Георги Господинов и дългите следобеди на нашия живот



"Той е по кратките форми", отсича книжарката, през която минавам на път за срещата с него. Подава ми "Балади и разпади" и отбелязва, че в склада липсва една от книгите му и трябва да си я поръча. Докато вървя към къщата на Яворов, където трябва да се видим, си мисля, че май никой не е давал по-точно определение на стила му. Спомням си, че почти бях преполовила "Естествен роман" докато разбера, че ще ни доведе до края така - малко по-малко, без да бърза, ще се отклонява, разсейва, ще ни отчайва и ненадейно, сякаш случайно ще ни връща отново към героя си, за да не се почувстваме напълно изоставени. 

Следобедът е същият като тези от детството ни - топъл и безвременен. Майски. Той пръв ще заговори за тези следобеди, а аз, слушайки го, ще се върна назад във времето, когато едно 7-годишно момиченце прекарва лятната си ваканция на село и до днес не знае как е възможно отново, и отново в един детски следобед  да се случва цял един живот. 

Георги Господинов в Интервюто. 


И двата ти романа си приличат много по нещо и това според мен е носталгията по отминалото време. По детството най-вече. 

Детството и изобщо задържането на времето за мен е адски важно. Аз малко съм сляпата Вайша с лявото око. Бяха питали някого защо пише и той каза: "Пиша срещу изтичащото време". Да се съхранява нетрайното, онова, което ще го няма след малко, чезнещото и смъртното е достатъчно основание за писане. И някак си във "Физика на тъгата" това вече е осъзнато - идеята, че пишем, за да запазваме неща с думи. За мен общо взето книгите са малко като един Ноев ковчег, като time капсула - някакво сандъче, в което събираш най-важните си неща. Кутия с нетрайни неща. Общо взето нетрайното ми е по-важно. Като този следобед сега, който ще се стопи след малко.

Сещам се за една сцена от "Невероятната история на Амели Пулен". Тя намери в една дупка в стената на банята си кутия с точно такива детски съкровища. Оказа се, че собственикът й вече е на около 60 години и когато след толкова време отвори кутията, без да знае какво да очаква, всички спомени от детството нахлуха в главата му буквално за секунда. Очите му се насълзиха. Плачеше от радост, че се е върнал там и в същото време плачеше от тъга, че всъщност никога няма да бъде отново дете.

Да, спомням си тази сцена. Всички тези спомени от детството ни са доказателство, че все пак някога сме били невинни. И че всичко ти говори, когато си дете. В други отношения сме били със света, после той става мъртъв - дървото е мъртво, плочата е мъртва, масата е мъртва, а тогава не е било така. С порастването си човек присъства в смъртта на света. Някак си остаряването е такова нещо. И ти помниш, че това нещо е било живо, а сега е пълнеж и плюш, просто плюшена играчка. И ако съм станал писател, то е точно заради тези спомени в моето детство, тези следобеди, в които съм бил оставян сам на себе си. В крайна сметка писането е точно това, макар че тогава беше по-скоро четене - да се справяш със света, който те заобикаля.

Тогава наистина беше "четене". А сега как е? Четат ли децата, които имат всички оправдания да не го правят - бързата информация ги залива отвсякъде.

Първо, и ние самите не четем толкова, колкото като деца - по себе си мога да кажа. А на тях им е по-трудно да четат, наистина. За нас книгата беше и мрежата, и медиите, и киното. Светът не ни беше под ръка или в ръката, както е сега. И все пак, не бих казал, че младите хора днес не четат. Случва се често да се срещам с ученици и студенти, особено покрай "Физика на тъгата". Някои са ми казвали, че четат първо, защото и на тях им е толкова хаотично, колкото и на героя в книгата, и второ, защото и те продължават да не говорят много с родителите си. Това беше изненада за мен - мислех си, че сега деца и родители си говорят повече. При нас имаше дистанция, патриархат, една дупка между поколенията. Но пък майките ни правеха от мълчанието си много хубави баници, по друг начин изразяваха всичко. Та ето, тийнейджъри ми казват, че четат тази книга, за да разберат родителите си, които са на възрастта на героя в нея. Тоест това трудно говорене в българското семейство може би не е съвсем отминало.

Вчера попаднах на някаква статистика - едно четиригодишно дете задавало повече от 400 въпроса на ден. Така че топката не е в децата, а е в нас, родителите. 

Съгласен съм. И също, когато казваме, че децата не четат, предхождащият въпрос е ние четем ли, колко четем, къде са ни библиотеките…

Преди година помолих сина си да ме нарисува с нещо много типично за мен. Малко се притесних, че може да ме нарисува с чаша вино, но се оказа още по-ужасно - нарисува ме с телефон. А как ми се искаше да е с книга...

А аз преди няколко години си търсих етажерка за книги и минах по цялата "Пиротска". Никъде не намерих, казваха ми: "Вече никой не търси етажерки за книги." Навсякъде обаче продаваха едни черешови топчета, такива лакирани, чамови. И написах една история в "Невидимите кризи", защото като спрат да се търсят етажерки, започват да се произвеждат черешови топчета. А иначе моята дъщеря би ме нарисувала с лаптоп най-вероятно.

Моето лично оправдание беше, че всъщност пред децата няма как да чета книга, защото тя изисква повече внимание, докато телефонът е бърза медия, не изисква времето ти. 

Ще се върви към някаква нова бавност, мисля. В един момент на хората ще им писне, защото сме в една друга тревожност през новите медии, през социалните мрежи. Малко ще се забавим и ще се върнем към книгата. Нали знаеш, има разлика вечер, като легне човек, дали ще се рови в интернет и Фейсбук, или ще почете книга. Книгата ще е новото бавно. 

Наскоро правих интервю с Франк Улай, пак си говорехме за бавното живеене. Тогава той отбеляза, че последно ние сме живели бавно през комунизма, защото тогава е нямало за къде да бързаме. 

И дори това не оправдава комунизма. Във "Физика на тъгата" има една глава "Кратка история на скуката през 80-те". Спомням си го това време физически - и с доброто, и с лошото. Точно тези безкрайни следобеди, в които аз съм дете, стоя в едната или в другата стая на прозореца и гледам хората, които вървят или седя на тротоара и броя петте коли, които ще минат днес, играя си с една клечка… Време, в което знаеш какво ще стане утре, вдругиден, знаеш какво ще стане, като завършиш, знаеш какво ще следваш, ясно е, че няма да е извън България… И така всичко е предзададено. Но тези граници пък те стимулират да си измисляш, това са някакви дефицити, които те карат да развиваш въображението си. Но и това не е оправдание, разбира се. 

Сега като идвах насам се сетих, че ти определи срещата ни "пред Яворовата къща". Честно, не се сещам за много хора, които не биха казали "пред СДС".  

За мен това е много лично място. Виж, градът е различен според хората. Иначе Яворов ми е любим поет. Аз бях редактор на "Литературен вестник", когато редакцията ни беше в една малка стаичка на Яворовата къща. Оттам слугинята изтичала в оная трагична нощ и викала: “Госпожата се уби! Госпожата се уби!”. Имам много истории от там, като тази как на 1 януари 2000 и някоя година влизам там през един затрупан със сняг двор, вътре няма никой, но на масичката намирам един бял плик, на който пише "За Лора". 

Каква се оказа историята на този плик? 

Ами така и не посмях да го отворя. Имаше няколко секунди, в които не знаеш в края на кой век си. После си дадох сметка, че вероятно е за коректорката ни, която също се казва Лора. Така и не съм я питал. А иначе - за Яворов - едно време правехме нещо като нов кръг "Мисъл", ако си спомняш. И направихме едно представление "Смъртта на кръга "Мисъл". Снимахме се около кръгла масичка точно като тях на знаменитата им фотография. И на мен се падна да бъда Яворов. Изобщо тази идея, че тук Яворов е минавал, тук е живял, там се е спирал и се е срещал с други хора от онова време, ми харесва. Та, мисълта ми беше, че градът е много различен за различните хора. Има няколко паралелни Софии, които обитаваме. Веднъж хванах такси и казах: "До Националната галерия". Той не знаеше накъде да тръгне, докато не уточних "Мавзолея". Липсващият мавзолей му беше отправна точка, а галерията, която си е там, не я знаеше. 

Да, сега се сетих, че домът на Мара Белчева от години е заведение, но стилът на салона е запазен. И когато ходя там, хем ми е приятно, хем си мисля, че е жалко как предметите, сградите надживяват хората. 

Трябва да се съхраняват нетрайните неща, не това, което стои пет века. Това, което ще умре утре, е по-ценно. Затова и пишем. Тези паралелни градове са много особено нещо. Аз много дълго време излизах сутрин, минавах през Попа, през малките пет кьошета, после отивах в къщата на Яворов. Това ми беше маршрутът. И си мислех, че това е един невидим паралелен град от началото на века - тук наблизо е живял доктор Кръстев, Влайков по-нагоре, Вазов, Стамболов са го съсекли ей там, там са гръмнали Христо Белчев. И ако ти писне да живееш днес, веднага отиваш в някакво друго време. 

Сещам се за една мисъл на Борхес. Беше нещо от рода на: “Няма смисъл да търсим щастието в миналото или бъдещето, защото то е единствено сега”. Малко като твоята Вайша. 

Не можем без миналото, което носим на гърба си. Както според квантовата физика частиците могат да пребивават на две места едновременно, така според мен и човек живее паралелно в няколко времена. Всеки ден. Има и нещо друго - когато пътувам някъде, където баба ми, майка ми, баща ми никога не са били, в Париж, да речем, и когато се разхождам по улиците там, изпитвам някаква вина, че ето – така и няма да видят този град, никога не ги заведох. И когато вървя, гледам града през техните очи. Какво би казал баща ми, майка ми…. 

Колко си чувствителен към думите, към написаните думи?

Страшно ми е важен езикът. Защото мисля, че ако намериш точната дума, нещо може да се случи, да се задвижи. Писането е начин да правиш неща с думи, да предизвикваш неща с думи. На това почиват всякакви религии, клетви, магии. Идвам от поезията, там всяка дума е важна. А сега е точно обратното - говорене напосоки, говорене като в кръчма. 

Особено в социалните мрежи вече наистина няма граници. 

Това е падане на културни бариери - можеш всичко да кажеш, да наплюеш, да обидиш… Свързано е с тотално безхаберие към думите. 

Децата ми в момента са на възраст, в която "пишо" и "ако" са най-скандалното нещо, което могат да кажат и, разбира се, и най-смешното. И им казах, че когато казват една дума, тя не си отива, а остава във въздуха и ако продължат така, около тях ще има само "пишо" и "ако". Ти как мислиш? Преходни ли са думите или остават около нас?

Ние сме преходни, думите не са. Но с тях можеш да уловиш преходното. Те са мрежата. Много харесвам един фрагмент на Лао Дзъ и го цитирах в "Естествен роман" като отделна глава. Беше нещо такова: "Мрежата служи, за да уловиш рибата. Когато уловиш рибата, мрежата е забравена. Думите служат, за да уловиш смисъла. Когато смисълът е уловен, думите могат да бъдат забравени."

Толкова много хора пишат сега, а има и други, които ги издават. Какво според теб има смисъл да бъде "уловено"?

Проблемът е, че има много неудовлетвореност, а сега е адски лесно да изкрещиш. Днес всеки е медия. Ще ми се все още да има хора, които да изпитват срам - заради нещо, което ти си направил, или заради нещо, което други са направили. А не го виждам. Днес е като в риалити формат, в който е важно да кажеш: "Аз съм си такъв, аз съм автентичен, казвам всичко така, както го мисля, копеле." И още „Бъди себе си!” или “Не ми пука за другите!”. Все едно не е имало векове култура и не е имало Шекспир, Монтен, не е имало никой. Ти излизаш "тарзановски" и се врязваш в света с “Бъди себе си". И тия пет души там, да речем, не те кефят и ти "че ги напсуваш или застреляш”, щото си “Бъди себе си, копеле!". Лошото е, че това вече е тренд, ценност. 

Като бяхме ученици беше голям срам да си прост. Ако някой се усещаше така, го прикриваше. Днес наистина е тренд да "бъдеш себе си, колкото и да си прост". Но като каза, че е "лесно да изкрещиш", се сетих за едни пререкания с твой колега. Преди година попаднах на неговото мнение, изкрещяно в социалната мрежа и тогава се зачудих какво толкова делите в литературата. 

"Делите" не е точната дума. Не съм участвал в това, не съм делил нищо. 

Има ли изобщо нещо за делене в българската литература?

В литературата? Не, разбира се. Нека се бият книгите ни. Но те са по-добри от нас и няма да го направят. Има място за всяка хубава книга, те не си пречат. На мен всяка хубава книга ми помага. Чета я и си казвам: "Значи  може и така." Добрите неща ти дават смисъл, мотивират те, а в България лесно губиш мотивация, колкото и да си зареден. Не, няма за делене. Ние сме толкова малки и навън толкова малко ни знаят. Тук като че ли още има този страх, останал от соца - че вероятно има някакви квоти и не може да има повече от един актьор, един писател и примерно три балерини от български произход. Смешно е. Всъщност ако трима добри пробият навън, те ще отворят път на още трима и така нататък. Но това ще го разберем по-късно, след като се поизбием. 

И за нас, читателите, е така. Ако прочета хубава книга на български автор, ще си купя друга, пак българска. И точно затова и аз мисля, че трябва да има книги и техните читатели не се делят.

Проблемът е, че трябва да сме малко по-обемни хора особено в тези сфери. Но то не е от хубаво това поведение, много неща тук те сплескват, озлобяват те. Написваш нещо, но то по някаква причина не среща своите читатели. И започваш да търсиш вина в другите. Никой не може да накара хората да те четат. Напиши нещо трето, четвърто, пък и не е задължително всички да са писатели. 

А плюс това, аз винаги много се разочаровам, когато някой, когото много харесвам в изкуството, се издъни зверски и се окаже завистник, простак, глупак, такива неща. Дори като бях по-малка, изобщо не допусках, че някой актьор, писател или певец може да притежава някакви лоши човешки качества. 

Да, разбирам те. И на мен понякога, като чета нещо лошо от хора, които харесвам, ми е много неловко. Все едно си попаднал на семеен скандал или на лошо представление. 

А кога се чувстваш по-добре - докато пишеш или когато книгата е готова?

Когато съм още в нея, когато не съм излязъл. Особено като пишеш роман, тогава потъваш. "Естествен роман" го написах за три месеца и половина - много бързо. Бях се затворил в един мизерен апартамент на Полигона, без телефон, без нищо, с много цигари. На един IBM 386 с големи дискети. Беше много интензивно писане. И сега мисля, че тогава съм бил много жив. Правиш нещо с кеф, рискуваш, правиш нещо изобщо. Добре се чувствам и когато вървя по улицата и ми хрумва нещо, и то се разраства, а после отшумява също толкова бързо, колкото се е появило. Особено интересно е това как някакви неща минават, задържаш ги в главата си за известно време, а после ги изпускаш и никога не стигат до написване.

И слава богу, че не всичко стига до написване, че историята познава и такива случаи. Ти ли водиш историята или тя те води теб?

Това, което ме води, е по-скоро някакво неясно в началото усещане. Глас. Усещане за стоене в един следобед; за нещо, което се е случило; нещо, което е минало. Изпитвам неловкост пред всяка голяма подредена история, сюжет, криминален роман, да речем. Все ми се струва, че това е игра, която всички знаят. Малко е "Аз ще ти разкажа една история, в която този ще убие онзи или ще открадне нещо, но тази история всъщност ми е нужна, за да ти разкажа за този глас, който чувам и за всичкото безвремие на света". И в двата романа съм минал малко напряко, отвъд жанровете, позволил съм си да бъда по-свободен спрямо някакви литературни рамки. 

Както каза дамата в книжарницата: "Георги Господинов е по кратките форми". Значи в тях няма математика?

Няма. Има писатели, които пишат по схеми и те са им важни. Но то е все едно да имаш Менделеева таблица и да я следваш. Всеки ден попълват по едно квадратче, герой, история. Това е нещо, което в един момент става рутина, все едно ходят всеки ден на работа. Мураками е такъв например. 

Исабел Алиенде също. Всеки 8 януари сяда в кабинета си и започва нова книга. И издава всяка година. 

А аз моите романи ги пиша на 12 години. 

Видя ли?! Ако сядаш и ти на 8-ми, ще си много по-плодотворен. 

Роден съм на 7-ми, така че е идеално.

Би ли се затворил сега за три месеца някъде да пишеш?

Да, веднага, но това става все по-трудно. Имал съм няколко такива бягства. Това е самотна професия. Оттегляш се, биеш се с някакви сенки и гласове и излизаш от това малко като от сън. Като напишеш и свършиш роман, има една дупка. А после… После пътувам след романите си и това също е хубаво. Виждаш се с някакви хора в Южна Италия и си говорите за Жулиета, която чака Ален Делон пред кино "Вапцаров" в Ямбол. Такива малки, хубави срещи. 

Последно, защо не са те кръстили Господин? Нали баща ти се казва така?

Баща ми е Господин, да. И навремето, когато всеки беше „другарю”, беше много смешно, като му викнеха на улицата "Господине, господине". Всички замръзвах. В Ямбол, в Югоизточна България това е много разпространено име. И аз все се каня да видя откъде идва, какъв е произходът му. А дядо ми е Георги. Кръстен съм на него, въпреки че е имало смешен вариант, в който да ме кръстят Гарибалди. Гарибалди Господинов, представяш ли си?!


Какво четем:

🔴 Чудодейна клизма в Сливенските бани

🔴 Най-страхотното лято на Димитър - месец четене по физика и математика

🔴 Започва "Евровизия" 2017: кич, емоции или шанс за България

Източник: interview



Коментари



горе