Те никога не спят. Никога не забравят. Помнете падналите!

Ние нямаме рицари, трубадури, шутове. Нямаме замъци и шотландски гвардии, турнири на честта и кръстоносни походи. В нашата история не играе нито един Д'Артанян, нито една Изабел дьо ла Кроа. И все пак в нашата национална памет има нещо, което ни дава правото да не се срамуваме, да не се чувстваме бедни. Неговата красота не е скрита в пазвата на някоя мадам Помпадур, или в мебелите на Хенрих IV. Колкото и да звучи невероятно, неин символ са една бяла риза и един черен перчем, увиснали някъде между небето и земята. И онзи червен карамфил, паднал като капка кръв върху калдъръма на България... И до днес, като срещнем бели кости, изровени от пороите, фантазията ни праща два века назад, за да видим простреляните чела на героите. Това не е съзнателно търсене на романтичното и страшното. Това е най-спонтанното избухване на националния спомен, с който сме закърмени и без който сме немислими.
Стефан Продев

Днес се навършват 139 години от Освобождението на България от турско робство. България празнува своя най-голям национален празник. По традиция хиляди ще се поклонят пред Паметника на свободата на легендарния връх Шипка, който пази костите на загиналите за отбраната на прохода.

Impressio ви поздравява с впечатляващите кадри на Веселин Бонев, озаглавени "Пазителите", които спечелиха фотоконкурса, посветен на 60-та годишнина на националния парк-музей "Шипка- Бузлуджа".

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.