Дългият път до олтара

Не съм от най-романтичните жени. Или поне не споделям онази общоприета, леко сладникава, сополива и клиширана романтика. Не съм и от жените, които плачат на сватби. Никога не съм била фен на гълъби, гугутки, розови панделки и всякакъв вид захаросани аксесоари за това събитие. Изобщо цялата суета около този ден ми идва в повече. Не е моята представа за любов и споделеност. Въпреки че се опитахме да не захаросваме излишно нашата сватбата, до голяма степен се чувствах като панаирджийска мечка поне до средата на вечерта.

Една конкретна сватба обаче ме трогна истински. И не толкова заради брака и церемонията, а заради силата, волята и жаждата за живот на булката. Jaquie Goncher е професионален плувец. Едва на 17 е, когато след злополука, уврежда гръбначния си стълб и е парализирана от врата надолу. Лекарите са категорични, че тя никога повече няма да може да се движи. И въпреки шока и ужаса, тя успява да опровергае негативните прогнози – само 6 месеца след инцидента, тя успява да раздвижи тялото си и дори да стъпи за миг на краката си. Но уврежданията й пречат да продължи да живее живота си, както го е правила преди. Следващите 8 години Jaquie прекарва на инвалиден стол. Като активен спортист, най-мъчителен за нея е фактът, че не може да тренира и да преследва мечтата си. Но това не словява духа й. Не се отказва и продължава да се бори с недъзите на тялото си. И успява да пребори собствената си физика.

В деня на сватбата си Jaquie успява да извърви пътя до олтара съвсем сама… без помощта на количката. И пред трогнатите до сълзи роднини и приятели да изтанцува първия танц с мъжа на сърцето й. Снимките са магически и наистина спират дъха. A кадърът на празната инвалидна количка казва повече от всички думи на света…