Легендата Петър Слабаков – Незабравимият!
Петър Слабаков е един от най-популярните български актьори. Участва в десетки
филми, най-известните от които са „Пленено ято“, „Цар и генерал“, „Вечни времена“,
„Мъртви души“.
Роден е на 23 април 1923 г. в Лясковец. Петър Слабаков е израсъл в многолюдно
семейство. Казва, че няма по света друга фамилия Слабакови. Ако някой се казва
така, трябва да е негов роднина. Името Слабаков идва от пра-прадядо му Никола,
който е бил слаб и са му казвали отначало Никола Слабото, а после прякорът станал
фамилия – Слабаков. Всички знаят Петър Слабаков просто като Слабака.
Дипломата му за завършено средно образование е от Класическата девическа гимназия „Нанчо Попович” в Шумен. След 9-и септември 1944 г. е доброволец в Отечествената война. Бил е тракторист, деловодител в конезавод, леяр. Завършил е Икономика на промишлеността, но не и театрална академия.
Въпреки това, той има над 120 роли само в киното, в театъра – не ги е броил.
Започва работа като статист, а след изпит – и като актьор във Варненския драматичен
театър (1953-1957), по-късно играе в драматичните театри в Бургас (1957-1960),
в Пловдив (1960-1963), в театър „Трудов фронт” – София (1963-1964), в Народния
театър за младежта (1964-1965), в драматичния театър в Перник (1965-1966), в киноцентър
„Бояна” (1966-1967), в театър „София” (1972-1979), в Държавния сатиричен театър
(1980-1991).
Сред по-известните му роли в театъра са: Свилен в „Свекърва“ от А. Страшимиров, Ланс в „Двамата веронци“ от Шекспир, Лопахин във „Вишнева градина“ от Чехов, Алексей в „Оптимистична трагедия“ от Вишневски, Лука в „На дъното“ от Горки, Плюшкин в „Мъртви души“ по Гогол и др.
Получи наградата „Аскеер“ за цялостно творчество, а синът му – Андрей Слабаков,
също влезе в киното, но като режисьор. Други негови отличия са орден „Червено
знаме на труда“ (1974), орден „Народна република България“ – първа степен (1983).
Присъдена му е наградата „Златната камера“ за мъжка роля за 1983 г. На 29 юни
2003 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Лясковец“. Общинските съветници
отличават своя земляк за принос в развитието на българското филмово и театрално
изкуство и по повод на неговия 80-годишен юбилей.Член бе на Съюза на артистите
в България и на Съюза на българските филмови дейци.
Когато се явил за съществуващото преди години звание „Актьор” по чл. 9, задали му въпроси за образа, който пресъздавал в момента. Той попитал изпитващия: „Вие гледахте ли? Гледах. Хареса ли ви? Хареса ми. Е, какво ме питате мен, какво искате да ви кажа?”
Често напускал театър, в който играел, след скандал – което е в мислите му, това му е на устата. Обикновено го изключвали и от партията, уволнявали го дисциплинарно, но ефектът бил нулев. Въпреки че е в партията от 1946 г., винаги е правил каквото той, а не тя, реши. Забранявали му да играе. От инат отказвал роли в киното. Казва, че е устроен да вярва безрезервно, а като се разочарова, с години боледува.
Играе във Варна Анархиста в Оптимистическа трагедия на Вишневски. Влиза в тази роля и не излиза от нея. През 1957 година нарамва скромния си гардероб – гуменки, къси гащета, фланелка, три ризи с широки деколтета, един вълнен панталон и вълнено яке – и пристига в Бургас. „Бяхме шантави, бохеми. А за театъра умирахме всички. След като свършеше спектакълът, от 10 часа вечерта започвахме нови репетиции до сутринта. А сутринта от 9 часа започвахме следващите репетиции…”, разказва той.
Като се напиел Слабака, все на песен го избивало – „Здравствуй, моя мурка” от Оптимистическа трагедия. Пеели анархистките песни от спектакъла и преди всяко представление в гримьорните, за да се настройват. Настройвайки се, трошели огледала и столове. Театър-майсторът после с каруца ги карал на поправка…
През втората година еуфорията продължила. Партията, разбира се, контролирала
това, което става… На третата година побързала да разтури „театъра на „единомишлениците”.
Едва през 2004 година големият актьор получава голямата награда „Аскеер” за цялостно
творчество. Тогава излиза и книгата „Петър Слабаков, който знае 3 и 300” на Румяна
Емануилиду, в която се отделя място на всички най-важни лични и творчески събития
в живота на актьора. Творец, който може да изиграе както велик театрален образ,
така и последния циганин. Както баба, така и Отело. Жизнелюбив до мозъка на костите,
той е „наказан” с кармата да умира над 30 пъти на екрана. Това е своеобразен рекорд
дори в световното кино, признават спецове по седмото изкуство. Разбира се, героите
на Слабака не са хора, които издъхват от старост в кревата си. Тях ги разстрелват,
бесят, пребиват до смърт. Най-трудната му смърт е във филма „Любовницата на Граминя”,
режисиран от италианеца Карло Лидзани. Там го гонят 25 коня отзад, а срещу му
галопират още две редици. По сценарий героят е покосен от куршум и пада в краката
на конете. Нашенецът трябва да играе убийството горе, на коня, а падането ще го
правят с каскадьор. Един бог знае обаче какво му щуква изведнъж в главата. Докато
пет коня бягат след него кариер отзад и три камери снимат, той решава да падне.
Язди добре и усеща конете. Но конят забива предните си крака. Тогава той прегръща
краката му и вдига своите нагоре. Хората от снимачния екип започват да крещят.
Първият кон отзад го пази, но другите не виждат накъде отиват. Да, но той си е
вдигнал главата и те стъпват на мястото на главата и на краката. Конят му трепери,
но на него нищо му няма. А е можел и там да си остане…
По време на снимките на филма на Иван Андонов „Покривът” двамата с Пепа Николова се катурват в пропаст. Този път обаче не става дума за „творческа хрумка”, а за реална катастрофа заради повредените спирачки на раздрънкания пикап. Пепа, която хич не е от плашливите, четвърт век не можела да забрави кошмара. Опитвала се да го пресъздаде с хумор, но откъдето и да го погледнеш, случаят си е трагичен. И двамата актьори са могли да изгорят като факли на дъното на пропастта… баш до казана с ракията.
Има, разбира се, и безкрайно много забавни случки в неговата биография. Една от тях зевзекът често обича да разказва. Майката на Георги Парцалев, Руска, направила кисело зеле. Ама това зеле не могат да го изядат, толкова много било. И един ден Парцалев му вика: “Петьо, мама ще е много щастлива, ако я питаш дали случайно няма кисело зеле, че да ти даде малко. Ама няма да издаваш, че аз съм ти казал.” Отива си Петьо вкъщи, грабва една голяма тенджера и хайде при леля Руска. Тя, безкрайно щастлива, му дава цяла каца със зеле. После казва на сина си: „Видя ли, догодина ще взема още повече зеле, защото на Петър много му хареса и пак може да иска.“ Според Слабаков Парцалев бил гениален актьор – единственият, на когото той свалял шапка.
Петър Слабаков е щастлив актьор – изиграл е стотици, все интересни и значими
роли в киното. Обяснява го с това, че е попаднал на точното място, в точната епоха.
По едно време казвали за него, че е лицето на българското кино.
Отначало не искал да снима генерал Заимов в „Цар и генерал“ (реж. Въло Радев). „Има живи хора, които го помнят. Ами ако не стане? Ще светотатствам срещу тази личност”. Болно му било, когато след демократичните промени го питали дали се отказва от тази роля.
Петър Слабаков е сред учредителите на Комитета за защита на Русе /март 1988/ и на Клуба за гласност и демокрация, на Независимото сдружение /НС/ „Екогласност“ /1989/ и на СДС /декември 1989/. Председател е на НС „Екогласност“ /ноември 1989 – март 1990/. Председател е на партията „Политически клуб „Екогласност“ – от 1992 г. до юни 1995 г., когато напуска като председател и като член. На 11 февруари 2006 г. на Шестата извънредна отчетно-изборна конференция в Хасково Петър Слабаков е избран за почетен председател на партията. Депутат е от СДС във VII Велико Народно събрание от Русенски многомандатен избирателен район /1990 -1991/, в 37-ото Народно събрание от ПК „Екогласност“ /1995-1997/. Винаги е признавал, че политиката го е разочаровала.
През последните години Слабака избира да живее в стара къща в село Бериево, Севлиевско
с третата си съпруга – актрисата Цветана Гълъбова.
Първата се казва Стефания и му е родила две деца. Твърди, че никога не е казал лоша дума за нея, но разказва, че когато се развеждали, адвокатът й извадил документ от театъра, че Слабаков е касоразбивач. Всъщност ставало дума за една пирографирана кутия на театъра, от която взел лев и седемдесет, за да купи хляб. На всичко отгоре казал на портиера, че ще върне парите. Въпреки това Вили Цанков, който по това време бил режисьор в Бургас, го наказал три дни да бъде портиер на театъра.
Втората му съпруга е актрисата Кина Дашева, бивша жена на Иван Радоев, която му е родила Андрей, днешния нашумял режисьор, актьор и автор на скандална поезия. И чешит като баща си.
Цветана пък е била жена на Методи Андонов. За пръв път двамата с Петър се срещат през 1957 г. в Бургаския театър. Тогава той е на 34 години, красавец, волнодумец, скандалджия, любител на чашката и пръв авер на повечето чешити в морския град. И току-що разведен със Стефания. Цветана пък току-що е омъжена за именития режисьор след 7-годишна връзка. Което не й пречи, както сега признава, да бъде „силно впечатлена” от Петър. Но съдбата решава те да се съберат и да заживеят заедно чак след 26 години.
На старини Слабаков става отшелник далече от суетата и политиката, заедно с безбройни котки и кучето. Има мнение, говори открито и не признава авторитети. Има и право да каже всичко това, защото дядовците му са били четници на капитан дядо Никола.
Освен с патриотични заслуги, родът Слабакови е оставил светла диря в българската култура. Леля му Вера, например, е завършила Музикално училище в Одеса и Консерватория в Италия. Чичо му Иван свири на пет инструмента, а баща му Петър е добър певец и танцьор. И двамата са завършили кадетско училище в Одеса.
Без съмнение тази атмосфера, в която Слабака е израсъл, формира и характера му,
и любовта му към изкуството.
Самият той казва, че ще помни до края на дните си и балканското село Градница и първия си учител — габровският краевед и еколог Илия Габровски. „Беше човечен — обичаше и хората, и животните. Научи ни да обичаме природата. И зиме, и лете ни преподаваше все навън. В Градница убиха единия щъркел на баба Кала и ние го погребахме в двора й, поставихме на гробчето паметник с надпис „Щъркел“ и около него – дървена ограда.“
Ловеше риба, косеше трева, садеше цветя и казваше, че най-голямото човешко качество е добротата. В него имаше силен дух, познаваха го по смеха, където и да се появи. Казваше, че сред природата сме като прашинка, която иска да се самоунищожи. Не обичаше разговорите на четири очи. Предпочиташе публиката, сцената – нямаше как да е свит под юргана от страх. Нямаше как, защото бе Петър Слабаков и такъв си остана, безпощаден към политиците, безкомпромисен и ясен. Но когато играеше на сцената и в живота – нямаше равен. Защото знаеше цената на хляба, успеха и живота. Сякаш обичаше на инат.
Почива на 86 години на 17 май 2009 г. в село Бериево.
Четете още:
🔴 ПОЗДРАВ за всички БЪЛГАРИ в ЧУЖБИНА с това невероятно изпълнение на песента "ОБЛАЧЕ ЛЕ БЯЛО" от магнетичната певица Ищар! (ВИДЕО)🔴 Ако не може да бъде излекувано с ракия, значи е нелечимо
🔴 Последните мигове на апостолите на Априлското въстание
Източник: dailypress
Коментари
Харесайте ни във facebook!
