Достойни хора


В спомените ми изплува една седмица, прекарана с Апостол Карамитев и Иван Чипев. Тримата бяхме първата т.нар културна бригада за българите в Съветския съюз, по-конкретно за българите в Коми. Беше късното лято на 1970 г. Имахме двудневен престой и в Москва. Посолството се погрижи да ни осигури хотела, срещите, пътуванията. Както на много ученички, така и на мен Карамитев беше станал кумир още докато играеше Ромео от "Ромео и Жулиета" на Шекспир в Народния театър "Иван Вазов". В началото се чувствах малко неловко в присъствието му. Обаче неговата непосредственост в отношенията бързо ме освободи от излишното напрежение. По цял ден бяхме заедно, разделяхме се само за през нощта. На закуска, на обяд, на вечеря какви ли не проблеми или злободневки нищеха двамата мъже за театъра, за културата. Аз ги слушах с интерес и внимание. Докато летяхме на малки самолетчета, наричани пчьолки, т.е. пчелички, между Усогорск и Благоево и обратно, имах проблеми със стомаха. Шегувахме се с това. Още с качването Апостол търсеше празни пликчета, за да ги пълня. Аз се хилех и с ирония им казвах да не се притесняват, защото това съм мечтала от дете - да пътувам с тези пчьолки и през цялото време да си повръщам. Забавното ни съпровождаше навсякъде.
Когато тримата оставахме сами, атмосферата ставаше толкова приятна и искрена, че всеки от нас изпадаше в откровения дори и за интимния живот. С любов Апостол говореше за децата си, че поначало обичал деца и си мечтаел да има най-малко три.
Щедрата му усмивка пленяваше българите, възхищаваха му се. Мнозина бяха гледали негови филми и се радваха, че могат да водят непосредствен човешки разговор със своя идол. Той им изпълняваше народни песни. Всеки от нас си имаше своя тема и автор. Чипев рецитираше поезия от автори, писали след Освобождението, макар че той беше баш майстор изпълнител на народните песни. Моят поет беше Ботев. Дните, които прекарахме заедно, минаха бързо в рецитали, срещи с наши съотечественици, дори там - в тайгата, на работното място, насядали по отсечените дървета, разговаряхме с новите си приятели, сгрявахме се един друг с топлината, затаена у нас.
Колко години минаха оттогава! И Чипев го няма, който ме ценеше като изпълнител на художествено слово, и Карамитев не е между нас. Тъжно ми е, че Апостол си отиде толкова рано, хубаво е, че го имаше този забележителен актьор и още по-красиво е, че по човешки бях пленена от него.
Сетих се, че един ден Карамитев призна, че ме мислил за глезена млада жена, а сега разбрал какво мъжко момиче съм. Тази негова преценка никак не е важна и не бих я отбелязала, но тя остана в паметта ми, защото често по пътя на живота я чувах за себе си и това даваше повод за известна съпротива от моя страна. Знаех, че тогава искаше да ми направи комплимент, но днес дълбоко в себе си се съмнявам във валидността на този израз. Откъде-накъде определението "мъжко" има стопроцентов положителен смисъл. Толкова много мъже познавам, с които никак, ама никак не искам да ме сравняват - нито по отношение на издръжливост, упоритост, целенасоченост и т.н.
Един ден по повод смъртта на Николай Хайтов чух по телевизията проф. Марко Семов, а след това публикувани и във всекидневник следните две изречения: "Той живя като мъж, твори като мъж и умря като мъж. И във всичко този мъж бе преди всичко българин."
Защо този цитат ме смути? Очаквах в изявлението да чуя възхвала за личността. Дори извадено от целия текст първото изречение предполага допълнително значение: "достоен, силен, честен..." Да предположим, че се сбогуваме с голяма българка: "Тя живя като жена, твори като жена и умря като жена." Разбираме ли това изречение като хвалебствие? Не! Какво ни говори това? Явно е, че живеем в общество, в което фигурата на мъжа е доминираща. Продължаваме стереотип, възникнал преди векове, според който да си мъж е преимущество.
Нека се замислим. Между отделните групи хора, независимо от пола, има достойни за уважение, но има и убийци, крадци, мошеници, лъжци... Защо тогава само думата "мъж" се използва като нарицателно име за човек с положителни качества? Защо думата "мъж" се използва с повече значения, а именно социални и личностни, които автоматично се включват в контекста? Добре е, че напоследък има проблясъци на противопоставяне. Но те са извън всекидневното ни мислене и реч. Светът се променя и ние също би трябвало да сме подвластни на тази промяна.
Още Вазов назовава своята героиня "Една българка".
А колкото до личността, която ми даде повод за тези размишления, за мен той е достоен българин, който ще остане в културната ни история.

Джуни АЛЕКСАНДРОВА


Какво четем:

🔴 С Абаджиев си замина ера в щангите

🔴 Още 5 дни плащаме данъци с намаление

🔴 Катя Райкова пробива сред най-добрите майстори на нокти в света

Източник: Дума



Коментари



горе