Човек се ражда и умира с гласа си, той е неговата душа


Икономист и журналист по образование и актьор по призвание, Джордже Мирко Росич носеше в себе си онзи рядък пламък и енергия, които може да накарат дори камъка да запламти, при това само с една дума, любимата му дума - обич!

Въпреки отличията и наследството, което Джоко Росич остави на България, най-близките приятели на актьора ще го запомнят като човека с мекото сърце и твърд тембър, който обичаше да пие ракията си с вода, да прекарва топлите дни от годината в село Бойковец и който мечтаеше да поязди рамо до рамо с чикошите из пустошта (унгарските каубои – бел.авт.).

Хлапак по душа

Роден във високосната 1932 г., при това на 29 февруари в Крупан, Кралство Югославия, в семейството на директора на местното училище Мирко и учителката Цветанка, Джоко Росич бяга в България едва 19-годишен по политически причини и отказва да я напусне до смъртта си по лични – влюбва се в страната и в българския народ. Майка му Цветанка е българка, баща му - чист сърбин. Те успяват да възпитат у Джоко патриотичната любов към родината и чистата любов и надежда у хората. „Разбрах, че родината - това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други - нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината - това са спомените. Защото човек класифицира спомените си. Има такива, които отхвърля, не иска да ги помни и успява. И помни онези, които му правят атмосферата на това, което той обича“, разкрива Джоко в свое интервю. „Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в ла*ната, в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим фирми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора“, споделя още актьорът. Въпреки че през последните 30 години от живота си Джоко Росич не бе стъпвал в родния си град, той често говореше с поетична носталгия за него и до последно помнеше уникални детайли от детството си. „Шумът на реката, която се търкаля през планината и после влиза в двора ми в село Бойковец, ми напомня за моето детство в сръбския град Крупан, където татко беше директор на училището. В задния ни двор също имаше река, а покрай нея минаваше път и баща ми обичаше да се разхожда по него. Веднъж срещнахме много възрастна жена. Татко я попита: „Бабо, какво правиш?“ „Гледам в реката“, отговори тя. „Що бе, бабо?“, полюбопитства той. „Гледам я как тече и ми отнася мъката", бе отговорът“, спомня си великият актьор.

Живот като на кино

Преживял 35 пъти смъртта на лента, Джоко Росич има зад гърба си над 100 филма. Най-паметните му участия ще останат в  „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др. Джоко е носител на орден „Кирил и Методий“ първа степен, а през 2010 г. получи наградата „Златен век за цялостен принос към киното“. „Имам си идея - някой да направи документален филм, който да се казва 35-те смърти на Джоко Росич. Горе-долу толкова пъти съм умирал в своите филми от 1964-та до днес. Искам някой да ги подреди хронологично, да ги заснеме отново и глас зад кадър да обяснява събитията, които са ставали по това време. Ще е фамозно!“, предложи преди време Джоко Росич.

Джоко Росич: Човек се ражда и умира с гласа си, той е неговата душаЛюбовта ми към теб, Лили

Джоко Росич има два брака – със Занка Александрова и Лиляна Лазарова, като последната му съпруга Лиляна бе и любовта на живота му. Според най-близките му приятели след смъртта й през лятото на 2013 г., актьорът потънал в дълбока скръб и така и не успял да преодолее загубата й. „Прибирам се и я търся, а нея я няма. Сега като тръгнах насам за студиото и я търся да ми каже защо съм се облякъл така. Преди като се прибирах вкъщи, отварях вратата и извиквах: „Лили?“ И тя ми отговаряше, а сега няма кой“, сподели в едно от последните си ТВ интервюта актьорът. „Чувствам се сам. Никога не съм вярвал, че в един милионен град човек може да се чувства сам. Сега в София аз съм непрекъснато сам. Излизам до едно кафене в квартала, стоя там час-два, останалите 22 часа съм сам, напълно сам. Никога не съм се чувствал по-самотен“, тъжеше по съпругата си Джоко. Двамата се срещат в коридорите на БНР, по времето когато  Росич работеше в радиото. „Запознахме се в радиото и имахме навик да слушаме радио - сега до обяд пускам радиото задължително“, спомня си след смъртта на съпругата си миналото лято актьорът.


Какво четем:

🔴 10 фотоса от емблематични роли на Невена Коканова

🔴 Крилати фрази от "Диви разкази" на Николай Хайтов

🔴 Последният буквар издаден преди 1989г.

Източник: bliasak



Коментари



горе