Никола Симов – първият знаменосец на Ботевата чета

В Ески джумая, днешно Търговище, през 1845г. в семейството на беден грънчар се ражда Никола Симов Куруто. Още като малък остава сирак, след като баща му е затрупан докато вади глина, за да практикува занаята си. Съдбата като древен грънчар оформя от него родолюбив българин, готов на всичко, за да види отечеството си свободно. В родния си град е известен добре на властта, защото силно развитото му чувство за справедливост не му позволява да стои безучастно, когато се извършва несправедливост. Винаги бил готов да помогне на човек изпаднал в беда, независимо какъв е по народност или вяра.

Огънят не стои мирен и разпалван от желанието за освобождение го отвежда към сърцето на революционната дейност – комитетите. Той е един от първите, който се включват в основания от Ангел Кънчев комитет в Ески Джумая. Дори получаването на смъртна присъда не го възпира да се бори. Бяга от затвора в Русе и съдбата го праща в печатницата на Любен Каравелов, където се запознава с Христо Ботев.

Именно в Румъния получава прякора си – Куруто, което означава сух. Ползва се с голямо уважение от своите саратници и при спорове винаги е избиран за съдия, заради честността  и справедливостта си. До колкото е известно от оскъдните сведения за него , често е преминавал Дунава при уреждане на комитетски дела. В списъците на четата винаги е писан на трето място след войводата.

Въпреки, че има три деца той не се отказва от борбата, върви смело напред и отказва да склони глава, да се примири с тежкото бреме на робството. Може би именно този плам кара Ботев да го избере за знаменосец на четата. При превземането на парахода Радецки, именно в неговите ръце се развява знамето, под което се събира цялата чета. Тогава Христо Ботев го заклева да пази знамето с живота си.

За съжаление неговият път, макар и славно завършва твърде рано. Четата води решаващо сражение на връх Милин камък, където и според повечето източници знаменосецът пада мъртъв, стиснал здраво знамето в ръце, но истината е малко по – различна според други. След сражението на връх Милин камък, четата се оттегля и оставя убитите, сред които и поп Сава Катрафилов, мислейки ги за мъртви. Никола Симов и Сава Катрафилов са само тежко ранени и се барикадират в една овчарска колиба, настъпващия башибозук ги обгражда, след като едно овчарче ги издава. В тези решаващи мигове, никой от тях не показва страх и се сражават до край, не се предават дори когато обсадилите ги отряди запалват колибата. Изгарят живи в огъня на борбата, дават живота си за свободата.

Не може със сигурност да се каже как е загинал първият знаменосец на Ботев, но със сигурност може да се каже  че е живял достойно и е умрял като герой, под знамето на борбата.

Забравените герои са, тези от които ние трябва да се поучим и пред които трябва да се поклоним. Именно сред тези прашни имена се крие истината за един свят,  едно отминало бъдеще сътворено от хора верни на идеалите си. Нашето минало е било тяхното бъдеще, те са се борили да го създадат за всички онези , които ще вървят по стъпките им. За да можем да вървим напред , първо трябва да се научим да поглеждаме назад, да се научим да се противопоставяме на забравата, да сме верни до самия край на идеалите си.

„Те изгоряха в огъня на борбата , за да възкръснем ние в ръцете на свободата .“

Автор:Теодора Недева