Среден пръст на фона на Витоша


Живея в софийския квартал „Витоша“. Той представлява усвоените някогашни равни пространства, градинки и нивички над столичния зоопарк до околовръстното шосе. Съвсем в началото му сме – току до Ловния парк. През 1998 година, когато се заселихме тук, на улицата ни имаше още две нови кооперации, изоставени едноетажни къщички, превзети от цигански семейства и много полуподивели плодни дръвчета наоколо – изоставено наследство от някогашните овощни градини в дворовете на хората. Улицата ни беше самосъздала се, без асфалт – типична за онова време отъпкана от камиони и коли някогашна пътека.

Почти двадесет години по-късно кооперациите около нас вече са десетина, строи се поредната, улицата е асфалтирана и осветена почти изцяло с лични средства на живеещите тук, като по нея трудно се разминават два автомобила. Паркираните коли са навсякъде, тротоарите са като бод тропоска, а обичайният новософийски инфраструктурен абсурд е налице – на бившата селска пътека вече живеят стотици хора, които си гледат в терасите и спалните.

Единственото все още хубаво нещо беше гледката към Витоша. Беше, защото днес на фона на планината се е разгърнал поредният мутробароков жилищен ансамбъл от кули, тераси, комини, бойници и арки. Тухленобетонния му скелет се налага да гледаме вече пет години, защото инвеститорът го закъса с парите и строежът е замразен. Вдясно от него има и още една гигантска преграда към най-красивия софийски пейзаж, планината. Това е белият калкан на друга безумна жилищна сграда с изписано с едри букви лого на строителя ЯR – някогашната компания на сина на Вежди Рашидов, построил това чудовище. Самият той, да припомним за протокола, така или иначе вече от години не живее в страната и в града, за част от чието просташко загрозяване е отговорен. Грозотията обаче си стои и всеки ден стотици хора се събуждаме в домовете си, гледайки през прозорците си нея, вместо билото на Витоша.

Та така в нашия квартал. Типична история от ново време, с каквато може да се „похвали“ всяка пръкнала се от само себе си уличка, наследница на бивша селска пътечка. Толкова свикнахме с подобна архитектурна и строителна наглост, че вече даже и не протестираме. Бодваме на балкона по няколко саксии, спускаме завеси и щори и живеем с пейзажите от темплейтите на мобилните си устройства и скрийнсейвърите на компютрите си. И може би със спомена как някога, там от прозореца, се виждаше осанката на Витоша, чиито цветове се сменяха магически от сезон на сезон, а наръбеният ѝ силует създаваше чувството за гигантска прегръдка…

Преди два дни стана ясно, че съвсем не е далеч времето, когато всички софиянци ще могат да гледат Витоша… през крив макарон. Добре де, не е точно крив макарон, ами двеста и десет метров, петдесет и пет етажен, вероятно стъклено-бетонен небостъргач, чийто сто хиляди квадратни метра площ ще се извисяват във въздуха и ще цепят пространството на града ни като гигантска удивителна на градоустройствената глупост. Проектът за въпросната архитектурна амбиция отдавна се печеше и деликатно отпадаше от плановете на общината за бъдещето на града ни, докато на 6 април тази година окончателно не се оказа приет с мнозинство от СОС.

Инвеститор на чудото невиждано е компанията с руско участие „Maгнa MK“, cвъpзaнa cъc coбcтвeницитe нa „Πapaдaйз Цeнтъp“ – „Бyлфeлд“. Проектът на „Парадайз тауър“ пък е дело на студиото „ПроАрх“ АД. Както написа „Капитал“, към датата на последното общо събрание на дружеството от 27 април 2016 г. мажоритарен акционер в него е бившият главен архитект на София Петър Диков. Така да се каже, затворили сме цикъла – небостъргачът трябва да си е до мол „Парадайз“, че да им е удобничко на инвеститорите, пък проектът е на „нашето момче“, бившия дългогодишен главен архитект на София Петър Диков, от чиито безотговорни идеи явно няма отърване. Така де, какво като вече не е главен архитект на столицата, като спокойно може да си пакости чрез общински съветници и мощни инвеститори, в чиято услуга винаги е бил?!

Решението на общинските съветници да разцепят гледката към Витоша на две чрез 55-етажния мастодонт беше коментирано от сегашния архитект на София Здравко Здравков като законовоспазено. Той каза също, че ролята на главния архитект не е да разсъждава върху целесъобразност! С това изказване прехвърли вината върху СОС, а нас, гражданите, остави в пълно недоумение. Защото аз, точно в качеството си на гражданин, все съм си мислела, че е именно негова работа да следи за целесъобразността на градския пейзаж и структура и че от него зависи избуяването на разни архитектурни подигравки да спре. Явно дълбоко сме се объркали в представите си за родния ни град и неговото модерно бъдеще и след като само преди дни завърши едноседмичното работно посещение на двама архитекти от студиото на стратега на градоустройството Ян Геел.

Всички много залагахме на това сътрудничество и сякаш леко си бяхме отдъхнали, че най-после световно признат капацитет в очовечаването на градовете ще се занимае със столицата ни и до няколко години тя ще се превърне (поне отчасти) в по-чист, по-приветлив и по-свободен от автомобили град, предназначен за хората, тяхното здраве и удобство. Ама не би! В момента изглежда, че цялото широко отразявано усилие на кмета Йорданка Фандъкова и нейния екип да въвлече Gehl Architects и известния датски специалист в преподреждането на София е просто прах в очите на гражданите ѝ. Пушилка, която цели да омае бдителността на софиянци и тихомълком подобни архитектурни уроди да станат част от точно нашето градско ежедневие.

Среден пръст, извисен на фона на надеждите ни, който скоро ще се материализира в „Парадайз тауър“.

Направих си труда да прочета всичко, излизало по повод гостуванията на Ян Геел и екипа му в София. Във всяко свое интервю или споделена професионална оценка той набляга на това, че градът трябва да е за хората, а не за автомобилите. Експертите му твърдят, че високите сгради са отживелица и че пет-шест етажното строителство е една от най-добрите отличителни черти на софийската стара архитектура. Според Хенриет Вамберг от Gehl Architects гледката към планината е едно от големите преимущества на София, а пространството пред Паметника на съветската армия е скейт паркът с най-красива гледка в света. Днес, след решението да си имаме стърчащ стъклен фалос на фона на планината, шегата ѝ вече звучи зловещо. Още повече, че точно тя лично изказа това, което всеки нормално мислещ софиянец смята – че е жалко как все повече „прозорците“ към Витоша са запречени от високи сгради…

Ами честито, бих казала, напът сме да се сдобием с една толкова висока сградна безвкусица, че в столицата няма да има място, от което тя да не се вижда, а клетата Витоша ще изглежда от всеки възможен столичен ъгъл като задраскана! Дотам я докарахме в лакомите си парвенюшки идеи, че най-ценното в града ни – силуетът на планината – да се превърне просто във фон на една градоустройствена подигравка! И очевидно на интересите, комисионите, обещанията под масата, слагачеството и лакомията на политиците, на които сме доверили грижата за гражданските си интереси и мястото, което обитаваме.

Аз не съм екотерорист. Обичам града толкова, колкото обичам и природата. Селото е мое обиталище точно така, както е и градът. Затова не очаквам в София да ми е пасторално, както не ми е нужно в село да ми е урбанизирано. И против небостъргачите нямам нищо лично – даже в малък и окепазен град като София мога да си ги представя. Само че някъде из равното софийско поле, далеч от планината, където височината им няма да се перчи пред естествения ръст на природата. Колкото и да недоумявам защо на страна с мижав бизнес, застаряващо население и войнстваща простащина могат да са ѝ необходими забиващи се в небето тежки, бетонни сгради, съм склонна да отдам това на личната си носталгия по уюта на стара София и да замълча пред визията на модерните урбанисти. Стига, разбира се, плановете им наистина да ме убедят в смисъла на подобна архитектурна жертва. Или пък ако зад подобни проекти стояха световни имена в архитектурата, които не биха допуснали работата им да зачеркне най-ценното съвременно богатство – естествената природа и нейното жизненоважно присъствие в града.

За съжаление, у нас така и никога не поканиха знаменит архитект да построи своя сграда – Петър Диков, оказва се, е най-добрата архитектурна мисъл за София. Какви ти там Жан Нувел, Франк Гери, Кулхаас, Фостър и подобни звезди на световния архитектурен хоризонт?! За по-млади имена пък няма и какво да говорим – я първо нашето момче да си построи играчката на фона на Витоша, че всички да си я гледаме в следващите поне стотина години! Че и разрешение си има, и пари си е намерило, пък и вероятно някой и друг лев ще се вземе, нали…

Без да съм архитект или специалист по градоустройство знам, че архитектурата е изкуството да направиш едно пространство удобно и полезно за хората произведение на изкуството. Тя е културен капитал – цели градове днес живеят и се пълнят с туристи, благодарение на архитектите, които са създавали своите забележителни сгради в тях. С подобни архитектурни чудовища София е напът да се превърне наистина в световна забележителност – на тоталната безвкусица, подкрепена от овластената корумпирана простотия и безхаберие. Ако въпросната „Парадайз тауър“ се издигне на фона на планината, тя ще е най-ужасяващият ѝ паметник. А недостроената сграда на моята улица и наперчената рашидова фасада ще са просто нейни малки, уродливи, сервилни подобия. Колко точна метафора за всичко, което се случва в държавата ни всъщност…


Какво четем:

🔴 За честта на S-400 – блъфовете на Путин в Сирия бяха разобличени

🔴 Радой Ралин - 30 крилати мисли

🔴 Как да преборим алергията с билки по рецепта на баба Ванга

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе