Село Боженци – да се завърнеш в "Бащината къща"

Кое е това място – Боженци?

Боженци, макар името му да идва от легендата за жена, болярка – на име Божана, която го е основала при превземането на Търново от турците, носи усещането за Божие място. Съдбата на самата Божана пък сякаш е предопределила мисията на този архитектурен център, носещ духа на Възраждането. По калдъръмените улички на Боженци те води сърцето, а в белите стройни и добре поддържани възрожденски къщи намира своя „бащин дом”.

Да откриеш „Бащината къща”

За първи път ходих в Боженци, когато бях ученичка в художественото училище. Бяхме там на практика по рисуване и по цял ден се скитахме, рисувайки възхитителните къщички. Една сутрин не си бях взела вода за акварела и почуках на вратата на къщата, която рисувах – в Боженци къщите са оградени с високи каменни дувари и ковани порти, а самите постройки някои са на два ката, други само на един. Не чаках дълго и влязох.

Почти до външната врата ме посрещна малка, прегърбена баба, със сивобели коси, които надничаха също като нея изпод крушата/забрадката. „Рисувам къщата ви, но не нося вода за боите. Може ли да си налея?” – попитах я с усмивка. Тя, куцукайки, хвана посока отново навътре и тихо ми прошепна „чакай малко”. Докато стоях от другата, вътрешната страна на дувара, изведнъж почувствах, че съм си у дома – къщата досущ приличаше на излязла от учебник по история и литература в едно.

Старите килими, пейката отпред, саморъчно направените от черупки на охлюви дрънкулки над входната врата, дори едно каменно чуканче вътре с някакви билки. А в дъното на двора дебелееха и червенееха дундести домати „биволско сърце”. И точно когато устата ми се беше напълнила със слюнка при мисълта за вкуса на тези домати, бабата се върна с няколко круши. „Вземи, дай и на другите деца”. Неудобно ми стана, но ги взех заедно с водата, която си налях от чешмата в двора.

Мечтата да се завърнеш в своя „Дом”

От тогава винаги съм си мечтала да се върна в „бащината къща”. В Боженци има къщи. Боженци е архитектурен резерват и паметник на културата. И, да, култура, но и наследство са думите, които носят онзи одухотворен смисъл на думата „дом”. А думата „дом” описва най-точно Боженци.

Да се завърнеш в „Бащината къща”

Върнах се в Боженци, когато бях студентка. Вече бяха отворили селото за автомобили – нещо, което ме възмути и отчая, освен това забелязах и няколко от централните къщи, на които еклектично бяха внедрени алуминиеви дограми. Но после се успокоих, защото друго не беше пипано. Моят „бащин дом” ме чакаше.

С приятел седяхме в кафетерията в центъра на Боженци, а до нас имаше младо френско семейство. От колоните се носеше великата за мен песен „Полегнала е Тодора”. И беше щастливо, уж нищо не правехме, само си седяхме, пък толкова духовност се носеше, направо извираше и между цепнатините в калдъръма.

Изведнъж радиото проскръцна, започна характерният звук на превключване на станция, а после на преминаване към дълги честоти и гръмко пропя някаква френска певица. Френското семейство онемя, заоглежда се. Нищо не бяха направили или казали на никой?! И започнаха да дискутират.

Аз не знам френски, но моят приятел беше завършил френската гимназия и започна да ги слуша: „Силве, те си говорят, че това е ужасно, че са дошли тук заради българския дух. Казват, че харесват българската народна музика…” Приятелят ми не чака, а отиде при скромната женица зад ретро бара и я помоли да върне народната музика, ако не иска да изгони чужденците, които явно също бяха намерили „бащиния дом” в Боженци.

Този път наистина се връщах. Отивахме на гости на друга интересна баба, при това художничка. Преди години бащата на моя спътник бил приютен от нейното семейство. Тя била художничка, а мъжът й занаятчия.

Отидохме по описание. Минахме пътьом и през къщата-музей на писателя Андрей Германов, който е творил там и стигнахме портите на художничката. Отвори ни. Не беше като от описанието, беше мнооого възрастна, 90-годишна вече. Дали разбра кои сме, не зная, но ни посрещна с радост, дори трепереща отвори едно джобно огледалце, с ангелче на гърба, и с криволици сложи червило.

И нейната история беше като на Божана. И може би всеки, който е минал от там, е „омагьосан” да я преживее. Семейството й избягало от Македония по време на турското нашествие, заселили се във Варна. Но Варна така и не станала родно място за бабата (чието име съм забравила).

Тя цял живот търсила място, което да й даде усещането за „бащино огнище”. Омъжила се и веднъж със своя съпруг били на екскурзия в Боженци. Тогава тя открила своите прекършени корени по виещите се калдъръми и в белите стрехи. Продали всичко и купили къщата. Оттогава тя живее в „Бащината къща”. Рисува двора с цветята и крушите и отвреме навреме посреща художници или най-обикновени „бездомници” в Дома си.

Отидете в Боженци, ако искате да се свържете с миналото, което ни дава усещане за корен и ражда плод!

Там има също механи, кафетерии, магазинчета за дребни сувенири, къщи за гости и хотели. Но най-вече там има усещания – чисти и неподправени.