Милостивата проява на цар Иван Асен II

Не по този начин обаче избрал да постъпи цар Иван Асен II. Вестта за неговото човеколюбие с помощта на освободените войници, разказващи за добрината му, се разнесла много бързо. Израз на тази слава била липсата на съпротива при появата на българската войска пред градовете, които доскоро били под властта на Теодор Комнин. Обширните завоевания не само превърнали българското царство в най-голямата и силна държава на Балканите през първата половина на XIII век, но осъществили и един от главните стремежи на Асеневци – обединението на всички земи, населени с българи под властта на царете в Търново.

Плодовете от постъпката на цар Иван Асен II след Клокотнишката битка се измерват не само с политическото могъщество, но и в културно-историческо отношение, в спомена, който оставил след себе си българският владетел. По този повод Георги Акрополит пише : „Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи“. Подобни хвалебствия употребява за цар Иван Асен II и хронистът Ефрем в стихотворната си хроника: „И тъкмо затова Асен за людете бил мъж чудесен, обожаван искрено. Съчувстващ, благосклонен бил наистина: той поданици не убивал никога…“. Победителят при Клокотница се превръща и в единствения български владетел, за когото анонимен византийски поет пише и специално възхвално стихотворение: „На цар Иван Асен“, величаещо българския владетел и неговата съпруга Ирина, красивата дъщеря на пленения Теодор Комнин.

Разбира се, личността на цар Иван Асен II не бива да бъде идеализирана. Така например, в житието на св. патриарх Йоаким I Търновски († 1246 година ) пише, че патриархът е трябвало мнозина да спасява от царевия гняв. Завоите в политиката на цар Иван Асен от последния период на неговото управление също подсказват за колебания и непоследователност в изпълнение на поети съюзнически ангажименти. Тези слабости обаче не променят факта, че само с една сериозна победа българският владетел издига България в първа сила на Балканския полуостров и обединява всички българи под своята власт. Огромна заслуга за това постижение има милостта, която царят проявил към пленените войници на Епирската държава. Можем с основание да приемем, че тази далновидност на българския владетел се корени в трудните години на неговата младост, която прекарал като изгнаник и беглец от междуособиците в България след смъртта на цар Калоян.

От друга страна, обаче, нямаме основание да се съмняваме и в набожността на цар Иван Асен II. Трябва да си припомним, че той потърсил съветите на св. патриарх Йоаким I още преди последният да оглави българската църква. Същият владетел издигнал храм в чест на светите 40 мъченици, на чието застъпничество пред Бога приписал и своята победа при Клокотница. Цар Иван Асен II оставил след себе си спомен за владетел – ктитор, на чиито дарения се радвали редица манастири по българските земи. Изключителна заслуга на цар Иван Асен II e възстановяването, с одобрението на всички източноправославни патриаршии, на патриаршеския статут на българския църковен глава в Търново. Георги Акрополит разказва също, че през 1237 година цар Иван Асен нарушил мирния договор с Никея и в съюз с латините обсадил никейската крепост Цурулум (Чорлу). Скоро в лагера на българската войска, водена лично от царя, достигнала вест за поява на чума в Търново. Съкрушеният цар приел станалото за Божие наказание, следствие от нарушените без повод мирни споразумения. Той изгорил обсадните машини, върнал се в Търново и възстановил добрите си отношения с никейците.

В кратко заключение можем да обобщим, че човеколюбивата постъпка на цар Иван Асен е водена от дипломатически усет, който най-вероятно се корени в натрупан горчив опит и във вяра и упование на Бога. Изключителните резултати от владетелската постъпка, сравнени с бавното и кръвопролитно настъпление на по-суровия цар Калоян, издигат решението на българския владетел да освободи обикновените пленници от войските на Теодор Комнин в забележителен и поучителен случай от българската и православна културна история.