Да загинеш нелепо в най-щастливия си ден – Весела Василева, забравена поетеса


Едно име в литературната история, днес познато на ограничен брой хора, удивлява със съдбата си. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетичното поколение, развило таланта си в годините преди Втората световна война.

Загива при нелеп инцидент в центъра на Виена през януари 1944 г., в най-щастливия си ден, когато научила, че е назначена като асистент във Виенския университет…

Момичето израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България.
Баща й, Григор Василев, е известен общественик - адвокат, журналист и политик, министър на земеделието в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Както си спомнят съвременници, близки до семейството са били Йордан Йовков, Константин Щъркелов, Панчо Владигеров, проф. Александър Балабанов, Симеон Радев и много други.

Весела, едно от четирите деца на семейство Василеви, се откроява с личността и литературния си талант. Тя е част от поколението, започнало литературното си развитие през 30-те години на миналия век, чийто път е пресечен от дълбоката бразда на войната. Нейни приятели и съмишленици са Александър Вутимски, Александър Геров, Емил Манов, Невена Стефанова, Блага Димитрова, Искра Панова и много други. Тази общност, един от гравитационните центрове на която е Весела, започва да се развива около ученическите издания „Звън“ и „Ученически подем“.

„Много неща сродяват младата поетеса с това поколение: градското светоусещане, опита за интелектуално-философско осмисляне на нещата и особено – тревогата от съдбовните събития, предчувствието за наближаваща катастрофа, откритата хуманистична позиция в дните на войната. Но тя е и твърде различна от тях. Дълго търси своя индивидуален поетически почерк, съзнава отговорността на словото, не бърза да сътрудничи на утвърдени литературни издания“, пише литературният изследовател Людмила Малинова в „Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си“.

Стихосбирка на Весела Василева, издадена 1981 г.

Младостта на поколението е белязана от последвалите исторически събития или житейски обстоятелства. Антон Куманов лежи в затвора след 09.09.44., Искра Панова попада в лагер при идването на режима; загиват Цветан Спасов, Анушка Драгиева, Тодор Стайков. Александър Вутимски умира от туберкулоза месеци преди смъртта на Василева. Отделни хора от поколението ще успеят да реализират потенциала си. Те ще пазят и спомена за Весела, една от най-ярките личности сред тях.

Интелектуалния аристократизъм

Повтарят са отгласи на възхищение към личността на Василева. Тя знае английски, немски, френски и латински, притежава разностранни дарби освен литературния си талант – рисува, пее, танцува. Проявява се и като организатор или оратор на множество културни събития, обществени инициативи; играе в „Женитба“ на младите Стефан Сърчаджиев и Петър Увалиев.

„Тя се налагаше преди всичко с голямата си култура, разностранни интереси, с умението си  да общува с колегите си непосредно и естествено, с духовната атмосфера, която излъчваше“, пише Петър Динеков. Той добавя: „…тази лъчезарна девойка – е от поетите, които са родени със смъртен знак на челото“ („Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си”, „Факел”, 2004 г., стр. 9.).

Ималите досег с Василева подчертават необикновената й скромност. Дъщерята на министъра и мецената Григор Василев, ако е пожелаела, е можела да публикува във водещи издания на съвремието си. Пред Владимир Василев тя се е явявала обаче не да моли за себе си, а за публикуване на стихове на Александър Вутимски.

„Да оставиш следа“ в спомените на съвременници

Видимо е, че родът на поетеста заема важно място в културата и обществено-политическия живот на България.  Важно е да се подчертае, че както изтъква Искра Панова – „Домът на Весела не беше дом нито на натрупаните пари – наследствени чорбаджии и рентиери, нито на трупащите се пари – на крупни индустриалци и търговци, вносители и износители. Издържал се е от приходите – немалки, но неравномерни – на бащата“. Тук извоюваното със собствени сили състояние е само средство – за образование на децата, поддържане на домакинство и принос към културния и обществен живот.

Григор Василев, ценител на изкуството, събира в дома си една от първите частни колекции на картини у нас. „Оставянето на следа“, както отбелязва Искра Панова в спомените си, е ценност за семейството (Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004. Стр. 96.). Майката на Весела, учила пиано в консерваторията в Берлин, е дъщеря на инженер Христо Станишев, който буквално е един от строителите на България, част от сложно разклонения македонски род на Станишеви. За Станишев се разказва в обширния текст на Галина Минчева за в-к „Сега“ (виж тук). Революционер от редиците на Македонското освободително движение, той е и бележит инженер. Създал своя школа, построил множество сгради, пътища, мостове, жп линии. В края на живота си е разорен, но остава идеалист.

Поетесата Весела Василева. Снимка: архив

На Весела Василева отрано й се изправя пред житейски изпитания. През 1942 г. изгубва баща си. По време на следването си във Виена, където заминава със стипендия, за да защити докторат по езикознание, се тревожи за все по-влошаващото се материално състояние на семейството си. „Някак си станах много бързо по-голяма и имам вече познанието на тежки неща“, пише от Виена до Петър Динеков.

Сестра й Ангелина Василева-Огнянова е крепител на паметта за Весела. Тя помага на Людмила Малинова да издири съвременници на Весела за да напише книгата „Мозайката на спомените“. В периода 1988-1996 г. Малинова събира спомени на родственици, близки и познати на поетесата. „Идеята ми беше“, пише тя, „чрез хора с различни съдби, мироглед, жизнени позиции – да се открои един творец и се потърси мястото му в българската култура“. Изследователката отбелязва и следния тъжен факт – по време на официалното представяне на книгата почти никой от хората, с които е разговаряно, вече не е между живите.

Поезията на Весела и нелепата смърт във Виена

Поезията на Василева е силно съзерцателна. Философска и дълбочинна, устремена към задаването на въпроси, тя е белязана от размисъл за преходното и непреходното. И в ранни стихове се наблюдава зрялост и устойчивост на мирогледа. Ще израсте „дълбока тревога пред онова, което ставаше в света“, пише Петър Динеков в предговора към книгата със стихове, лирични фрагменти и писма на Весела Василева.
Едно от най-силните й стихотворения, „Молитва“, е израз на отчаянието пред ужаса на войната.

Кажи ми, защо
забравиха людете Твоя завет?
Над целия свет
след много години на труд,
на думи и книги
ще хвърлят барут.
Ще викат: разпни ги!
Един срещу друг
млад срещу млад
ще се бият.

„Молитва“, 1941 г.

В късния, (не поради възрастта, а хронологично разполагащ се в края на живота й) т.нар. Виенски цикъл, тоналностите са мрачни. До „Молитва“ се нареждат стихотворения като „Пролет“, „Писмо“, „Виена, 1942“, „Къща във Виена“. Според приятели и състуденти последните й стихове са събрани в тетрадка, която до момента не е намерена.
Тъмните тонове от цикъла са изместили светлината и нюансите й, преливащи в принципно съзерцателно-философската поезия на Василева. Нейният полет бива безмилостно приземен от ужаса на войната. Нещо повече – тя загива като косвена жертва на войната. Ремарке на военен камион се откача и минава през нея, докато върви по тротоара в центъра на Виена. Датата е 6 януари. Същия ден тя е щастлива заради назначението си като асистент във Виенския университет. Майка й Мара Василева после разказва, че на излизане от квартирата на брат си, за да изпрати писма до България, дъщеря й споделя, че това е „най-щастливият ден от живота й“ (Малинова, Людмила. „Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си”, „Факел”, 2004).

Нейни близки разказват, че поетесата (която същевременно е избягвала да нарича сама себе си така) е живеела с необяснимото чувство, че ще умре рано. Мара Василева припомня един разказ на дъщеря си. В него се говори за момиче, което, докато плува в морето, прави блестящи планове за бъдещето, но изведнъж морска вълна го повлича и удавя.
Поетесата има съзнание за ценността на живота, възхищава се от красотата му, но съзнава преходността му. Пресечна точка на тези усещания е свръхценността, която тя отдава на мига.

През пръстите леко се сипе
златистия пясък, изтичат
така на живота минутите къси.

„Сън“

„Защо къси, Веселче?“, ще попита майка й в записките си. Василева пише стихотворението  на 15 години.

През 1956 г. цикъл нейни стихове излиза в сп. „Септември“. Книга със събрани стихове излиза през 1981 г. (изд. „Български писател”), 37 години след смъртта й. И след множество опити на нейни приятели, включително след необяснимо изгубване на папка стихове, подадена за издаване. „Лактите на живите изтикват мъртвите“, ще каже Блага Димитрова. Въпреки малкото житейско време обаче, което й е съдено да има, Весела успява да изгради себе си като поет.


Какво четем:

🔴 Детето с премръзнали крачета вече тича и играе месец след инцидента

🔴 Акад. Константин Косев за Васил Левски: Нему равен друг нямаше!

🔴 Цици и хиалурон - да живее раят в България.

Източник: e-vestnik



Коментари



горе