Последните мигове на апостолите на Априлското въстание


Когато в късната есен на 1875 г. шепа луди глави се заклеват в Гюргево да положат кости пред олтара на поробеното си Отечество, никои от тях не е мислил, че завинаги ще влязат през парадния портал на историята в Пантеона на безсмъртието.

При преминаването на замръзналия Дунав Бенковски и Волов разбират, че на средата на реката има дълга ивица незамръзнала вода, но те не се връщат отчаяни назад, а вземат една дъска от румънския бряг и по нея, рискувайки живота си, преминават над черната бездна.

Напреде си те имат светлият пример на Васил Левски, който увисна на бесилото, като великомъченик на Свободата. Приживе той написа: „Аз съм посветил себе си на народното дело, да му служа до смърт и да работя по народната воля. Ако спечеля печели цял народ. Ако загубя, губя само мене си!”

Напреде си имат безсмъртният подвиг на Ангел Кънчев, който на 5 март 1872 г., на пристанището в Русе, при опит да бъде арестуван от турската полиция, извиква “Да живей България!” - захапва дулото на револвера и си пръска мозъка.


Гробът на Ангел Кънчев

Преминавайки в поробената си Родина, те започват трескава подготовка за бъдещото въстание.

И дългоочакваният ден идва!

На 20 април 1876-та народът въстана и извика на висок глас “Свобода или смърт!” „Кървавото писмо” на Тодор Каблешков от Копривщица накара Бенковски да вдигне панагюрци на оръжие, под гърма на черковните камбани и Чинтуловите песни.

След кратката опияняваща Свобода настъпил часът на Погромът! Той дошъл кървав и ужасен, с писъка на зурните и тъпаните на башибозука, със сърцераздирателните викове на закланите невинни жени деца и старци, с пукота на запалените къщи, със зловещо скърцащите бесилки край пътища, с набучените на колове отрязани глави на комитите.

Перущица и Брацигово, Панагюрище и Кръвеник, Батак и Клисура потъват в кръв и пожари. И тогава апостолите дадоха личен пример, както се бяха заклели в свободата и в смъртта да бъдат заедно със своя народ.

Копривщенският апостол Тодор Каблешков организира чети, които се притичват на помощ на обкръжените от турците Стрелча и Клисура. Подавляващото превъзходство на башибозука и аскера обаче са причина въстанието в двете селища да бъде разгромено.

С чета от 90 души Каблешков се оттегля към Стара планина. Много скоро четата била разбита в Троянския Балкан от преследващите я турски потери.

Болен и изтощен до краен предел, Тодор Каблешков, заедно с даскал Найден Попстоянов, е пленен и подложен на жестоки инквизиции от освирепелите башибозуци. Нищо обаче не може да скърши твърдата му воля, въпреки крехката физика и влошеното здраве. С оковани ръце и крака го мъкнат по калдъръма в Ловеч, а тълпата от озверели турци го плюе, замерва с камъни и мушка с ножове. В съда, от обвиняем, той се превръща в обвинител на прогнилата турска власт, на която предрича скорошния край.

Със сетни сили изрича думите: «Ние въстанахме, за да изявим правата на измъчения народ. Аз не се надявах че с нашето ръждясало и старо оръжие ще победим Османската империя, но пролятата кръв, грабежите и безчинствата, извършени от вашия башибозук, ще станат причина, европейските народи да ви изгонят от нашата земя! Аз обичам народа си и Свободата.Ако това е грях, обесете ми!»

Възхитен от ума и себеотрицанието на Каблешков, ловешкият каймакамин споделил със своите приближени: „Това се казва комита. Представете си , че разправи това на селяните. С такъв език и в огъня ще ги вкара!” Съдът го осъжда на смърт, чрез обесване. На път за Пловдив, където го чакала бесилката, той решил да сложи край на своя живот. През нощта в габровския конак успява да извади от кобура на едно от охраняващите го заптиета пищова и се застрелва.

Последните му думи, миг преди да си пръсне черепа, били: „Прощавайте мои скъпи братя и другари. Нашата кръв ще обагри пътя на Свободата и над измъчената ни Родина ще изгрее слънцето на българската правда!”

Няколко дни преди да бъде прострелян от засада в местността Костина на Тетевенския Балкан, Георги Бенковски ще каже пророчески, гледайки горящите села в Средногорието от връх Лисец: “В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее и сега вече Русия може да заповяда!”

Неговият другар Панайот Волов извършва рядко срещан в историята акт, като отстъпва благородно на по-волевия Бенковски лидерското място на апостол на Панагюрския революционен окръг. След разгрома на въстанието, начело на чета се оттеглил в Балкана, сподирян по петите от турските потери. Решил да се прехвърли през Дунава във Влашко.

Той окуражавал по време на похода отчаяните момчета от четата с думите: ”Ние не можехме да не въстанем. С нашите кремъклийки и черешови топчета ние знаехме че не можем да съборим Османската империя, но сега европейският печат ще разтръби широко турските злодеяния, а братска Русия ще вдигне меч , за да защити нещастния ни народ!”

На 26 май при опит да премине придошлата на пролетните дъждове Янтра се удавя с Георги Икономов и Стоян Ангелов.

За да дойде часът на Перущица с нейните безсмъртни герои Петър Бонев, Спас Гинев и Кочо Честименски. Миг преди да падне прострелян в неравен бой с башибозука на 30 април, Петър Бонев разбрал , че му се е родил син. Така всред грохота на сраженията и горнилото на пожарите, животът се оказал по-силен от смъртта. Кръвта се преляла в кръв, паметта преминала в памет, за да продължи жилавото българско племе своята борба за свобода.

В обградената от турците църква “Св. Архангел Михаил” въстаниците разбрали своята безизходица и решили да извършат масово самоубийство. По примера на Спас Гинев и Кочо Честименски с револвери и ножове те първом убили своите деца, а после жените и сестрите си. Накрая усмъртили и себе си, за да не попаднат живи в ръцете на кръвожадния башибозук. Непокорни приживе, свободни в смъртта!

В закътаното всред родопските дебри, Брацигово, главният апостол на въстанието учителят Васил Петлешков, за да спаси селото от поругание и клане, решил да се предаде и да поеме върху себе си цялата вина.

На предложението на своите другари да се спаси, той категорично отказал с думите: ”Вие ме каните да бягам от тоя народ когото вкарах в огъня. Не! Аз няма да бягам. Ще стоя до край, за да умра с него. Първо аз да умра, сетне той!”

Нечовешки го измъчват турците, за да изкаже и другите комити, които разбунили народа, но той мълчал, като камък. Печен между два огъня, той продължил на всички въпроси да отговаря: „Аз съм виновен за всичко. Сиромашията няма никакъв грях!” Незабелязано успява да глътне отрова и миг преди смъртта си, извикал: „Аз ще умра, но и вашето царство дълго няма да живее!”

Начело на въстаниците в Габрово застанал богатият и образован Цанко Дюстабанов. Той бил убеден, че въстанието няма да успее, но въпреки това приел да стане войвода на Габровската чета с думите: ”Че поне ще научим българина, как да мре геройски за свободата си!”

Под връх Марагидик в Балкана четата му била обкръжена и разбита от турските потери Цанко Дюстабанов бил ранен тежко и пленен от турците. В търновския конак, заптиета почтително се обръщали към него с: “Цанко ефенди!” Дори председателят на турския съд Али Шефик бей изумен от достойното му държане, направил постъпки пред султана да го спаси от бесилото.

На въпроса му как е възможно такъв богат и учен човек, познаващ историята и правото, както и мощта на Османската империя да се увлече безразсъдно в такава глупава работа и да стане бунтовник, Дюстабанов рекъл на турски: „Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверства, с които да се компрометирате пред целия свят, защото сте варвари и тирани. Трябва да знаете, че цяла Европа ви се е наситила на лъжите ви и не ви вярва. Тя се е възмутила от вашите зверства и скоро ще дойде да ви изгони от тука. Вашата свърши вече. Затова стягайте се и бягайте в Анадола!”

Храбрият апостол поискал да бъде обесен в Търново, защото бил по-голям град и щял да бъде по-салтанатлия. Преди да увисне на бесилката, дал на майка си за спомен една кост от своята ръка. Без да пророни сълза майка му казала: „Синко, халал да ти е млякото, с което съм те кърмила. Ти излезе достоен за него!”

След това извикал: „Бесилката не е позорна за мене!”

След смъртта на войводата поп Харитон в Дряновския манастир, четата му, водена от военния ръководител Петър Пармаков, се опитала да пробие през нощта турския обръч, но мнозина загинали при отчаяния щурм.

Неколцина успели да се измъкнат от обръча. Всред тях е и Бачо Киро Петров. По-късно, след предателство, той е заловен от турците в родното си село. Хвърлен е в търновския затвор. Държи се смело пред съда начело с Али Шефик бей, като заклеймява на турски език азиатската тирания и жестокост на поробителите.

Съдиите са стъписани от дръзките му думи. Адвокатът му Джовани Николов се опитва да го защити, като казва, че той се е умопобъркал от мъченията, но бачо Киро гневно извикал: “Вземете си думите назад. Аз не съм луд и издекламирал на турски:

Аз един Бачо Киро съм.
Без страх от турчин комита.
Пушка на рамо турих.
Дряновския манастир намерих.
Правдата си да диря излязох.
Въжето си на врата сам метнах.

Това решава окончателно съдбата му и на 28 май, с бяла риза и сресан перчем, както се разказва в народните предания за храбри юнаци, той изпява една прекрасна песен, като последно желание и сам си надява примката на шията.

Последните му думи са: “Сбогом мило Отечество, сбогом милий народе. Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля и или ще победя, или ще падна мъртъв. Мисля, че изпъл нявам длъжността, като отивам да умра,стига моите потомци да знаят,че кръвта на народните мъченици ще ги избави от турското робство!”

Ето така живяха и умираха Апостолите на българската Свобода през бунтовната Пролет на 1876-та!

Автор: доц. д-р Петър Ненков


Четете още:

🔴 Дворецът в Балчик - място като никое друго

🔴 Катрин Тасева спечели бронз в многобоя на Световната купа в Узбекистан

🔴 Легенда за рилските езера





Източник: Десант





Коментари

горе