Велизар Пеев – царят на шоколада
Тази прекрасна къща на ул. „Оборище“, която по това време на годината става още
по-прекрасна, е една от любимите ми в София, но не само защото минавам постоянно
покрай нея или защото знам, че е дело на прочутите български архитекти Васильов
и Цолов, а и защото много обичам шоколад… Че каква връзка има между къщата и шоколада?
Има, и още как!
Велизар Пеев се ражда в 1859 г. в Чирпан. Учи в Пловдив, после завършва Военното училище в София, а накрая и с отличие Петербургската военна академия. И макар да му предлагат служба в руската армия, той отхвърля идеята и година по-късно е начело на Шуменския гарнизон в избухналата Сръбско-българска война. Велизар Пеев е можел да стане и генерал, ако при някакъв преглед на войските през 1897 г. княз Фердинанд не му подхвърля груба забележка, на която той възразява така: „Ваше Величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер“, след което подава рапорт и напуска завинаги армията.
В този момент Съдбата застава на негова страна. Велизар Пеев става предприемач в изграждането на южнобългарската жп линия, на мостове и пътища, но сърцето му подсказва, че това не е неговият път. Ето защо през 1901 г. в една порутена къща на днешното „Ломско шосе“ в София започва да прави бисквити, локум, вафли и дори непознатия дотогава в България шоколад, но усеща, че нещо не му достига, за да осъществи мечтата на живота си.
И Велизар Пеев се озовава във Франция, където става обикновен работник в заводите за шоколад „Сави Жан-Жан“. Докато работи, постоянно пита, наблюдава, а и си записва нещо в тефтерче. И когато докладват на директора, че може би българинът е шпионин на конкурентна фирма, той чистосърдечно обяснява, че му се иска да произвежда шоколад в родината си, но не знае тънкостите в производството му. Година по-късно е в България – с френски майстор и 12 френски работници…
В началото на XX в. Велизар Пеев ипотекира къщата си и отваря малка фабрика на ул. „Екзарх Йосиф“ с 10 работници и 3 машини. И макар че машините мелят какаовите зърна от Латинска Америка, работниците добавят захар и мляко и тази смес се бърка 24 часа (това е една от тайните на финия шоколад), това не носи особена полза на Велизар Пеев.
„С игла геран съм копал“, споделя по-късно той, но такава е съдбата на българските индустриалци тогава, защото нито има традиция за каквото и да било производство, нито хората са готови да приемат каквато и да било новост.
И Велизар Пеев продължава години наред да копае с игла геран, докато шоколадът започва да се харесва на българите и те не питат вече дали се яде със станиола, а започват да го търсят, купуват и превъзнасят. Предприемчивият и упорит българин става доставчик на царския дворец, а на приемите чуждите дипломати не могат да повярват, че поднесените шоколадови изкушения не са швейцарски, а български. Магазинът в центъра на София е пълен с клиенти, търсенето от цялата страна е изключително голямо, българският шоколад печели престижни награди на международни панаири в Берн, Париж и Виена, така че Велизар Пеев предприема следващата стъпка.
И на мястото на старата и малка фабрика на ул. „Екзарх Йосиф“ той издига нова 4-етажна фабрика с административна сграда, която и днес си стои – срещу „късата“ страна на Халите, а в двора отзад все още има нещо, останало от фабриката. Там 250 души с най-модерно за времето си оборудване, включващо машини, но и столова и бани за работниците, произвеждат шоколадови бонбони, бисквити, кексове и пудинг на прах. По цял ден Велизар Пеев е там, хранейки се само с кашкавал и хляб, за да не губи време за обяд, защото вярва, че както българският офицер обича своите войници и разчита на тях, така и индустриалецът трябва да обича своите работници и да се уповава на тях. По този начин дава и пример на синовете си какви трябва да бъдат отношенията между собственик и работник, като ги и учи: „Помагайте им, защото те също са човеци…“
Всъщност по това време децата на Велизар Пеев – три дъщери и двама синове – вече са пораснали. Велизар Пеев-син е завършил Военното училище в София, специализирал е в Петербургската военна академия и му трябва една крачка, за да стане първият български адмирал, командващ военноморските ни сили. В някогашните български фамилии обаче не личният успех, а фамилният е имал значение. Затова Велизар Пеев-син жертва адмиралската си кариера и застава начело на фамилния „шоколадов“ кораб, а брат му Боян Пеев завършва право, за да движи административните дела на новоучреденото акционерно дружество, дялове от които има всеки член на фамилията Пееви.
През 1924 г. младият Велизар Пеев тръгва из околностите на София да търси идеалното място за нова фабрика – то трябвало да е наблизо, да има жп линия и река – и го открива в Своге. Тук Пееви построяват нова, изключително модерна и перспективна фабрика за шоколад, с 400 работници, италиански машини „Марели“ и германски от АЕГ, със затворен цикъл и собствена ВЕЦ, чрез която електрифицират и цялото Своге, с безплатни жилища и столова за работниците. Следват близо две изключителни десетилетия, в които Велизар Пеев-син ръководи фабриката, а брат му Боян отговаря за административната част. Междувременно старият Велизар Пеев е починал, но внукът – и той Велизар Пеев – вече учи за инженер в Дрезден и понеже започва Втората световна война, ученолюбивият студент се прехранва във военна Германия само с хляб и шоколад, изпращан от България…
Индустриалците братя Пееви са измежду най-уважаваните членове на софийския елит. Още през 30-те години Велизар Пеев построява къща за семейството си на ул. „Гурко“, а Боян Пеев – на ул. „Оборище“. У тях гостуват писатели, актьори и художници, дори самият Шаляпин, когато идва в София. Станал през 1933 г. член на учредения и в България „Ротари клуб“, Велизар Пеев откупува платна на Щъркелов и Обрешков и работи на Андрей Николов, следвайки ротарианския принцип Service Аbove Self – безкористно да служи на хуманността и почтеността в човешките отношения…
А когато идва 1944 г. и животът в България се преобръща с краката нагоре, шоколадената фабрика на Пееви в Своге е национализирана и преименувана на „Република“, но фамилията не унива. И те купуват храна с купони, редят се на опашки и изпитват неудобства от всякакъв характер, но тези хора, живели цял живот в самодисциплина и самоизграждане, са достатъчно мъдри, за да знаят, че каквото и да ги чака занапред, хубаво е, че направеното от тях ще остане…
И това наистина се оказва така – италианските машини „Марели“ и германските от АЕГ, купени в далечната 1924 г. от Велизар Пеев за фабриката в Своге, работят почти до 1989 г., солидната четириетажна сграда на ул. „Екзарх Йосиф“ още си стои, а прекрасната къща на Боян Пеев на ул. „Оборище“ по това време на годината изглежда още по-прекрасна… И няма значение в днешно време чия собственост са тия имоти, а това, че някога българинът Велизар Пеев с упоритост, труд и почтеност постига мечтата на живота си и че децата му с упоритост, труд и почтеност довеждат до триумф тази мечта, заради което десетилетия наред цяла България възторжено нарича членовете на знаменитата Велизар-Пеева фамилия „царете на шоколада“.
Какво четем:
🔴 Командир на танк пренесе мях от 35 оки по 3-километровата Хайдушка пътека🔴 167 души тръгнаха по пътя на четата на поп Харитон и Бачо Киро
🔴 70 тави излапаха на Празника надрипавата баница в с.Върбица
Източник: Труд
Коментари
Последвайте ни във facebook!
