Кратки разкази от Виктор Хинов


Земя на кръстопът

Невидима, в светлината на догарящия летен ден, Луната надникна иззад хоризонта. Океанът с копнеж протегна ръце към отдавнашната си изгора, както правеше всеки път, когато зърнеше палавата ù усмивка. Започна отливът.

Водата се отдръпваше от бреговете. Там, където те бяха по-полегати, земята се оголваше с километри. На тази земя нямаше растителност. Морските растения не издържаха без вода, а земните умираха в нея. Рибите отплуваха с отлива и само китове и делфини по незнайни причини търсещи смъртта оставаха да лежат на тази пустинна, ничия земя. Хищни птици кръжаха над нея, търсейки останали на сушата раци и миди. Те кълвяха труповете на морските самоубийци.

Сега тук пируваха банди въздушни бандити.  С прилива пирът щеше да продължи с идването на морските  пирати - акулите и морските котки. Това беше ничия земя. Земята на пируващите бандити.

Прекалено големи промени, прекалено често се случват тук.

Това е една земя на кръстопът, родена от невъзможната любов на Океана към Луната.

Казват, че преди много, много години животът се е зародил по тези места, а после от тук е излязъл на сушата. И до днес тук, на този кръстопът животът продължава да се ражда и умира. Но никой не остава да живее тук. Родените на кръстопътя, на ничията земя, гледат час по-скоро да емигрират или във водата, или на сушата. Стане ли време за умиране ничията земя е най-подходящото място. Тук смъртта често се превръща в празник, а раждането в трагедия.

На ничията земя никой и никога не може да остави следа. Там не остава и камък необърнат. Водата попива в земята. Земята се размива от водата. Ръбатите камъни се изглаждат, изгладените изтъняват и изчезват, превръщайки се на пясък, пясъкът се движи с прилива и отлива по ничията земя и винаги си остава просто пясък.

Земя на раждане и смърт. Земя на вечната непреходната и невъзможна любов. Земя на най-истинските неща. Ако искате да живеете, отивайте в морето или на сушата, според това, което предпочитате. Ако искате да обичате, ако искате да обичате истински, то останете в ничията земя. Земята на кръстопът.

Сега вече знам защо китовете и делфините остават в ничията земя. Те търсят любовта!

Колонисти

Здравей, непознати братко. Здравей, непозната сестро.

Решили сте да заминете. Дошло ви е до гуша. Не се издържа повече.

Аз съм вече тук. От седемнайсет години живея в друга държава. Говоря на друг език. Лекувам други хора. Децата ми ходят на други училища. Празнуваме други празници. Смеем се на други шеги.

Хубаво е тук. Чисто, подредено, приветливи и спокойно.

Искам да ви подам ръка, братко и сестро. Да ви помогна някак си. Днес четох писмо на една сестра до майка си. Беше го озаглавила "Майко, ти си отгледала емигранти". Тъжно писмо си написала, сестро. Като предсмъртно прощаваме ми прозвуча. Като стон, като жална песен за безнадеждната съдба робска.

Тежко ми е, сестро. Никога не съм се чувствал така. Ние бяхме весели емигранти. Идвахме да видим и да опитаме. Пълни бяхме със сили. Ако и да имаха някои от нас лошотия в сърцата, то тя беше обидата от това, че никой не иска силите ни, хъса ни душите ни даже, в родния ни край да останат. Ние бяхме весели. Идвахме на битка. Идвахме да покажем на разглезените американци, как се вкопчва в живота един истински българин. И им показахме, сестро. И им показахме, братко.

Вие сте тъжни. Идвате от отчаяние. Уморени от битката с предизвестен край. Идвате загубили, победени, обезверени.

Братко, сестро, вие сте по-силни от мен. Вие оцеляхте в ада, който само един българин може да направи за друг българин. Вие живяхте в този ад, направихте семейства, пренесохте надеждата "нещата да се оправят" през толкоз години българско робство. Вие сте истинските победители. Знаете ли защо? Защото все още имате хъс да си стегнете куфарите. Защото все още искате да опитате емиграция на четиридесет, петдесет, шейсет години.

Тук срещнах хора от целия свят. Братко, сестро, няма друг народ като българския.  Крепостничеството, през което сте минали, би депресирали и довело до тежка необратима апатия и мексиканци, и китайци, и индийци.

Не си отивайте, не бягайте от България. Елате тук да покорите Америка.  Не бъдете емигранти. Бъдете колонисти! Не бъдете отчаяни. Вярвайте. Вие сте победители! Вие оцеляхте! Аз не знам дали бих могъл.

Добре дошли и успех!

Вампири и таласъми

Няма да забравя първата си среща с таласъм. Беше в трамвая. Връщах се от някъде късно вечерта, в края на Октомври хилядa деветстотин и деветдесета година. Таласъмът се качи в трамвая на една от спирките. Имаше зелено лице. Досега не бях виждал човек със зелено лице. Таласъмът седна на едно от свободните места. Пространството около него се поразчисти. Хората внимаваха да не го погледат в очите. Правеха се, че не го забелязват, но той си беше там. Един зелен таласъм. Явно това, че не го забелязват, не му се хареса. Той скочи от мястото си, извика нещо на непознат език, след което скочи от трамвая в движение.

Дълго се чудех какъв ли беше тоя таласъм. Някой ми каза, че било Хелоуин и това били маскирани хора. Не разбирах защо хората ще се маскират като таласъми, ако не са кукери, и какви ли са тези кукери в края на Октомври. После животът ме завъртя и не се интересувах повече от това явление. Срещата с първия в живота ми таласъм обаче остана в съзнанието.

В Америка разбрах, че Хелоуин не е рок група, която по неизвестни причини обича тиквите. Първия си Хелоуин се опитах да не го забелязвам, също както хората в трамвая. След това си казах: „Капиталисти! Само си пълнят джобовете с продажби на бонбони. Чудя им се на тези хора, които им се навиват на акъла. Що за грозни маски.“

А после децата поотраснаха и наши американски приятели ни поканиха на „трик ор трийт“ с техните деца в квартала, в който живееха. Хубави хора са тези наши американски приятели. Франк и Крис се казват. Богати и успешни, изградили всичко с труда си. Религиозни са, но не са фанатици. А най-вече са човечни. Толкова човечни. Те ни поканиха в дома си, и ни канеха и в Америка. В тяхната Америка, която те толкова искаха да стане и наша. Ако днес Америка е и наша, то това е, защото едни от хората, с които се срещнахме тук, бяха Франк и Крис.

Представете си късна есен в Индиана. Лятото е вече безвъзвратно отминало. Есента се е настанила навсякъде и е декорирала Земята в любимите си цветове на оранжево, кафяво и жълто. Пред всяка къща има тикви. Онези огромни оранжеви тикви, досущ като тази, от която беше направена каретата на Пепеляшка. На тиквите обикновено за изрязани страшни лица и вътре гори свещ. Но често са си просто тикви. Ей така поставени за декорация. Стърчат плашила във дворовете, тук-таме има бали със сено и навсякъде килим от нападали есенни листа. Те добавят към тази картина своята специфична, с нищо несравнима миризма. Мирише на късна есен, мирише на спомени, мирише на носталгия.

Няма нищо, което може да се сравни с Хелоуин в Средния запад. Това е единственият ден в годината, на който хората отиват непоканени у съседите си. Един-едничък ден в годината съседът ти в Америка може да почука или звънне на вратата ти ей така, без особена причина. Той води децата си, предрешени като вампири, таласъми, вещици, върколаци и какво ли още не. Възрастните си слагат по някоя интересна маска или се накичват с рога по главата, но децата. Децата са си деца. Тяхното въображение няма граници. Те са господарите на квартала. „Трик ор трийт“ означава – „почерпи ме или ще ти направя мръсно“. Това „мръсно“ най-често е дървета пред къщата ти,  „декорирани“ с тоалетна хартия на сутринта или развалени яйца, разбити в гаражната ти врата.

Ходихме с децата си по квартала на Франк и Крис, наслаждавахме се на чудесната есен, махахме си с другите родители, а наоколо малки таласъмчета се смееха, тичаха напред-назад и се надпреварваха кой ще събере повече бонбони. И тези таласъмчета хич не бяха странни или страшни. Беше весело и топло на душата. Хората се забавляваха заедно и забравяха студения полъх на идващата зима.

После българската колония започна да прави събирания по Хелоуин. Обикновено се събирахме в дома на някой, водехме децата си и всеки се опитваше да се облече колкото се може по-интересно. На български Хелоуин в Америка вампирите и таласъмите не са на мода. Сексапилни вещици, пирати и затворници изпълват дансинга, на който гърмят най-последните български хитове. Пие се всичко, но винаги има българска ракия, луканка и шопска салата. Разменят се рецепти за суджуци и се планират партитата за Никулден, Коледа и Нова година.

Един Хелоуин, в стремежа да привлека внимание към себе си на такова парти, се сдобих с пълна униформа на съветски генерал от артилерията, барабар с множество медали и звезда на герой на Съветския Съюз. Наистина събрах погледите. Беше страшно и интересно, но само българите разбираха защо.

Ние израснахме с кукерите, с баба Яга и с ламята. Вампирите се въдят на север от нас, в Трансилвания, а таласъмите – те обитават далечните полярни райони. Всяко същество си има родина, където се чувства най-добре. Даже и таласъмите. Може понякога някой върколак да се сбърка и да премине по замръзналия през зимата Дунав в българско, но види ли кукерите по Василов ден, веднага се връща обратно в родната си Трансилвания.

Вампирите и таласъмите тръгнаха по българските земи покрай глобализацията. Сигурно днес ги има там все повече и повече. На мен те ми изглеждат жалки, като току-що пристигнали емигранти, оглеждащи се наоколо и опитващи се да разберат къде са попаднали и какво да правят там.

Един Хелоуин се заприказвах тук с един стар вампир. Семейството му било емигрирало от Трансилвания в Италия и от там дошло в Америка. Попитах го за смисъла на живота му.

Той ми каза:

„Смисълът на моя живот е единението на хората с природата около тях. От незапомнени времена живеем ние редом с вас - хората, и ви помагаме. Ние сме порождение на зимата. През зимата природата възстановява равновесието. Китната пролет, топлото лято и обилната есен са все времена, когато природата ви дава. Тя дава щедро на всеки. Дарява ви с красота, топлина, светлина, обилна храна и вода. Дарява ви с живот. Зимата е единственият сезон, когато природата взима от вас. Тя взима обратно, за да се възстанови равновесието. Вие хората искате непрекъснато да ви се дава все повече и повече. Вие сте като децата, които не разбират, че за да се дава, трябва и да се взима. Не го разбирате, но го усещате. И затова ви помагаме ние. Ние сме кръвопийците, ние сме човекоядците, ние сме унищожителите на живота. Без нас няма да има пролет, лято и есен. Ние сме тези, които взимаме от вас. Тази зима например много хора ще умрат. Те ще отслабнат, защото аз ще пия от тяхната кръв, ще се разболеят, защото полярните тролове ще смразят имунната им система и независимо от всичките ви усилия в болниците ви, те ще бъдат взети от вас преди да пукне пролетта. И в това е нашият смисъл. Ние даваме лице на всичките ви страхове. На страха от студа, на страха от глада, на страха от тъмнината и на най-големия ви страх – страхът от смъртта. Погледнете ни, сложете нашите дрехи, опитайте се да видите света през нашите очи. Може би един ден ще разберете, че най-важно на този свят е да даваш, а не да взимаш. А до тогава ние ще бъдем тези, които взимат от вас, независимо дали искате или не, дали го разбирате или не, дали ни обичате или напротив – мразите ни. Ние всички сме деца на природата.“

И той ме погледна хищно, облиза се и щракна със зъби. Не изглеждаше хич жалък. Беше си баш на мястото.


Какво четем:

🔴 Тази задача обърка хиляди ученици и предизвика истински спорове за решението! Колко е верният отговор според вас?

🔴 Цар Калоян превзема Варна

🔴 Успехите на успелите българи

Източник: България сега



Коментари



горе