Ваня Велкова: българският дух е жив


Ваня Велкова е родена в Пловдив. От две десетилетия живее в Германия. Първоначално в Хамбург, където основава българско училище. От 2001 г., в продължение на 9 години, е преподавател и директор на училището. Тя е сред основателите на Асоциацията на българските училища в чужбина. Кариерата ѝ продължава в Берлин, където се занимава с преподавателска дейност. Едновременно с това Ваня Велкова е журналист  на  в. „България Сега“ в Чикаго, чуждестранен кореспондент за Германия на българското радио „Татковина“ и продуцент на филми.  От години се занимава с дарителска дейност. През март т.г. получи отличието на Държавната агенция за българите в чужбина – „Българка на годината“ за популяризиране на българския език и култура извън пределите на страната.

Госпожо Велкова, да започнем разговора с един цитат на Хайдегер, който казва, че „Езикът е домът на истината за битието“. Кои са домовете на българското битие?

Нашата земя, православната вяра, традиционните ценности, езикът, писмеността, просветата, историята...
Ще се позова на два цитата, единият на акад. Дмитрий Лихачов, който казва: „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейният дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ стояха езикът, писмеността, литературата“.
Другият e на Ангел Каралийчев – „Земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница“.

Преди 16 години полагате основите на първото българско училище в Хамбург. Как възникна идеята за неговото създаване?

Не само като майка, но и най-вече като учител, чието дете израства извън пределите на България, се сблъсках с нелесната задача детето ми да запази и изучава българския език в Германия. Надявах се, че ще има и други родители в подобна ситуация. Така през 2000 г. у мен се зароди идеята за създаване на училище, което да предостави на децата в Хамбург и околностите му възможност за системно изучаване на българския език. Но по моя информация, с изключение на училищата в Прага, Братислава и Будапеща, всички така наречени „български училища“, които тогава съществуваха като форма на обучение на българските деца, живеещи зад граница, бяха към съответните посолства и наследници на български държавни училища към посолствата на България. Такова бе и единственото съществуващо тогава българско училище на територията на Германия – това в Берлин. То вече имаше изградена структура, ученици, учители, предоставени помещения в сградата на посолството, създадени и утвърдени контакти, спонсори. Това не съответстваше на ситуацията в Хамбург.

Тръгнах сама с идеята за основаване на българско училище в Хамбург. През 2000 г. нямаше други учители там, с които да споделя вижданията си. Трябваше да издиря дали има и други родители, желаещи децата им да бъдат обучавани по български език в училище. Най-напред разговарях с посланика на България в Берлин – г-н Николай Апостолов, който бе възхитен от идеята и ме окуражи.

Впоследствие разработих концепция за създаване на нов тип училище, което да не е към посолство или консулство на България в Германия и да не е наследник на българско държавно училище зад граница, но което да има за предмет на действие обучението на живеещите в Хамбург български деца на български език по основни предмети. Тази концепция обсъдих през 2001 г. с посланика в Берлин, културното аташе и почетния консул в Хамбург.

Тъй като тогава не разполагаха с данни относно числеността на българските деца и младежи в училищна възраст, предложих да се извърши допитване, чрез което да се установи как ще се приеме идеята за българско училище в града, дали има деца на училищна възраст и ако има, какъв ще бъде броят на желаещите да посещават училището. Така се роди инициативата „Първото българско училище в Хамбург“.

Какви бяха резултатите от проведеното допитване?

На изборите през юни 2001 г., които се състояха в Почетното консулство в Хамбург, предоставих на гражданите изготвените от мен на немски и български език брошури и информации относно допитването „Първото българско училище в Хамбург“.

Чрез интернет страницата на Българското училище в Хамбург, която оформих  през юни 2001 г., дадох допълнителна гласност като поместих пълна информация за допитването, което извършвах, както и информация относно дейността ми за основаването на училището. През следващите месеци публикувах редица обяви във вестници с цел допълнително да се разпространи информацията за него. Допитването продължи няколко месеца. След обобщаването на резултатите установих, че идеята за българско училище в Хамбург се приветства от многобройни български и немски граждани, а също така, че има деца и родителите желаят те да посещават българско училище. Сформирах група от 8 деца, желаещи да започнат учебни занятия.

Кога отвори врати българското училище в Хамбург?

През 2001 г. проведох многочислени пътувания, срещи, официални разговори, водих интензивна кореспонденция с лица и институции в Германия и България. Имах активната подкрепа на родителите, които желаеха децата им да учат в училище. Изготвих учебен план и програма за обучение. Набавих учебници и пособия за учениците, нагледни материали за училището. След продължителна и много интензивна организационна и педагогическа подготовка, Българското училище в Хамбург отвори врати на 17.11.2001 г. Станах първият учител и ръководител на училището. В продължение на две години бях и единственият учител. Изпълнявах всички педагогически, административни и организационни дейности, активно работих за развитието на училището, установявах многобройни контакти, без които дейността и просперитетът са немислими. През април 2002 г. започнах да издавам в. „Звънче“ – вестниче за българските деца в Хамбург, чийто главен редактор бях до 2010 г. В Българското училище в Хамбург бях учител и директор до юни 2010 г. Днес  продължавам да следя неговата дейност и съм член на училищното дружество. Сега се обучават над 100 деца, в това число и създадените към него предучилищни групи. Училището расте и се развива, което ме радва и изпълва с удовлетворение. 

Знам, че идеята е претърпяла развитие, което обръща фокуса на обучението към дългосрочното развитие на учениците, тяхната последваща реализация и не на последно място възможността да се завърнат в България.

Като българка, живееща в Германия, прозрях откриването на границите в страните от Европа и обмяната на кадри между тях, бързо осъзнах необходимостта от лицензиране на Българското училище в Хамбург. По моя инициатива и с голямата подкрепа на посланик Апостолов, както и на министъра на образованието – д-р В. Атанасов, още през първата учебна година училището бе лицензирано. Този лиценз е от изключителна важност, защото и до днес предоставя прекрасната възможност на децата, които го посещават, след завръщането им в България да продължат образованието в българската образователна система, без да се налага да държат приравнителни изпити и повтарят учебни години. След няколко години се установи, че Българското училище в Хамбург и Българското училище „Джон Атанасов“ в Чикаго са първите, създадени извън дипломатически представителства на България и първите, извън тези към дипломатическите мисии. Многочислен е списъкът с имена на ученици, обучавани в училището в Хамбург, които по-късно, завърнали се в България, отлично са се адаптирали в българската образователна система.

След като училището бе вече основано и се развиваше много успешно, през 2002 г. започнах работа по учредяването на дружество с идеална цел „Българско училище в Хамбург“. Станах негов инициатор и един от основателите му през 2003 г.

С цел учениците да имат още по-добра мотивация да изучават български език в училището, през 2005 г. инициирах процедура, съгласно която Сенатът по образование в Хамбург разреши оценките по български език и литература, получавани в училището, да се вписват в немското свидетелството за всеки учебен срок. След почти 5-годишен труд, с активната подкрепа на посланик Меглена Плугчиева, посланик Иво Петров, министрите на образованието, както и с подкрепата на Управителния съвет на училищното дружество, процедурата приключи успешно. Малко са българските училища по света, които могат да се похвалят с този успех.

Къде има най-много български училища по света?

По данни на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), най-голямата и най-активната българска неправителствена организация на българите зад граница, към момента българските училища в чужбина са над 300, пръснати на 6 континента. Юридическите и физически лица –  членове на Асоциацията са над 220, развиващи дейност на 5 континента. Като техният брой непрекъснато нараства.

Най-много са българските училища на територията на Испания – 49, следвани от тези в Украйна – 46 и в САЩ – 42.

Асоциацията е успяла да обедини над 300 български училища в чужбина. Това не е ли своеобразен Брод за България по света?

2007 г. ще остане паметна в историята на българското образование зад граница, защото основаната тогава Асоциация на българските училища в чужбина успя да обедини българските образователни центрове зад граница. Тя изведе на преден план наболелите в продължение на години въпроси на образованието по български език зад граница и ги представи на вниманието на обществеността и политиците.

Убедена съм, че няма друга българска неправителствена организация, която да развива такава широка просветителска дейност, при това активно да стимулира и подпомага създаването на нови образователни центрове по света с цел младото поколение българи, израстващо в чужбина, да съхрани националната си идентичност. Предполагам, че не съществува друга българска неправителствена организация, която да има толкова много представители по света и да поддържа интензивни ежедневни връзки с тях. Същевременно Асоциацията създаде през годините солидна мрежа от контакти, обхващаща български и чуждестранни институции и организации, стотици лица на различни континенти. Тясно си сътрудничи с редица медии в България и зад граница, участва в обсъждания, представя становища относно национални програми и държавни закони.

Как задвижихте колелото на промяната и инициативата от българите в чужбина към България, даде ли това отражение зад граница, което очаквахте?

В своята досегашна история Асоциацията записа значими изяви и успехи. Чрез Националната програма „Роден език и култура зад граница“ българската държава започна да подпомага финансово българските училища в чужбина. Програмата е отговор на многократното поставяне на проблематиката от Асоциацията относно българските образователни звена зад граница, както и правата на нашите деца, живеещи извън пределите на страната, за които също е в сила новата Конституция на Република България.

През 2009 г., когато бе оповестена Националната програма „Роден език и култура зад граница“, бенефициентите бяха 53. През 2010 г., благодарение на финансирането от българската държава, се увеличиха на 125, а през 2011 г. те бяха вече 172.

Важно е да се подчертае, че с Постановление №334 на Министерския съвет, българските училища в чужбина станаха част от българската образователна система.

Към момента държавата подкрепя финансово 296 български училища в чужбина като общият брой на учениците в тях е 22 632.

Нещо повече. Съгласно официални демографски статистически данни на европейски  институти, децата в задължителна училищна възраст (между 5-6 и 16-годишна възраст) са една седма от населението (около 14% средно в европейските страни). Ако приемем, че общият брой на децата с българско гражданство в чужбина е поне 200 000 (в тази цифра не са включени децата от историческите диаспори без гражданство), а броят на обхванатите през учебната 2016-2017 г. в българските училища зад граница деца е 22 632, се оказва, че повече от 175 000 деца не са необхванати в тези училища. В допълнение трябва да посочим, че не е изяснен броят на децата зад граница, които учат български език в малки родителски структури или в летни курсове.

Ще назова и още една информация от г-жа Петя Цанева, председател на Асоциация  „Балкан“ в Мадрид. По данни на Асоциацията, в Испания живеят 24 000 български деца на училищна възраст. В българските училища там са обхванати едва 2000 деца, останалите 22 000 деца не изучават родния си език в организирана форма на обучение (данни от 2014 г.).

Възникването на големия брой български училища зад граница безспорно е показателно за гражданската инициатива на българските общности по света.

Същевременно можем да кажем, че днес в тези над 300 училища – огнища на българската духовност, нашите деца с вдъхновение и любов „пишат“ една нова страница в образователната ни система. Страница, достойна да бъде определена като „феномен“ в най-новата ни история.

Кои са най-сериозните проблеми пред българските училища в чужбина?

Един от актуалните въпроси за Асоциацията на българските училища в чужбина, с който на 4-ти април т.г. запознах и министър-председателя – проф. Огнян Герджиков, е инициираната от Асоциацията Петиция. 
Петицията стартира през 2016 г. и на 14 март 2017 г. бе внесена от името на Асоциацията в Европейския парламент. Документът бе подписан от 3337 лица от 36 държави, от които 22 са членове на Европейския съюз. В него се настоява официалните езици в ЕС да се признават на ниво „матура“. Това би насърчило чуждоезиковото обучение, в това число и изучаването на български език. Основание за Петицията е самата европейска политика, която цели опазване и насърчаване на езиковото многообразие като средство за интеграция. Освен от български училища зад граница Петицията бе подписана и от български политици и общественици. Дни преди срещата в Министерския съвет, Асоциацията бе уведомена, че всички български евродепутати са потвърдили желанието да подпишат Петицията.

Проф. Герджиков оцени високо заслугите и инициативата на Асоциацията и обеща, че ще подкрепи призива представители на изпълнителната власт и той лично да се присъединят към нея.

В дългосрочните задачи на АБУЧ са включени също: дейност относно създаването на Институт „Вазов“, подобно на „Гьоте-институт“ и Институт „Сервантес“, който да работи за съхраняването и популяризирането на българския език и култура; дейност по отношение на изготвянето на Закон за българския език, а също така и признаването на българските неделни училища в чужбина като субект в Закона за предучилищното и училищното образование.

Грижата за образованието по български език на децата, живеещи извън България, трябва да бъде на гражданското общество и държавните институции. Спрямо българските ни училища в чужбина е необходимо държавата да има трайна и устойчива политика. Обучението по български език трябва да бъде приоритет на външната политика на България. То е въпрос на национална сигурност. Защото, ако има владеещи българския език, ще има български граждани. Но, ако няма, няма да има завръщащи се в България, няма да има и лобисти за нея извън границите ѝ. А загубим ли езика си, опората в училището, вярата в просветата, ще загубим държавата си.

Организирате изложби у нас и по света, на които представяте автентични български носии и накити. Притежавате уникална колекция, която сте превърнали в своеобразен мост към родината и лична страст. Какво успя да породи у Вас влечението към традиционния костюм и неговата история?

Обичта ми към българския фолклор и традиции е възпитавана още в детството, поощрявана е през всичките години от моите родители и близки. Тази страст се появи с времето, когато започнах  да проучвам наследените от родовете ми народни носии, да разговарям с мои роднини, да пътувам из селца, градчета, махали и се срещам с различни хора, при които търся  обяснение на въпроси, свързани с българските фолклорни костюми. Наред с разказите за съответните традиционни носии се преплитат истории за известни родове, селища, традиции, легенди, диалекти и други.

А що се касае до конкретния повод да започна да се занимавам с българските носии: преди доста години една носия от Трявна ме плени. Впоследствие започнах да „разгадавам“ наследените от родовете ми дрехи, да обогатявам костюмите, да издирвам липсващите части, да чета книги. Полагам много усилия да съхраня и изследвам това богатство – този „гердан от златици“.

С времето колекцията ми от автентични носии се разрастваше. Към наследените старинни дрехи се добавяха други, които мои приятели и дори непознати хора ми даряваха. Според мен това, което отличава моята колекция от други колекции, е, че зная имената на хората, изработили и носили някога тези традиционни костюми, а също, че притежавам снимки на хората и съм запозната с техния живот. Именно затова казвам, че моите носии са живи.

Наред с всичко, за което говорихме до сега, Вие се занимавате активно и с журналистическа дейност – чуждестранен кореспондент за Германия на българското радио „Татковина“, журналист на  в. „България Сега“ в Чикаго, продуцент на филми. От толкова много сфери къде намирате лично удовлетворение?

Всичко, с което се занимавам, върша с желание и ми доставя удоволствие. Разнородните дейности ме обогатяват. Имам много съмишленици, колеги и приятели, които ме подкрепят. Пътувам често, а всяко пътуване открехва врати към нови среди, нови хора, култури.

Работата не ми тежи, а нагласата ми за живота е да давам на другите колкото е възможно повече, без обаче в замяна на това да изисквам нещо. Възпитана съм да давам и работя за другите, както и на това чрез другите да опознаваме себе си.

Има ли брод към България?

Ще Ви отговоря с цитат от стихотворението на поетесата Виолета Юрукова: „На дълъг път се тръгва с най-необходимото – с вярата, че ще се завърнеш“.

Вашето послание към българите, независимо къде по света...

Моето послание е ние, българите, да бъдем единни и сплотени, да защитаваме достойнството си като българи, нашия език и история, да не се откъсваме от корените си.

В благодарственото си слово, което изнесох на тържествената церемония по повод удостояването ми с отличието „Българка на годината – 2016“, посочих: „Благодарение на жаждата ни за знание, любовта ни към родния език, преклонението ни пред славните предци и на всичко, което ни прави българи, ние имаме право да се гордеем, имаме какво да пазим, да предадем на нашите деца и идните поколения. „Ний сме дали“ и имаме какво да дадем на света. И ще продължим да работим за това да направим света още по-близък до България“.

„Вярвам в бъдещето на родината ни, в творческите способности на нашия народ, в силата на българския дух. Вярвам в моята, в нашата България, която винаги ще ни е нужна“.

„Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“. Нека в нашето време думите на един от най-големите българи –  Васил Левски да чертаят нови пътища! Нека тези пътища винаги ни водят в „Българско“!


Какво четем:

🔴 Българите в Одеса почитат Ботев

🔴 За празните утроби на българките

🔴 Днес е Черешова задушница, помолете се за своите близки

Източник: България сега



Коментари



горе