Пенчо Славейков – поетът славей
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Потомците на Петко Славейков далеч не посрамват своя велик баща. Три от осемте негови деца наследяват баща си в някои от многобройните му поприща, справяйки се доста успешно.
Христо и Иван поемат пътя му в политиката като членове на Демократическата партия – приемник на Петко-Каравеловото крило на Либералната партия. С последната се свързва и политическата кариера на техния баща. Иван става кмет на София в периода от 1885 до 1886 година и просветен министър при Петко Каравелов, а Христо – председател на Народното събрание (1908 – 1910 година) и министър на правосъдието във второто правителство на Александър Малинов. Литературата пък се оказва призвание за най- малкия брат Пенчо. На 27-ми април тази година честваме 150-годишен юбилей от рождението му. Както в приказките, най- малкият брат, макар и укоряван от баща си (по хумористичен начин), се оказва най-способен и постига най-забележителни успехи. Творчеството на сина опровергава напълно упреците на строгия Петко, отправени в забавното стихотворение „Малък Пенчо“. Макар „Пенчо да не чете, да не ще да работи и да го мързи“, той се превръща в един от най-видните български поети, представител на модернистичното течение в българската литература, който я европеизира и издига до нови висоти.
Роденият в град Трявна през 1866 година Пенчо, завършва гимназия в Пловдив. В ученическите си години той живее и в Стара Загора, където баща му е и негов учител. Този период съвпада с опожаряването на града, на което той става свидетел. Повратен момент за личностното изграждане на поета се оказва измръзването му на река „Марица“ през 1884 година. „Дирейки да играй“, очевидно пословично палавият Пенчо заспива по върху леда на реката по време на игра. Инцидентът на ледената пързалка оставя трайни физически последици – до края на живота си най- малкият Славейков остава куц, придвижвайки се с помощта на бастун. Освен това има затруднения при писане, а дикцията му остава неясна. Месеци наред Славейков е на легло, което няма как да не се отрази на един неукрепнал тийнейджър, какъвто тогава е той. Тези проблеми обаче не го сломяват, въпреки че ги преживява трудно, а напротив, спомагат за укрепване и засилване на духа му в посока на интелектуално и личностно усъвършенстване. Те не просто повлияват на обществените и творческите стремежи и възгледи. Те ги изграждат.
Четири години по- късно, през 1888 година излиза и първата стихосбирка на Славейков – „Момини сълзи“. Въпреки ласкавите отзиви от Иван Вазов и Стоян Михайловски, младият поет намира твърде много сходства между нея и творчеството на Хайнрих Хайне, по което той се увлича, докато е прикован за леглото. По тази причина младият поет се опитва да изземе и унищожи напечатаните екземпляри, с което той, за наша радост, не се справя докрай.
Наивно би било да мислим, че творецът Славейков-син би бил същият, би имал същите поетически търсения и стремежи, ако личният му живот се е бил развил по различен начин. Характерните за него възгледи: за твореца като страдалец, за страданието като път към постоянно усъвършенстване и изграждане на свръхчовека изглеждат като изход от сполетялата го беда. Елитарните идеи, защитавани от Славейков, могат да бъдат синтезирани така: „Изкуство заради самото изкуство“. Те са абсолютно противоположни на защитаваните от Вазов възгледи, според когото изкуството трябва да бъде общодостъпно и да може да достигне до всеки човек от народа. Въпреки положителната рецензия, която Вазов пише за поетическия му дебют, тези различия прерастват в противопоставяне между двама от най- забележителните български поети. И ако тези дрязги могат да се определят просто една невинна интелектуална закачка, то отношението на Пенчо към една друга личност, която подобно на дядо Вазов в исторически план има ярко изразен положителен образ, е откровено враждебно. И това е напълно разбираемо. Едни от най- засегнатите от граничещия с диктатура режим на Стамболов политици са някои активисти на разцепилата се Либерална партия, а именно Петко Каравелов и Петко Славейков. Чувството на неприязън към министър-председателя далеч не е подтикнато единствено от факта, че поетът е лично потърпевш. Мерките, с които тогавашният властник си служи са полюсни и спорни, а за демократичната и хуманна натура на Славейков, за когото уважението към отделна личност и ненакърняването на човешкото достойнство са водещи идеали, са крайно неприемливи.
Друг много важен фактор в творческо-личностното развитие на Славейков се оказва и престоят му в Лайпциг. Той заминава за Германия през 1892 година, за да учи философия. През този период се запознава с други западни философски и литературни течения. Именно в Германия Славейков окончателно е завладян от индивидуалистичната философия на Ницше и за кратко председателства славянското академично дружество в града.
През 1987 година Славейков се връща в България натрупал много ценни знания, които ще се окажат важни за родния културен живот тогава. Включвайки се активно в едноименния кръг около списание „Мисъл“, той започва да предава напредничавите идеи на сънародниците си. В „Мисъл“ той намира съмишленици, с които гледа в една и съща посока. Останалите трима членове – Пейо Яворов, д-р Кръстев и П. Ю. Тодоров, споделят индивидуалистичните възгледи на Пенчо и в издаваното между 1882 и 1907 година списание успешно пропагандират усъвършенстването и универсализирането на българската литература.
Силното влияние на Славейков в родната литература дава своя отпечатък и в жанрово отношение. Той утвърждава две разклонения на поемата – философска и фолклорна. Представител на първата разновидност е посветената на Бетовен „Cis moll“, а на втората – „Ралица“, „Чумави“, „Неразделни“ и „Змейново любе“. Всички те са част от сборника „Епически песни“, излязъл през 1896 година. Във фолклорните си поеми Пенчо се опитва да наложи една нова трактовка на народното творчество – да покаже универсалните стойности в традиционните български литературни мотиви. Но жанровата диверсификация не се изчерпва с двата типа поеми. Пенчо Славейков е един от първите български поети, които пишат мистификации („На острова на блажените, 1910 година) и миниатюри (Сън за щастие, 1906 година), от които българските творци бързо се повлияват.
Източник: juliajordan.wordpress.com
През 1903 година Пенчо Славейков се жени за вдовицата на финансовия министър в кабинета на Стамболов – Христо Белчев, Мара. Съдбата си прави интересна шега си и тук. Убийството на Христо Белчев през 1891 година е извършено при атентат, чиято цел е министър-председателят. То става причина близкия до Славейкови Петко Каравелов да бъде хвърлен в Черната джамия. Въпреки тези събития любовта между Мара Белчева и Пенчо Славейков продължава до самия край на живота му. През 1909 година той е назначен за директор на Народната библиотека. Преди това за кратко е директор и на Народния театър. Когато е уволнен от министъра на просвещението Стефан Бобчев през 1911 година, Славейков напуска България. Както ще се окаже в последствие това е завинаги. След като обикаля доста европейски страни и градове, поетът се установява в Италия. Няколко месеца живее в Рим, след което поради влошено здравословно състояние се отделя в едно селище на брега на езерото Комо. Именно там настъпва и краят на неговия живот. Днес на къщата, в която поема последния си дъх, може да бъде намерена паметна плоча.
Редом до другите забележителни творби на Славейков, „Кървава песен“ може да се определи като труда на живота му. В писането ѝ му помага и неговата съпруга Мара Белчева, която е поетеса. Публикуваната през 1911 година поема, върху която е работено около 20 години, така и никога не е завършена заради преждевременната смърт на поета, настъпила на 10 юни 1912 година. Славейков е имал амбициозната цел тя да се превърне в един нов български национален епос. Въпреки че остава незавършена окончателно, приятелят на българската литература Алфред Йенсен, предлага авторът на поемата да бъде номиниран за Нобелова награда. Шведският писател превежда „Кървава песен“ на родния си език и остава силно впечатлен от съдържанието ѝ. Това е първият случай, в който българин е близо до номинация за престижната награда. Въпреки че и след това има подобни идеи и опити, никой от предложените българи не е бил толкова близо до попадане в заветния списък.
Разминаването с номинацията ни най-малко не омаловажава творчеството на поета, издигнал българската литература до такова високо ниво. Голямото изкуство не се нуждае от признания. Неговата сила е необятна. Тя превръща Пенчо Славейков в един световен поет, изцяло преминал националните и художествените граници. Преминал и границите на времето. Кое признание може да бъде по-значимо…
Какво четем:
🔴 ЗИМНИ ГЕРОИ: Радка Петкова🔴 На летището
🔴 Легенди за Дяволския мост край Ардино
Източник: Bulgarian History
Коментари
Последвайте ни във facebook!
