Грозната проза на Гео Милев


На 15 май преди 92 години Гео Милев е извикан за „малка справка“ от полицията. И никога никога не се завръща от там. Години по-късно, чак през 50-те, останките му са открити в масов гроб край София – оказва се, че е бил безжалостно удушен с тел.

Милев е убит, когато е само на 30 години, а вече е оставил изключителен сбор от стихове, проза, публицистика, преводи (включително Бодлер, Верлен, Маларме, Метерлинк, Мюсе – текстове, които четем и днес).

В годината преди да умре, 1924-а, поетът започва да издава списание „Пламък“ – публикуваната по-късно в него поема „Септември“ ще доведе до конфискации, съд, а сетне и фаталната „малка справка“.

Но „Пламък“, въпреки краткия си живот, е важно и на редица други нива – то проблематизира въпросите на изкуството (конкретните му дефицити тогава и в цялост), противопоставя се на фашизма, громи „тъмните сили на едно минало, което е вече нравствена, биологическа и историческа невъзможност“, не се плаши остро да се противопоставя на властта дори след сплашвания от полиция.

А от първия брой в списанието се печата и писаният няколко години по-рано цикъл „Грозни прози“ – не така известен като „Септември“, „Ад“ или „Експресионистично календарче“ – но не по-малък като значение и естетика.

Предлагаме ви няколко от текстовете в „Грозни прози“.

Инвалиди

На една голяма маса, покрита с чиста покривка, седи неподвижна човешка топка – в рубашка на сини и бели пръчки. Ръкавите висят кухи: без ръце. Панталоните са къси торбички: без крака. Една червена топка украсява яката на рубашката: глава без очи, без нос и без уши. Само две зачервени дупки отпред, някакъв тъмен отвор под тях и по-долу – два реда оголени зъби.

В ъгъла стои доктор в дълга бяла роба. Той разглежда фотографии и бързо нанася с червен молив пръсти върху ушите, вежди върху устните, крака върху главата.

През дългия коридор, постлан с шарени квадратни плочки, подскачат големи живи топки. Човешки топки. Хора без крака. Ходят на ръце в шумна нестройна върволица. Дълги безцветни лица със замръзнал смях в очите.

На голата стена е окачен голям царски портрет. Двама горди генерали от двете му страни. Три портрета в златни рамки, украсени с трикольорни ленти. Трикольорът нервно потрепва в глухия унисон на барабанен огън, трясък на избухващи мини и бризантни гранати.

До отсрещната стена са наредени в безмълвен шпалир 18 чифта патерици и четири дървени крака.

Часовникът в дъното на коридора настоятелно бие 12.

Смърт

Вечерната навалица по тротоарите. Под студената кихавица на желязното зимно небе. Безконечен черен дъжд. И жълтите лиги на електрическите лампи: стичат се надолу по мокрите тротоари и се заплитат в краката на приходящите.

На отсрещната стена на площада стоят силуеите на строени един след друг файтони с неподвижни файтонджии на капрата. Бързите линии на пролетяващи автомобили и случайни отблясъци от мокри чадъри разсичат от време на време картината.

По всички ъгли – посред черния поток на публиката – викат вестникопродавци с тежък сноп вестници под мишница. Старци с късо продупчено на лактите палто, жени с големи скъсани обуща, които зеят от края на тротоарите право срещу кресливите витрини на магазините. Беднота от скверните улички на предградията. Пролетарии.

Техните прегракнали от глад гласове ликуват:

– Карл Либкнехт и Роза Люксембург убити при опит за бягство.

Вечерната навалица – черна под жълтите лиги на електрическите лампи – се разлива в свирепа усмивка по мокрите тротоари на Постдамерплац.

Погребение

Жертвите на революцията. Четиринайсет погребални колесници, отрупани с венци. Милионно шествие с червени знамена. Навалица по тротоарите; безлични лица, сгушени в топли яки от собол.

Важен господин се обръща сконфузен: „Шапки долу – минава погребение!“ – казва му един груб глас на работник.

Любов

Разбити, революционерите бягаха по покривите на къщите; преследвани от зловещото тракане на картечниците. Разбити, почернели, изпокъсани, окървавени, обезумели от паника.

Един от тях бягаше с пречупено червено знаме в ръка. От високите покриви знамето плюеше своите червени храчки над целия град.

Човекът със знамето долази до отворено таванско прозорче: таванска стая на слугиня; и влезе там – падна изнемощял на пода.

Слугинята настръхна изненадана. Навън картечниците продължаваха да псуват разярени.

Човекът със знамето лежеше почти в безсъзнание. Окървавената му десница неволно стискаше покъсаното червено знаме.

Слугинята сложи чаша с вода до загорелите му устни. Изплашена, превърза ранената ръка.

Човекът със знамето отвори очи – сломен от умора и паника.

Жена!

Странна усмивка изплака в ужасените му очи.

Разпятие

Шейните полетяха буйно и волно далече в широката вечер – светла от сняг, мека от залез и здрач. Разкървавеното сърце на слънцето догаряше назад посред теменужен дим. Високо орляк врани.

Като подгонени забягаха всичките дървета на полето – зад тях и лъкатушната извивка на далечните хълмове.

Полето бе полет.

Вечерта бе велур.

Снегът бе неволна любов.

Над сребърното безлюдие на полето се разрони веселият смях на звънците, заливан от смеха на дамите и гръмкия възторг на хусарите.

Синият задимен въздух вееше с остри струи право в лицата – румени: и кръвта – полетяла – шумеше изкушения в ушите.

Опиянителна прелест на зимата.

Женствена дързост и стръвна любов.

Жадни жените. Кипящи хусарите.

Трите шейни летяха напред, редом една до друга; звънци, женски смях, песни и викове. Китари отронваха сериозни акорди – когато внезапно конете изпръхтяха подплашени и отскочиха назад.

Изпод белия сняг – посред пътя – пред копитата на конете изби широко петно кръв. Топла човешка кръв. Голяма локва кръв сред снега – растеше и ставаше все по-червена; сякаш не от едно сърце, сякаш от някакво голямо сърце, от хиляди човешки сърца.

Страшната тишина на мига.

Кръвта започна да дими, топла пара от кръв, и премрежи далечната извивка на пътя. Нощта ниско притъмня, огряна от сиянието на яркочервената кървава пара: пурпурен отблясък по стъмнените лица на пияните дами и хусарите в шейните – –

Посред кървавия дим, сгъстен в мъченическо сияние, се появи образ на човек – гол, мършав, жълт, сгърчен в болка и смърт. Прав и неподвижен. Ръцете, разперени настрани и дланите, пригвоздени сякаш върху две черни кръстосани греди. Две черепни очи, врязани дълбоко напред с поглед на укор и любов.

Разпятието растеше, препречило кръгозора, надвесено напред над замръзналите, пурпурно озарени лица в шейните.

– Карай! – извика един от хусарите.

Плясъкът на камшиците писна далеч кръз снежното безлюдие на полето; конете бясно се хвърлиха напред; диво издрънчаха звънците, разпятието се люшна и падна стъпкано под свирепите копита.

Сребърният смях на звънците литна надалеч по снежния път.

А отзад, из тъмата на невидимото поле, се надигаше страхотен шум, понесен след буйно летящите шейни: пращене на горящи села, плач на деца и вой на гладни вълци.


Какво четем:

🔴 Ще го вземете за плевел, ако не знаете! Непростима грешка: малкото зрънце е най-истинският хляб на славяните!

🔴 Никога не хвърлям утайката на кафето - научих приятелките си, даже козметичката иска рецептата!

🔴 Зодиакални знаци, които ще се разделят до края на май!

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе