Как да отстояваме личните си граници в службата


Шефът ви повишава глас, понякога е груб, заставя ви да работите извънредно, на всичко отгоре не ви уведомява, ако отстъпи ваши поставени задачи на друг колега? Защо се нарушават личните ни граници и как бихме могли да ги отстояваме?

Над тези въпроси немалко психолози са работили в продължение на години. Те са убедени, че на много хора това се случва. Изход от ситуацията обаче има и това зависи от вас, пише psychologies.ru.
Какво се случва на практика? Влизате в офиса и откривате, че някой е взел важни документи от бюрото ви или пък е влизал в личната ви поща… Друга ситуация: вечер е, детето има рожден ден, а звънят от службата и ви казват да си видите пощата, където са ви пратили важни документи за преглеждане.
Познато ли ви е?
Подобни ситуации се случват всекидневно в хиляди компании по света. Какво чувстваме, ако го изпитаме на гърба си? В зависимост от темперамента ни реакцията е различна, но във всички случаи губим душевното си равновесие. Изкарват ни извън релси. И колкото по-често сме подложени на подобен стрес, толкова по-малко сили и енергия имаме, толкова по-малко мотивация и по-голямо изтощение - и емоционално, и физическо.

Какво се случва всъщност? Да си изясним. Това не е нищо друго освен агресия: началник (или колега) агресивно е нарушил нашите лични граници, а ние не сме поставили „пограничните стълбчета“ навреме. На работа агресията се проявява толкова по-често, колкото по-високо е нивото й в обществото.

Особено трудно нещо се оказва да заявим личните си граници в службата. Боим се да не предизвикаме неудобните си колеги, да не попречим на кариерния си ръст, да не изпуснем премята или дори да не изгубим работата си. Поради това ние постоянно отиваме на отстъпки, затваряме си очите за тези болезнени нахлувания в личното ни пространство. В резултат на това изтощаваме ресурсите си и без да искаме започваме да работим по-зле.

Но има и още една причина за нашата отстъпчивост: често ние не разбираме какво се случва, в какво е причината за емоционалния ни дискомфорт, затова и не се замисляме за личните си граници. Всеки от нас трябва да разбере: те съществуват. И да ги пазим е жизнено важно.

И така: Как да защитим своите граници?
Крачка първа. За да защитим своята собственост, трябва да осъзнаем, че ние я владеем, ясно да определим своите граници – в началото за себе си: какво за мен е най-важно в отношенията, и обратно – какво ме наранява, дразни, отнема от психологическия ми комфорт. В какво съм готов да бъда гъвкав и къде в никакъв случай не мога да отстъпя. Няма нужда списъкът да е дълъг: отбираме това, което за нас е принципно важно.

Крачка втора. Трябва ясно да заявим на началника и на колегите какво не ни устройва и какво отношение към себе си повече няма да допускаме.
Крачка трета. Последователно се придържаме към своята линия и в никакъв случай не отстъпваме от заявената позиция.

Желязна ръка в кадифена ръкавица
Мнозина биха казали, че да изразяваш своето несъгласие, повишавайки тон или дори с викове, означава да отстояваш своите граници. На практика обаче подобно поведение също е вид агресия: преминавайки в атака, ние самите нарушаваме границите на събеседника си. По тази причина е неуместно да му даваме съвети: това също е нахлуване в неговата територия.
Друга неудачна тактика е да влизате в ролята на молител. Ако се боим, ако се усещаме жертва, по-добре въобще да не започваме разговор. Нашият опит е обречен. Страхът ни прекрасно се усеща от началника и от колегите ни. И това ни прави слаби в техните очи.

Шанс за успех имаме, ако подходим към ръководителя не като към агресор и не като жертва, а като сътрудник, т.е. човек, готов за сътрудничество. Ние всъщност няма да изказваме претенциите си, а ще търсим път да подобрим качеството на работата си. Принципът тук е следният: когато казваме на някого „да“, не казваме „не“ на себе си. И обратното – когато казваме на себе си „да“, не казваме „не“ на другите. Ние уважаваме себе си и началника. Ние сме заинтересовани от него, а той от нас. Затова ние говорим с него спокойно и с достойнство, твърдо давайки да се разбере къде е тази граница, зад която няма да отстъпим. Ние сме желязната ръка в кадифена ръкавица.

Пример: „Много ми харесва работата. Но не бих могъл да работя и вечер, без никаква почивка. И аз имам нужда от отдих.“ И накрая предлагате общо да намерите решение на проблема: „Дайте да помислим как можем да организираме процеса по друг начин…“

Най-добре е да заявите личните си граници още при постъпване на нова работа. Но дори да пропуснете, винаги може да оправите нещата, макар че ще стане доста по-трудно. А ако не успеем? Защото наистина има и началници, които въобще не обичат да слушат. Тогава? В някои тежки ситуации казват психолозите, по-добре да постъпим като Кутузов – изгубва Москва, но да съхранява Русия, т.е. да изгубим работата си, но да запазим здравето си.

Какви видове граници трябва да отстояваме в службата
Емоционални граници. Те биват нарушавани, когато някой пренебрегва нашите чувства: разговаря грубо, видимо дразни, не иска разрешение (иска обаче да му се говори на вие), вика, оскърбява, използва нецензурна лексика, позволява си нетактични въпроси или неуместни коментари: „На тези години не сте омъжена?...“ Вие трябва да пазите личния си живот!

Граници на личното пространство. Към него се отнасят работното ни бюро, шкафчето, компютърът, самото работно място. Пример за нарушение: някой без да ви пита е подреждал бюрото ви и без обяснение е размествал нещата, които вие сте подредил. Не е прието и да се ползва компютърът ви, когато вас ви няма.

Граници на работното пространство. Те се определят от нашите функционално-ролеви очаквания: това са мои задължения и функции, а това – чужди. Нарушават се, когато някой ни поръча нещо, което не влиза в нашите задължения или нямаме пълномощия за него. Пример: вие работите над проект и изведнъж ви съобщават, че той е предаден на друг сътрудник.

Временни граници. Нарушават се, когато ни заставят да жертваме личното си време в полза на работата. Пример: Началникът ви изисква да останете до късно в офиса. Или в почивния си ден да отидете на колективно мероприятие – каквото и да е то.

Физически граници. Всеки от нас притежава свое индивидуално усещане за безопасна дистанция между нас и другия човек – при различните хора тя може да е различна. Средно според психолозите публичната зона е 3,5 м, деловата 1 – 1,5 м, личната (с приятели) – от 50 до 120 см, интимната – от нула до 50 см. Пример за нарушение: колега при среща с вас ви прегръща или ви целува, а на вас ви е неловко; или пък началникът ви или колегата по време на разговор стои прекалено близко до вас. Тук естествено се отнасят и сексуалните домогвания


Какво четем:

🔴 С какво се сблъсках, когато останах сам с дъщеря си

🔴 Страхотно! България с пет европейски титли по ММА

🔴 Тежки страхове и неволи налегнаха ямболския милионер

Източник: anna



Коментари



горе