Яна Язова: Моята титла е едно лошо име
“Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателство и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия...”
---
„Всички смятаха, че съм била любовница на Балабанов.
У нас не могат да си представят, че между жената и мъжа може да има духовна връзка.Какво скотство!”
---
„Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име.”
---
Мъка от любов
Мисля вечер, като си постилам:
Да заспя и да забравя! –
Падне ми глава без сила,
Във сълзи ще се удавя.
Стана и вратата си отварям,
Вслушвам се …далече се унасям…
Нежен славей в песни се забравя,
Той на моя тъжен час приглася.
Светват пътищата пусти и големи…
Пак ги гледам с поглед тих, прощален.
Гроба ми се мярка…Върху му червени хризантеми…
Там – и кръстът ми запален!
---
Скръб
Мъждукат газени фенери
във уличната гъста кал.
Нощта във локвите трепери.
Вампир луната е заял.
И просяците с ръце вдървени
фенерите подпират с гръб;
а бедните им мисли спрени,
увиснали на щърбав ръб.
Под хладна светлинка във здрачът
на гола немощ, подир теб
те — просешките мисли плачат:
"Пари ми дай, пари за хлеб!"
— Ех, стига куцахте сакати!
Днес в празник тропахте по мен!
"Ний носим сухите комати
в бордей на кална локва плен.
И просим в пътя си до къщи,
по улици — море — вървим.
На всеки стълб фенер намръщен
ний слабия фитил гасим."
Вървят те — нечовеци бедни.
Вървят — тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
Подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи...
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи...
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг...
Но в сънен креп мълчат вратите —
И всеки дом е саркофаг.
---
Снежни думи
Шейните се събират на мегдана,
ще зазвънят по белия, заснежен път...
Почуква празнично черковната камбана;
и ние чаши чукаме, ний — дрипите в света.
Във кръчмата седим и през дима поглеждаме:
момците и момичета... Нашарени шейни...
Разбъркани глави пречупено навеждаме,
тогава вън зашушне смях, закачки... на избягали жени.
Ей, припнаха... Момче, нелей догоре тази празна чаша!
Остане ли от виното, ще го допиеш ти — наздравица за нея.
Проспахме ние времето, когато беше наша.
Отдавна у дома, осъмнал сам, аз пия и копнея.
А, може би, и тебе някога със радост е мъчила!...
Но виждам, друго някое момиче вън очи ти взима.
И на, допий ми чашата, иди, пуснете се от вашата могила,
че после в кръчмата ще те затвори зима.
Ще те прегърне тя, ще ти се смее като твоя...
Но силно, силно ти я целуни!...
Момче, ах, чуваш ли, сред пътя на завоя
пред пропастта камбаната... за всички ни звъни!...
---
Край канала
По тия дълги булеварди тихи и безлюдни
вървя, където скришом в сенките им двама
се срещнахме... Луна ни свети, сенки вардят будни —
теб нежно влюбен, тих, а мене — горда дама.
И под ръка вървяхме ние нощем край канала
по суха пръст, по кал, по много, много сняг;
и в дънотому чакахме зората лека, бяла.
А днеска лешояди пълнят тоя бряг.
Вървя, вървя и закъснели, редки минувачи
ме спират и ми казват глупави лъжи;
но и пред тях смутена и отчаяна ще се разплача:
— Ах, вече колко много, много ми тежи!
---
ДРУГИТЕ ЗА НЕЯ
„Мнозина са смутени от нейната поезия и някак си се чудят как да я квалифицират. Отначалото помислиха, че аз пиша стиховете, сетне че са превод от някой голям италиански поет (името му?). Като се убедиха, че са писани само от нея - временно млъкнаха и после засъскаха." - Александър Балабанов
„Няма подобен случай, като този с Яна Язова в българската литература - с труп и откраднати ръкописи, и отгоре на всичкото крадецът да е бил толкова влиятелен, като покойният Николай Хайтов.” – Петър Величков
„Един съсед ми даде наскоро и прочетох „Соления залив” на Яна Язова, силно съм впечатлен. Няма друг автор, който така силно и ярко да обрисува събитията и атмосферата веднага след 9 септември, преди Народния съд… Бандитизма, лумпенизацията, беззаконията… Силно перо, мъжко конструиране, нямаме друга такава писателка, но тепърва ще я оценяваме“. - Георги Мишев
---
ЯНА ЯЗОВА (Люба Ганчева) – поетеса и писателка, родена на 23 май 1912 г. Публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в периодичния и литературния печат: във вестниците „Литературен глас“, „Литературен преглед“, „Развигор“, „Вестник на жената“, „Дневник“, „Мир“, „Зора“ и в списанията „Светулка“, „Другарче“, „Детска радост“ и др. Заедно с артиста Никола Балабанов, неин зет, издава през 1941–1943 популярното списание за деца „Блок“. Член на Дружеството на детските писатели, на Клуба на българските писателки и на Българския ПЕН-клуб. Първите ѝ три книги са стихотворни сборници. Първият й роман е „Александър Македонски”. Слез 9 септември 1944 г. е обречена на изолация и принудително мълчание. В продължение на три десетилетия успява да надмогне репресиите и създава книгата на своя живот – историческата трилогия „Балкани“. Романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ (части от трилогията) са широко епично платно за национално-освободителното движение на българите в края на османската власт. Умира на 9 юли 1974 г.
Огромна заслуга за нейната реабилитация има литературоведът Петър Величков.
Какво четем:
🔴 Издадоха "Под игото" на т.нар. "шльокавица" (Видео)🔴 Направите ли тези 7 стъпки в отглеждането на доматите ще имате реколта за чудо и приказ, ще се чудите даже какво да ги правите
🔴 Гледай ти! Ето какво означавали тези две линийки! Пък аз си мислех, че проблемът е в мен...
Източник: skif