Живите души́ още са на Оборище


Копривщица винаги е била вдъхновяваща, но дали защото е делничен ден, защото е никакво време – към 2 по обяд или защото леко ръми, но е учудващо пуста…И хващаме по мокрия хлъзгав калдъръм с прораснала трева, а познатите копривщенски къщи достолепно се възвисяват над каменните дувари, сякаш сънувайки в следобедната си дрямка XIX век, когато стопаните им са били тежки чорбаджии, предприемчиви еснафи и уважавани търговци и когато султански ферман дава такива свободи на копривщенци, че мъжете са можели да носят оръжие, а на турци е било забранено да се заселват в града и да минават през него на подковани коне – може би защото чаткането по калдъръма е нарушавало извоюваното с десетилетия и столетия даже прословуто копривщенско спокойствие…

Всъщност когато София има 15 000 жители, а софийските къщи от старите литографии изглеждат като колиби, Копривщица има 12 000 жители, 2000 къщи, 3 хана, 140 дюкяна, десетина манифактури, училища, църкви, читалище, чешми, кафенета, мостове, но и как да е иначе, като копривщенци заради точността и коректността си са били прочути бегликчии (събирачи на данъци), прочути абаджии (аба е дебел вълнен плат) и прочути скотовъдци и с продукцията от 120 000 овце – аби, кожи, пастърма и сирене – търгуват с цялата Османската империя, пътувайки къде ли не…Но за разлика от други български места, в Копривщица хората с хубавите къщи са били горди и достойни българи с комитски сърца и затова никак не е чудно, че първата пушка, възвестяваща Априлското въстание, гръмва точно тук…

Та дали днес ние нямаме късмет, или има друга причина, но къщите на известните копривщенци са затворени…И макар никъде да няма хора, пред къщата на Георги Бенковски – главния апостол на Априлското въстание, единствения, неповторим и неподражаем негов лидер, всеобщия, всепризнат и безкомпромисен водач на бунта, неговият огнен серафим – ни застига човек на колело…“Къде са се изпокрили копривщенци – питаме ние – жива душа не срещаме…“„Еми къде – сякаш се замисля човекът с колелото – в Англия, в Германия, в Испания, даже в Австралия има от нашите…“„И колко души живеете сега тук?“Еми колко – замисля се пак човекът с колелото – към хиляда човека трябва да сме останали, ама така ще е, няма работа…““Да ви види Бенковски отнякъде, живи ще ви оплаче…“ – казвам аз. „Така е – отговаря човекът с колелото– ама няма да се даваме, ние сме копривщенци, ей…“ – след което дяволито се усмихва и завърта нанякъде педалите…

И когато след Стрелча и Панагюрище денят вече е превалил, а дъждът все си ръми, и когато по изтърбушения и целия в кръпки асфалт към София стигаме отклонението за Оборище, не ни трябва много, за да решим да се отбием до мястото, където през април 1876 се провежда първото Велико народно събрание, на което пламенният Бенковски обявява на пратениците на революционните комитети деня, в който въстанието за свободата на България ще бъде вдигнато…И затова макар да гоним път, кривваме…

Отбивката свършва пред една крива бариера и оттук – нататък ни чакат два километра пеша…Асфалтираната напукана алея, отстрани с дървени парапети, зад които зеят дълбоки дерета, върви полегато, после се издига, след един – два завоя се спуска и пресича малка ръждивокафява рекичка, после следва нанагорнище, после рязко се смъква надолу и става пак равна, после пресича дървени мостчета, а клокочещата рекичка е ту отляво, ту отдясно, после пак се въздига нагоре, пак се спуска надолу, пак става равна, а през това време ние крачка след крачка навлизаме все по навътре и по – надолу в сърцето на Средна гора…Долът, обрасъл с гъста раззеленена букова гора, става все по- дълбок и по – широк, пак закривяваме, пак се качваме нагоре, после пак следва равно, после пак надолу, в обувката ми е влязло камъче, което ми убива, но не ми се спира, все повече се и смрачава, и внезапно в падналия полумрак, на двайсетина метра в ниското, се бялва познатият стар паметник….

И сядаме, а наоколо цари дива, космическа, вселенска тишина, като в началото на Сътворението или може би в неговия край…Тъмните силуети на буковите дървета наподобяват силуети на хора, загърнати в късове сиво – синьо небе и мътна пълна луна, а паметникът някак си се е спотаил в ниското…

И внезапно виждам наоколо запалени фенери, окачени по буковите дървета, грубо скована маса с кръстосани сабя и револвер и до тях попски кръст, виждам и насядали апостоли да ръкомахат нещо, виждам вързани в тъмното коне, виждам и пратениците на революционни комитети, и даже почвам да чувам какво си говорят…И дали заради това или от някакъв импулс, но правя наколко крачки към белия паметник и в тоя момент в дивата тишина прокънтява гласът на Бенковски:“Ееей, моме, гледай каквото гледаш и си тръгвай, ние тук работа вършим!“ Леко, много леко се стряскам, но огромните букови дървета, старата шума и притъмнялото небе даже и не трепват…И пак чувам резкият властен глас на Бенковски:“Дайте зоб на конете! Сменете стражата! Айде ти, дето снимки ще правиш, тръгвай си по пътя! Не сме дошли тук снимки да ни правиш!“

И понеже нито на Оборище, нито във вихъра на Априлското въстание 1876 някой е смеел да счупи хатъра на Бенковски, безропотно поемаме по обратния път, за да оставим във вечен покой това мистично и тайнствено място, принадлежащо единствено на Времето, което, както знаем, не обича да бъде обезпокоявано…И докато кривим пак ту нагоре, ту надолу, на няколко пъти се обръщам назад и все ми се струва, че виждам запалени фенери да припламват в мрака…Наоколо цари дива, космическа, вселенска тишина и няма жива душа, но и как да има – живите души́ са там долу, на Оборище, в самото сърце на Средна гора…


Какво четем:

🔴 Росица Пейчева - Торнал е Тодьо (ВИДЕО) Тази песен ще ви напълни ДУШАТА!

🔴 Крепостта Сторгозия – спомен от древността

🔴 Не казвайте това на момичето!

Източник: newme



Коментари



горе