и се съгласихме помежду си, че ще бъде много хубаво, ако трите жени останат вовеки веков в дупката!

Мъжете им сигурно ще бъдат много щастливи затуй, че жените им са пропаднали вдън земя, говорехме си ние, а през това време се зададе насреща ни колоездач и той изкривил врата си подобно на египетска рисунка, за да може да гледа Григор Вачков, и тъй както въртеше педалите и се носеше с велосипеда си като египетска рисунка, се блъсна в един железен стълб.

Защо разказвам всичко това? Припомням го, за да подчертая колко популярен беше Григор Вачков. Много пъти съм бил свидетел как народ се трупа да го гледа, сякаш че гледа мечка.

Той винаги се притесняваше, потеше се, чудеше се къде и как да скрие лицето си или да се измъкне незабелязано. Но не можеше той да скрие лицето си, нито да избяга от навалицата. Навалицата го блъскаше, притискаше го отвсякъде, някои държаха особено много да се ръкуват с него и успяваха.

Григор Вачков имаше много силна ръка, неведнъж съм виждал как при ръкуването отсрещният човек премалява, защото чувства ръката си като в преса. Но и Гришата съм виждал как отмалява понякога, когато го подхване някой с двете си ръце и почва тъй да му раздрусва ръката, че всеки миг може да я откъсне чак от рамото.

А веднъж един фанатик така се нахвърли върху му, че го ухапа. На въпроса защо го ухапа, оня не можа да каже нищо, ами стоеше като ударен с мокър чорап по главата и сияеше целият. Същински човекоядец, истина ви казвам!

Хей, Гриша!

Нашето приятелство започна от пиесата "Суматоха". Млад, черен като циганин, напет и въодушевен, Григор Вачков излизаше на сцената на Сатиричния театър със знаме от неостригана свинска кожа, за да извести, че: "Една суматоха не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това, да се развяват знамена и да се скандира.

Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света!"

Рядко съм срещал човек, който така радостно да обича живота и да се радва като дете на успеха на другите! Но и рядко съм срещал човек да вярва на хората, с които работи, така дълбоко, както Гришата вярваше.

Не обичаше пустотията Григор Вачков. Обичаше той красивото и приветливото в природата. Беше се научил, ако види красиво дърво, да ръкопляска, както се ръкопляска в театър. Ако видеше красива природна картина - ръкопляскаше.

Ако минехме край ливади с дъхави откоси и косачи, присламчваше се към косачите и почваше да коси. Пчелин ако видеше, кладенче, вързана за дръвце коза, воденица или щъркел, който токува в гнездото - подвикваше одобрително и ръкопляскаше.

Цъфнала трънка ще види, цялата бяла като невеста, ще я обиколи отвсякъде да й се радва. Обичаше и огъня - не тлеещата жарава, а свистящите пламъци.

Беше общителен. Но когато поради популярността му се струпваха повече хора да го гледат, а някои да го посочат с пръст, се притесняваше. Беше силен физически, обаче почти постоянно изпитваше душевна несгода и притеснение. Стараеше се да надмогне притеснението с работа.

Работеше и за умрелите, на високи, изтощителни обороти в онзи ужасен триъгълник, затворен между театър, кино и телевизия.
Ужасен бермудски триъгълник!

Предчувстваше, че няма да е бегач на дълги разстояния през живота, а че ще пробяга само една скъперническа отсечка и че то е предопределено. Като говореше за това, се разплакваше. Връщайки се назад в годините, мога да кажа, че той пробяга тази своя отсечка едва ли не на един дъх, вдишвайки дълбоко както цялата сладост, така и цялата горчилка на живота.

Отиде си рано, без да се сдържа и спира по пътя си. (...)
Ако приятелството ни започна с монолог от "Суматоха", то съдбата реши да завърши с монолог от "Лазарица".

Не така млад и напет, както в началото, но все така черен и въодушевен, Григор Вачков се появяваше на сцената на Сатиричния театър в последна роля, съпротивлявайки се на смъртта:

"Животът изтече под дървото, войници отгърмяха с марш, деца с песен минаха оттук, запътени към своята зора, а аз стоя в сврачето гнездо и виждам вече студения си залез. Моторен шум, войска и весел кос, летящите в небето жерави, меланхоличният кърпикожух - как всичко в спомена остана!...

Виелицата иде, дочувам зловещия й вой. Виж я вещицата как хвърля сняг право в лицето ми! Почти ме заслепява, задавя ме!... Постой, мръснице! Спри, невежество, не виждаш ли, че пред теб човек стои!"

Обаче невежеството не спря, то идваше тъкмо за човека!"

Слово на Йордан Радичков за 60-годишнината на актьора.
Заглавието е на писателя.


Какво четем:

🔴 Най-култовите реплики от филма "С деца на море"

🔴 Невена Коканова в „Тя и той”, 1972 година

🔴 Джоко Росич, завещанието.

Източник: 24 часа



Коментари



горе