"И свободата съм я чувствал най-добре след болка от раздяла."


Пет любовни стихотворения от Любомир Левчев, който днес навършва 82 години.

Тъмничари

През целувките -
през тези сладостни шпионки -
ние надзъртаме в душите си.
Да!
Любовта не е избягала.
Разхожда се вътре.
Шляпа с обувки без връзки.
И нещо си тананика…
Да идем тогаз да разиграем
пет карти в надзирателската стая!

Любомир Левчев заедно със съпругата си Дора Бонева

Сантиментален сняг

Да бъда с теб
веднъж,
когато
започва се снегът.

Прозорецът да е съблечен.
И ти да се надигнеш от леглото
и да извикаш:
- Гледай!
Вън вали!...

Ще видя улицата бяла
с две линии от минала кола.
Отрязаните твои плитки.
И изтърваните балони
на уличните светила.
И черните снежинки,
нарисувани
с молив.
И тяхната царица.
И теб ще видя изведнъж -
сантиментално малка,
малка…
Почти дете.
Съвсем дете.
Каквато никога не съм те виждал…

Разбира се, че затова е
направен всеки първи сняг.
И будкавата ни способност
да си представяме…
А след това да се целунеме
с такава продължителна целувка,
че вдигнем ли очи отново,
снегът да бъде вече цяла педя.

 

Каприз № 5

Колко са страшни,
колко са страшни
думите,
които ние
казваме по навик:
- Обичам те!
- Аз още повече!
- Кълна ти се!
- Ах, честна дума!...
Това са нашите смъртни присъди,
подписани от нас самите,
неподлежащи на обжалване…

Смърт!
Смърт!
Смърт!
Смърт чрез разнежване!
Смърт чрез целуване!
Не!
По-добре лежи като безветрие.
Мълчи
като идол студен.
Красива.
Служебно щастлива.
Уморена от мен.

 

Любомир Левчев заедно със съпругата си Дора Бонева

***

Кажи къде е радостта, поете?
Кажи къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,
макар че те не са по-малко спорни.

Не ти оспорват правото да страдаш.
Съгласни са дори да бъдеш нов…

… И в несъпротивлението падаш
като в една целувка без любов.

 

Без сълзи

Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…

Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното "сбогом",
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.

А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четирсет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.

Без „сбогом”.
Без магии.
Без сълзи,
Раздялата не носи свобода…
И мисля си че не умирам.


Какво четем:

🔴 5 емблематични български моста с впечатляваща история (втора част)

🔴 Българите – изконни пазители на европейските граници

🔴 Пенчо Славейков - хромият титан

Източник: afish



Коментари



горе