Стефан Вълдобрев: Живеем на ръба, между реда и хаоса. Приятнострашно е
„По-полека“ ще ни каже с песен Стефан Вълдобрев на 17 юни в зала 3 на НДК. Актьорът
излиза с групата „Обичайните заподозрени“ пред публика, за да представи своите
най-нови истории „по пътя“. Те са част от албума с фелиниевско име „10 и 1/2“
и посланията в тях са да забавим темпото, да бъдем по-човечни, да излезем от състоянието
„по-голямо, по-широко, по-велико“.
Но въпреки музикалните си съвети, пред „Площад Славейков“ Вълдобрев признава, че харесва хаоса и крайностите, в който живеем, „когато нищо не е подредено докрай“. Твърди, че пошлостта вече не го гневи така, както преди години – чалгата за него е друг стадион, който няма сечение с неговия. И не се тревожи, че метафорите му няма да бъдат разбрани от широката публика. Това е неговият език, с него се чувства най-силен.
– Като бягство от действителността ли да разбираме новата Ви песен „По-полека“?
– Разбирайте го като коментар на консумативната платформа, която от 10-15 години седи като основа на цялото битие. На шест месеца нещо трябва да се ъпгрейдва, да се купи, защото версията вече е остаряла. Всичко, което купуваш, е с гаранция 2 години и се чупи веднага след като изтече. И това се отнася не само за техниката, а за всяко нещо. И в изкуството е така. Това препускане, това състояние на повече, по-голямо, по-широко, по-велико, е нещо, което е белег на последните 10-15 години и много ме притеснява, не е човешко, не е нормално. Не е бягство, а просто коментар, че трябва да сме по-човечни. Защото нормалното темпо е друго.
– Забравихме какво е нормалното темпо. В България всичко се случва е на живот и смърт, до крайност.
– Тук това ни е чарът. Ботев пише „силно да любим и мразим“. Гениално казано и точно ни характеризира. Допада ми тази крайност. Достатъчно дълго прекарах по света, за да видя, че умереността в емоциите не работи. У нас тази свръхемоционалност помага за взаимоотношенията ни. Крайностите ми харесват. Състоянието на ръба между реда и между хаоса ми е страшно приятно. Когато нищо не е подредено докрай.
– Но така не можем да си намерим и котвата, непрекъснато се лутаме. Коя е Вашата котва?
– Моята котва са хората, с които прекарвам деня. Семейството ми, приятелите ми, музикантите, колегите актьори. И слава Богу, те са толкова прекрасни хора, интуитивни, интелигентни, с чувство за хумор. Не мога да си представя как бих се справил в такава реалност, ако я няма тази котва.
– Писателят Деян Енев има хубава метафора, че гробищата по селата са единствените ни котви към миналото…
–Може би. Преди 10-ина години минах през един период, когато често ходех на гроба на баба и на дядо в Шейново. И се чувствах точно така. Преди това от препускане нямах време, но после всеки път, когато можех, се отклонявах 30-40 км, само и само да мина. Може би е прав Деян. Като малък често си играех по могилите край Шейново, Голямата Косматка я ползвахме като редут, от който наблюдавахме как минават танковете на учение. Когато археолозите извадиха главата на Севт, си представих как тя през цялото време е била там, под нас, а ние сме си играели прашни, потни, със светулки по челата. По цялото това поле е била битката за Шейново…
Понякога съм си мислел, че съм прекалено затворен и метафоричен, но няма как – такава е моята същност. Когато човек е поет, метафората е неговото най-силно изразно средство.
– С тази песен – „По-полека“, може би съветвате хората да престанат да се тревожат, да я карат по-леко?
– Аз съм последният човек, който може да даде такъв съвет. Дори да не е точно тревожност, по природа прекалено много ги мисля нещата. Ако дам такъв съвет, няма да съм честен. Но Иван Лечев може да даде. В нашата група той е балансът, най-спокоен, най-ларж.
– Пеете: „Забави, забави…“ Но няма ли нужда днес българинът да се притеснява повече, да се съпротивлява, да се бори, да мисли повече? За да заживеем по-спокойно в някой бъдещ ден.
– Това е съвсем отделна тема. Този текст и тази позиция не диктуват безгрижие. Направил съм го, защото ми пука. Не призовавам към лентяйство. Не е това. Различни са нещата. Но с това, за което говорите, съм съгласен.
– Защо това не се случва при актьорите? Те са като че ли най-примиряващите се творци в България.
– Не зная, а и нямам наблюдения. Откакто съм на свободна практика, макар да не съм се отделил от гилдията, не се чувствам част от колектив. Защото всеки театър е един колектив. Но когато си свободен актьор, ти си част от общността. И това е много приятно, но това е общност, а не колектив. Това е различно. Съпротива за какво? Защо мислите, че няма съпротива?
– Както казва Явор Гърдев: „Лаем във Фейсбук, но реално не хапем“. На последните протести срещу политиката в културата първо излязоха 200 души, след това 50-ина, а накрая – 10-ина. Възможен ли е спокойният живот за един творец в България?
– Не само, че не е възможен, но е противопоказен – за сетивата му, за развитието му. Какво значи спокоен живот за един актьор? Има много колеги с охолен живот. Но никога не са си оставяли сетивата приспани. Охолен и спокоен са различни понятия. Според мен един актьор постоянно е в движение, пипа някъде – като дете е. В контакта трябва да се бръкне, да се провери. Любопитството е водещо.
За актьора, за твореца, не е задължително да обяви нещо плакатно, за да го овеществи. Достатъчно е да го напишеш някъде като текст. Достатъчно е в представление, онова което силно те вълнува като позиция, така да го изиграеш, че 600 човека да излязат от салона променени. Често съм се дразнел, когато трябва да обяснявам текстове на песни. Посвещавам 3 месеца на един текст, може да е и само от 4 куплета, нямате представа какво писане и мислене е. За 4 куплета имам 30 изписани листа (двустранно), всяка дума е толкова премислена, сънувана, нощем и сутрин, че най-накрая си казваш: „Всичко, което исках да кажа, е тук“. Защо да го обяснявам допълнително? Него го има, това е моята позиция. Една песен е най-силното нещо на света – за 3 минути и е като парен чук, с послание. Ако го дообясниш, има едни вътрешни спирачки, задръжки. Може би подобно е и с актьорите, които може да са го преживели, изживели, репетирали, направили и вече това е заявената позиция. Няма нужда от допълнително обяснение.
– Не смятате ли, че езоповият език не достига до публиката? Че средствата на изкуството не са достатъчни във време, в което профаните са модел на поведение?
– Понякога съм си мислел, че съм прекалено затворен и метафоричен, но няма как – такава е моята същност. Когато човек е поет, метафората е неговото най-силно изразно средство.
– Метафората е силна за все по-стесняваща се аудитория. В най-голямата държава в света един шоумен е на ръба да стане президент, Доналд Тръмп. В България друг шоумен също си проправя път към властта, стига се до крайности – късане на снимката на държавния глава в ефир. На публиката може би са нужни по-директни послания, защото тя вече е обработена популистки?
– Приемете го, ние не се чувстваме силни в това поле.
– Но комерсът заглушава думите ви, оставате избутани встрани?
– Това не е белег само на тая епоха. Винаги е било така. Изкуството е много по-силно, остава много по-дълго във времето.
Какво четем:
🔴 Обичам те Александра!🔴 Печалба на вятъра: Баща изхарчи 100 бона за коли, а не за болното си дете
🔴 Ударникът на тютюна - баба Виница от Пчеларово, влезе в клуб "100 години"
Източник: Площад Славейков
Коментари
Последвайте ни във facebook!
