Майката на д-р Димитър Чакмаков го хвърлила в тръните, докато бягала от турците



- Роден е на 3 март, днес би бил идеалното джипи, казват в Раднево 140 г. след смъртта му

     - Синовете му също стават лекари: единият бе доайен на гинеколозите, другият - преуспяващ ортопед в САЩ

Юли 1877 г., бушува Руско-турската освободителна война. Нечовешки страх е сковал цяла Тракия. Руските войски отстъпват към Стара планина, с тях бягат хиляди българи от прииждащите орди на Сюлейман паша. Те вече са плячкосали Любенова махала, предстои да подпалят Стара Загора.

Сред бягащите е и майка с бебе на ръце, за полата ѝ се държат още деца - момче и момиче. Жената не издържа. В един момент, смазана от умора, се отделя в храстите,

дава последна

глътка мляко на

бебето, прекръства

се и го хвърля

в тръните. Така можеше да завърши почти незапочналият живот на бъдещия д-р Димитър Чакмаков, но съдбата решава друго. В края на опашката от бегълци язди на кон бащата на бебето - Петър. Той вижда захвърленото дете, слиза от коня да го вземе. Настига жена си и казва: “Абе, жена, едно беличко бебче имаме и ти го хвърли в тръните!”. “Ааа, не виждаш ли какво е положението! Не мога повече. Прекръстих се, поисках прошка от Бога...”, отговаря отчаяната майка. Тогава бебето е на малко повече от 4 месеца.

Тази история приживе разказва почетният гражданин на Раднево Алдин Алдинов. Старият учител по френски и виден общественик я научил от баща си, който бил близък приятел с доктора.

Д-р Димитър Чакмаков е роден на 3 март 1877 г. Основоположник е на модерното здравеопазване в Раднево, работил е там 60 години. Пристигнал като млад лекар на 9 септември 1902 г., смъртта го застига на 4 септември 1962 г. в кабинета му. Лекувал хората буквално до последния си дъх.

С дълга бяла брада и неизменно бастунче - така го помнят мнозина. През цялото време работил в частния си кабинет в гаровия квартал на Раднево - къщата му била на улицата, която днес носи неговото име.

Познавали го и му се доверявали в целия регион - от Тополовград до Симеоновград. Бил идеалното джипи, ако съдим с днешния аршин. Познавал лично хората от цели родове и никога не отказвал помощ. Завършил медицина във френския град Лион с 2 специалности - детски болести и интернист, но

на практика бил

всичко,

включително

хирург и акушер

Бил отличен диагностик и веднага щом определял диагнозата на болния, отварял дебела медицинска книга и започвал да му чете с благ глас - как протича болестта му, какви са симптомите ѝ, как се лекува. После пишел рецепта. Винаги се интересувал от състоянието на пациентите си, докато оздравеят напълно. Често ги посещавал в домовете им. Пътувал на кон или с каруца. Когато виждал, че човекът насреща му е беден,

не приемал пари,

а сам му плащал

лекарствата

Хората го наричали просто дядо Чакмак, не търсели официалности. Един от пациентите му - Драгия Колев, ключар от Раднево, разказва следната история: “Беше във време, когато вършеехме фий. Работата е мръсна, жена ми се разболя. Когато д-р Чакмаков я прегледа, първо я попита: “Какво родство имаш с Мария Иван Бубалова?” Тя се изненада, отговори, че това е майка ѝ. “Имаше същата болест”, каза тогава докторът.”

Някогашната акушерка Ана Гинева, днес на 84 г. , разказа пред “24 часа”: “Аз съм от Велинград, по разпределение попаднах в Раднево през 1952 г. Бях много млада, нямах никакъв опит. Родилният дом беше близо до кабинета на д-р Чакмаков и ако имах някакъв проблем, първо виках него. Веднъж трябваше да се зашие разкъсване след тежко раждане, а аз не знаех как. Извиках д-р Чакмаков, а той ми каза, че ще ме напътства, но трябва да се справя сама. Беше на 75 г., вече не виждаше добре.”

Ана Гинева разказва и друг, по-скоро комичен случай. “Беше по черешово време. Един от нашите цигани ходил в лозята да краде череши. Лапал толкова лакомо, че гълтал плодовете с костилките. Гълтал, гълтал, докато здраво се запушил. И дошъл за помощ при доктора с адски болки в корема. Той, разбира се, не му отказал.

Качил го на

гинекологичния стол,

разтворил краката му

като на родилка и

започнал да вади с

пинсета костилките

една по една от задника му. Било болезнено, човекът не издържал на напрежението, пуснал газове и отведнъж се отпушил - залп от черешови костилки засипали наведения над него доктор - брадата, престилката му, всичко било в костилки.”

Друг път, когато се запалила къщата на д-р Чакмаков, дошли деца от близкото училище да помагат в гасенето. “Книгите, спасявайте книгите! Къща после лесно се строи, но книгите няма как да възстановим”, викал докторът, който имал една от най-богатите библиотеки в района.

Д-р Димитър Чакмаков има двама синове. По-големият - д-р Петър Чакмаков, умира на 93-годишна възраст в София като доайен на акушер-гинеколозите. До края се отличавал със силна памет. Проф. д-р Васил Хаджидеков, национален консултант по образна диагностика, разказва, че го срещнал няколко месеца преди смъртта му. Възрастният доктор мигновено възкликнал: “Как няма да те знам... Аз съм те израждал... Беше седалищно прилежание, а и ти беше едър плод и майка ти много се измъчи.”

“Вярно е - диви се проф. Хаджидеков - майка ми ми го е казала съвършено същото.”

По-малкият му син - д-р Георги Чакмаков, бил преуспяващ ортопед в САЩ. След смъртта си той

завеща 668 715

долара на болницата

в Раднево

- града на баща му. За дарението стана известно горе-долу по същото време - лятото на 2009 г. С парите бяха платени дълговете на медицинското заведение по онова време - към 300 хиляди лева, и закупена медицинска апаратура. В дарението било изрично посочено доларите да не се харчат за заплати на персонала.

Тогава болницата в Раднево вече носи името “Д-р Димитър Чакмаков”. Кръщават я на доктора в първите демократични години с решение на общинския съвет, но идеята е отпреди промените през 1989 г.

В ония години местен вестник дори подема обсъждане дали докторът е достоен за патрон на болницата, без да е бил член на БКП.

И съвсем в духа на времето в биографията на медика започват да се появяват интересни и неизвестни дотогава факти: как като гимназист се увлякъл дотолкова по левите идеи, че го изключили от Пловдивската гимназия. Успял да завърши в Сливен, но като скрил фамилията си. Бил отличник и дори на тръгване за Франция самият Димитър Благоев го изпратил. Дали всичко това е истина, или измислица, никой не знае. По-важното е, че хората го обичаха, казват в Раднево.

Днес плоча от черен мрамор до входа на болницата в Раднево напомня за приноса на фамилията Чакмакови към здравеопазването. А местната власт е на път да поправи един свой сериозен пропуск в годините - вече набира скорост идеята д-р Димитър Чакмаков да бъде обявен за почетен гражданин на Раднево, макар и посмъртно.


Какво четем:

🔴 Баба Марта при малките Азбукарчета в Лондон

🔴 Докато има такива синове, България ще пребъде!

🔴 Хроники на едно "съжителство"! Предизвиквам ви да го прочетете до край! (за споделяне)

Източник: 24 часа



Коментари



горе