Каубоят Джоко Росич не преживя загубата на любимата си жена. И си тръгна.
Джоко си отиде във вечерта на 21 февруари 2014 година, 8 дни преди рождения си ден. Тихо, като големите мъже. Нямаше причини да остане. Винаги казваше: "За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: "Браво, страшен си!"
Съпругата му Лиляна го беше напуснала и той побърза да я последва: "Със самотата не се живее. Мислех, че като минат 4-5 месеца от смъртта й и ще свикна, но не - става все по-страшно. Непрекъснато си говоря с Лиляна, не мога да приема, че я няма. И днес, като вляза вкъщи, първо я викам по име, но тя не ми отговаря. Не вярвах, че в голям град човек може да е толкова самотен", изповяда актьорът.
Лиляна почина от рак на панкреаса. Откакто разбрал за болестта, Джоко е неотлъчно до нея и престанал дори да посещава заведението на Илко на пазара "Ситняково", където се събира с приятели всяка събота да пийнат по питие. Две години преди това при нелеп инцидент умира и доведеният му от нея син Стоян Колев.
През последните години от живота си Джоко има дегенерация на ретината на двете очи. "Това не се оправя с диоптрите. Аз и с лупа не мога да чета. Това заболяване не се лекува, а се получава от прожекторите. Аз вече 50 години съм в тяхната светлина", разказва Джоко. Незабравимият му глас пък е покосен от заболяването Райнике. "Пия и пуша, въпреки че имам мехури на гласните струни. Може да се оперира, но не ми пречи нито да дишам, нито да се храня. А и за кога да се оперирам?", споделя пред приятели Росич, който има и три стента на сърцето.
Нова песен на Джоко Росич е излъчена за първи път в ефир, когато той вече е на операционната маса заради тумора в мозъка, който му откриват. Казал на лекарите: "Правете каквото трябва, пък да става каквото ще!"
Песента се казва "Мираж" и е по текст на Михаил Белчев и музика на Кристиян Бояджиев.
Можех да те направя щастлива, но не успях.
Ти си все така много красива, а аз остарях.
Трудно вървя по най-равния път, а и падам.
Дали ще ме съди Страшният съд, не се съмнявам.
Останах самотен в този пейзаж, и въздъхвам,
голямата обич беше мираж и аз си тръгвам....
Разговорът на актьора, чийто гости са от Дарик радио, се излъчва на запис. Той е водещ на един от блоковете по повод 21-ата годишнина на медията.
Скоро големият мъжкар, кърмен като малък от три жени, едната от които циганка, с което се гордееше, си тръгва.
В края си помахва на приятелите за сбогом...
Джоко Росич често казваше, че трябва да спрем да се оплакваме, защото това е една от най-лошите черти на българите. Той е уверен, че българският народ няма да се свърши, независимо от емигриралите по икономически причини. Напускат страната си слаби хора, не силни, силните остават, смята големият българин.
Валерия КАЛЧЕВА
Джордже Мирко Росич, извесен като Джоко Росич е роден на 29 февруари 1932 г. Истинското му име е Джордже Мирко Росич - син
на българка и сърбин. Роден е в бившата република Югославия, но от 1951 г. живее
в България. Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи
17 години като журналист в БНР. Снима се в над 110 български, унгарски и сръбски
филма. Едни от най-известните ленти с негово участие са "Осмият", "Езоп", "Демонът
на империята", "Михаил Строгов", "На всеки километър", "Гоя", "Антихрист", "Баща
ми бояджията", "Иван Кондарев", "Сватбите на Йоан Асен", "Войната на таралежите",
"Камионът" и "Време разделно".
През февруари 2010 г. Росич получава наградата "Златен век" на Министерството на културата за големите му заслуги към българското кино. Преди това, през 1999 г. е отличен за най-добра мъжка роля на унгарски национален фестивал за образа на Ловер във филма "Законът на циганите" и за участието му в "Страст", като така става първият чужд актьор, получил унгарския приз. У нас пък признанието е наградата "Икар" през 2004 г.
Нека си припомним част от от мъдростите, които ни завеща:
На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.
Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват "този е никой". Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.
Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.
Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат: "Ще ходя в Германия или Швеция", питам "Що?". Отговарят "Щото там е хубаво". Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече "Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво".
Светът главно е добър - и у нас, и навън, само дето ние неизменно се взираме в лайното. Как тогава животът ни да не е смрадлив? За Бога, хората продължават да се обичат, да раждат деца и да ги разхождат по градинките, които стават от хубави по-хубави.
Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото - престанеш ли да го мислиш и преживяваш - умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.
Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.
Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос - има една типична българска дума "Трябва да се...", а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.
Какво четем:
🔴 “Моят свят” – една ПРЕКРАСНА песен от великия Кирил Маричков! (ВИДЕО)🔴 Столетница помагала като млада в дома на Преподобна Стойна
🔴 Правят ново шоу „Асеневци“ на Царевец /Видео/
Източник: Дир.БГ