Очевидец от Къкринското ханче: Залп изгърмя и Левски увисна на плета


Архивът на Апостола оцелява в самара на коня, когато го повеждат към тъмницата

Документалното наследство на Левски има дълга история. По думите на историка Димитър Страшимиров Ловчанският архив има първенство над всички други наши сбирки, защото е архив на нацията – на Централния комитет на България в Турско: той е личен архив на великия Левски.

В запазването му

Димитър Пъшков ( вляво), който разказва как е заловен Левски на историка Димитър Страшимиров.

има пръст самото

Захари Стоянов

провидение

“Пази мост” край Ловеч, през който Левски минава на път за Къкрина.

Още повече че съдбата го е съхранила целокупен, както го е събрал Апостола. Моментът на спасението на архива е свързан и с последните минути от живота на Васил Левски.

Анастасия Стоянова (1860-1926) – съпруга на Захари Стоянов и дъщеря на баба Тонка, която след смъртта на съпруга си Захари Стоянов предава тефтерчето на Левски в музея.

Историята на постъплението е разказана в спомени на съвременници и сподвижници на Апостола в първите години след Освобождението. Част от тях Димитър Страшимиров публикува още през 1908 г. в първи том на “Архив на Възраждането”.

Сведенията са на Никола Цветков, а изследователят на Българското възраждане ги получава чрез Димитър Пъшков, който разказва:

“На 25 декемврий 1872 год. Васил Левски, който се криеше у братовчеда ми Никола Сирков Алачът в Дръстене – Ловченска махала – ми предложи: утре ще заминеш заедно (с Левски) за Търново, за това да се приготвиш. Още от вечерта ми даде писмата, които внимателно наредих в самаря на коня, когото ще взема за езда до Търново. Коня беше на баща ми. След като приготвихме всичко за път, сутринта на 26 декемврий 1872 г. тръгнахме на път в направление по Севлиевското шосе. Аз се качих на коня, а

Левски вървеше след

мен на 200-300

крачки, преоблечен

в турски дрехи и фес - бир-гютлии потуре (с едно дъно) с гайтани. Като стигнахме при Пази мост – около два километра от Ловеч – даде сигнал и аз спрях да го чакам. Като мя пристигна, каза ми чак тогава, че тази вечер ще спим в Какрина на ханчето, при нашия човек Христа Латинеца. След това аз продължих пътя си, а Левски пак остана след мен на 200-300 крачки и то пеша вървеше. Като стигнахме на ханчето в Какрина, Левски поръча на Христа Латинеца да намери кон за него с кирия до Севлиево. Сутринта рано попеха първи петли, Христо Латинеца стана и утиде да търси кон за Левски. Преди да се съмне нещо около половин час или един час може би да имаше, потропа са на вратата на ханчето. Левски попита кой е? Каза по турски отвори.

Левски ми пошепна,

предаден съм

Ти ще казваш, че мя не познаваш, тук сме се намериле на ханчето. Аз ще отворя вратата и ще действувам както намеря за добре, с оръжие в ръка. В това време до гдето се разговаряхме ниско с Левски, от вън се блъска вратата и се чуваше дрънколене на сабли и постоянно викаха отворете.

Левски отвори вратата и

изведнаж изгърмя

с леворвера си

и полицейската стража се разбяга и му отвори път. Той се хвърли като вихър през двора на ханчето и когато прескачаше плетът на двора, един залп изгърмя на него и той овисна на плета, моментално стражарите пристигат и го натиснаха и вързаха. Той беше ранен в главата до лявото ухо, което не беше смъртоносно. Това наблюдавах от една дупка от вътре на ханчето. Полицейската стража от Ловеч се състоеше от старшия полицейски стражар Юсеин Бошнак и 5-6 души младши стражари. Старшийт Юсеин Бошнак беше ранен от Левски в едната ръка. След като вързаха и мен, докараха ни в Ловеч. На другия ден ни пратиха с Левски в Търново. Там престоехме, за да ни снемат показанията само един ден и от там ни изпратиха през Ловеч в София, гдето като престоях един месец, пустиха мя от затвора, понеже нямаше доказателства, че съм другар на Левски, нито пък им доде на ум да обискират самаря на коня с книжата на Левски. Като се завърнах дома,

намерих книжата и

самаря неповредени,

които запазих добре.”

Кога точно архивните материали преминават в ръцете на Захарий Стоянов, а след това и в Софийския народен музей, не може да се каже категорично. Изследователите приемат, че останалите след смъртта на З. Стоянов (1889) документи от архива на Апостола са предадени на Софийския народен музей около или след 1906 г. от вдовицата му Анастасия Стоянова, прехвърлени са в Етнографския музей през 1908 г. и инвентирани през 1912 г.

Заслугата днес да притежаваме този безценен архив е преди всичко на самия Васил Левски и някои от близките му съвременници. Благодарение на техните грижи, а впоследствие и на поколения архивисти, те са в основата на документални, научни и популярни изследвания, посветени на живота и делото на Апостола. Отношението на нашите възрожденци към материалите, които днес ползваме като исторически извори според К. Възвъзова-Каратеодорова, е резултат от “вярната оценка, която те имат за тяхната важност и значимост”. В писмо до членовете на БРЦК в Ловеч от 12 декември 1872 г. Левски казва: “колкото писма, пари, вестници и всичко, каквото има оставено във вас и у председателят тайни работи, да са принесат у Николчя, че или аз ще примина да ги взема, или други ще провода да ги отнисе...”

Документите на Левски са свидетелство за неговата личност. Те показват някои от забележителните му качества, разкриват го като

водач и ръководител

на революционното

движение,

посветил живота си на отечеството.

Всеотдайността и жертвоготовността му в името на свободата са засвидетелствани в няколко писма до негови съратници и видни дейци на освободителното движение. Известни са думите му, написани до Панайот Хитов: “ако испичеля, пичеля за цел народ, ако изгуба, губа само мене си”. В същия дух е писмото до Анастас Попхинов от 25 авг. 1872 г. “Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во лето да му служя до смърт и да работа по народната воля...”

Отношението на Левски към човешките взаимоотношения, неговата искреност и честност, желанието му да се посочват грешките директно, личат от писмото му до Иван Кършовски от 20 юни 1871 г., в което казва: “За Отечеството работим, байо! Кажи ти мойти и аз твойти кривици, па да са поправиме и се да си вървим найедно! Ако ще бъдем хора.”

В “Нареда на работниците за освобождението на българския народ” от 1871 г. са посочени причините и целите на българската национална революция, устройството на освободена България: целта е “с една обща революция да са направи коренно преобразувание на сегашната държявна деспотско-тиранска и да са замени с демократска република (Народно управление) ...и турския чюрбаджилък да бъде (да даде) тесто (място на) съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности българи, турци, евреи и пр. щят бъдат равноправни въ(в) всяко отношение било въ(в) вера, било в каквото било. Всички щят спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще са избере.”

Документите на Левски са свидетелство за един период от родната ни история, през който българите полагат усилия да отхвърлят чуждата власт и да се присъединят към семейството на европейските народи.

*Авторът е ръководител на Българския исторически архив при Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”


Руслан Иванов държи в ръка тефтерчето на Левски


Какво четем:

🔴 Ето напитката, от която се слабее с килограм на час

🔴 Българите са доволни от метлата на Герджиков

🔴 Костадин Везьов с първия български каталог, сертифициран от NGC

Източник: 24 часа



Коментари



горе