Не съм роден за герой, но не направих фатални компромиси


Георги Константинов е роден в Плевен през 1943 г. Автор е на много десетки книги с поезия, но и на книги със спомени, с проза, на литература за деца. Сред по-известните заглавия са: "Една усмивка ми е столица", "Неграмотно сърце","Дърво и птица", "Обичам те дотук", "Будна кома", "Туфо - рижият пират". По текстове на поета има около 200 песни. Лауреат е на многочислени литературни награди. Директор е на литературното списание "Пламък", а тази година чества 50 години от излизането на първата си книга.

----

- Половин век от първата Ви стихосбирка "Една усмивка ми е столица"... Какво научихте за този половин век различно от онова, което знаехте тогава?

- Не мен самия още не ми се вярва, че е изминал половин век оттогава. Спомням си колко се радвах на тази тънка книжка, събрала първите ми стихотворения: "Цар Ивайло", "Писмо", "Жените не обичат...", "Тя се съблича - бързо, кратко...", "Лампа" и още тридесетина. Беше пролетта на 1967-а... Стихосбирката беше излязла най-напред в провинцията - заради стихотворението "Цар Ивайло" появата й в столицата се забави (в част от тиража допечатваха малко листче, поправящо първите редове). Около "Цар Ивайло" се въртеше подозрение, че в него имам предвид държавния глава. А то си беше стихотворение на историческа тема... Малко по-късно "Щурците" направиха по него песен, която беше спряна още при първото изпълнение. За жалост неотдавна Кирил Маричков сподели с мен, че в днешно време нотите на песента са изгубени.

- А какво научихте?

- Ще ви кажа направо, (вече ми е късно да бъда скромен) - тогава разбрах, че наистина ме очаква съдба на поет. И усещах, че ми предстои дълъг и стръмен път в едно противоречиво време...

- Как се разбира такова нещо?

- Ами чувствах се "различен и независим", чувах добри думи за стиховете си, но дойдоха и първите разочарования: от демагогията, от различните хватки на догматизма, от делничното доносничество. Самият аз усещах, че съм във властта на лириката, видни поети като Камен Зидаров и Дора Габе ми казваха, че някои мои стихотворения - като "Писмо" , "Вечер" или "Миг като вечност" - са "дебеляновски"; но все по-често в лирическите ми творби започнаха да напират сатирически нотки, стигащи до откровен сарказъм.

- Този сарказъм, сатирата, от разочарованията ли дойдоха?

- Да, така постепенно се стигна от "Обичам те дотук" до "Електронното куче" и скандалното стихотворение "Квартално събрание", появило се пред 1988 г. Но вече съм разказвал за това... Ще допълня само, че този мой поетически дуел с лицемерието и несправедливостта продължава и днес.

- А нямате ли чувство, че поезията сякаш позаглъхва днес като обект на обществения интерес?

- Днешното време не може да бъде наречено поетично - прагматизмът, съчетан с обикновена простотия, ни притиска отвсякъде. Все пак много от моите книги успяват да изминат своя труден път до желания бряг. Към книга с поезия днес протягат ръка само истинските, духовно просветлени читатели. Ако, правейки това интервю, бях със шапка, щях да я сваля пред тях... Колкото до издателите - много от тях гонят само своя комерчески интерес. Да не забравим да споменем интернет - той открива по-широки възможности за популяризиране на българската поезия. Но дано успее да се предпази липсата на критерий, от нахлуването на графоманията... Ще призная, че гледам твърде иронично и на постмодернистичните щуротии. Например веднъж ми се случи да прочета: "Там виждам фалоса на мойта майка"...

- Да, ярко.

- Няма да коментирам повече.

- В "онова време" бяхте и в ръководството на Съюза на българските писатели, но имахте и периоди на "немилост" пред тогавашния режим. Разкажете на младите с какво се характеризираше тогавашният литературен живот?

- При мен литературното "признание" вървеше на талази. Най-напред бях сърдечно приет от младите читатели. След това дойдоха литературните длъжности - зам. главен редактор, главен редактор. Стигнах дори до съюзното и партийното ръководство на писателския съюз. После някъде горе решиха, че излизам извън рамките на позволеното - сваляха ме от разни места, критикуваха ме. През 1988 г. свалиха от мен и "партийното доверие", т.е. бях изключен партийно. Главна причина в онова тоталитарно време бяха сатиричните ми стихотворения: "Квартално събрание", "Скица от натура", "Динозавърът" и др. Те бяха сложени под догматичния микроскоп. Разбира се, както му беше редът, прибавиха и лични причини: бохемство, непремерено говорене (например имаше донос за мои думи срещу Тато) и т.н.

- За говорене срещу партията наказваха по-рядко, отколкото за говорене срещу Живков, май...

- Не ми се иска да се връщам отново в онази атмосфера на административна демагогия, страх от истината, най-елементарна човешка подлост. Но веднага ще кажа - човешката низост не е патент само на една власт, на един режим.

- Как я виждате днешната низост?

- Днес често се сблъсквам с тези злини: доносничество, алчност, демагогия.

- Тогава какво остава, спомените ли? Вие сте се срещали и с папата, и с Беназир Бхуто, и с Гагарин... Какво беше характерно за ХХ век според вас?

- За всички тези свои срещи съм разказал в книгата си "Човек за споделяне" - първа и втора част. Имах късмета да пътувам много през целия си живот. С Гагарин се срещнах през юни 1968 г. на брега на река Дон. И двамата бяхме по покана на големия руски писател Михаил Шолохов. Имаше там още млади писатели от 5-6 други страни. А с първия космонавт разговаряхме почти цял следобед на речния бряг, пихме водка, после двамата се къпахме в реката. Паметна за мен ще бъде и срещата ми с папа Йоан Павел Втори по време на гостуването на наша културна делегация във Ватикана през 1996 г. Пак някъде в 90-те години на миналия век имах среща и с госпожа Беназир Бхуто в Исламабад, няколко години преди тя да бъде убита. Но да не преразказвам. Двадесети век трудно може да бъде обобщен с няколко думи. Той беше век на две световни войни, век на големи противоречия, но и на големи личности, дали много на човечеството: Айнщайн, Джон Атанасов,Чарли Чаплин, Де Гол, Пикасо, Салвадор Дали, Маяковски, "Бийтълс", Евтушенко... Днешното време все още не е достигнало повечето от тези върхове.

- Те греят ли Ви, тези спомени? Дават ли Ви сила да продължавате?

- Природата ми е дала даром някои способности и усещам задължението да дам всичко от себе си, за да бъда наистина необходим на света - и заради мен самия, и заради хората, които имат трудната участ да ми вярват. Длъжен съм да говоря само истини за себе си и за света.

- Нека кажем за песните... Някои казват "поет-песенник" малко пренебрежително, но хората обичат песента. Защо ги използват така охотно композиторите?

- Броят на песните, написани по мои стихотворения, надхвърля двеста. Те са откривани от композиторите в моите стихосбирки и така стиховете са продължавали своя живот в музиката. Е, не всички са ставали хитове. Ще спомена само някои от по-популярните: "Миг като вечност", "Обичам те дотук", "Предутрин", "Стъпки, стъпки сред безброя...", "Вземи се в ръце" и много още. Някои с творчески интерес отварят стихосбирките ми и днес. Например Кирил Маричков създаде нова песен по стихотворение от книгата "Врана в снега". Наскоро направихме две литературно-музикални вечери - първо с д-р Христо Деянов, а после с Кирил Калев, където те изпълниха свои нови песни по мои творби. Аз пък използвах хубавия случай да прочета някои стихотворения от последните си книги "Вълнение в Константинопол" и "Вечно подранил". Ще отбележа, че има и немалко музикални произведения със симфоничен характер по мои стихове - от такива композитори като Александър Йосифов и Пламен Джуров.

- Като млад, преди 50 години, така ли си представяхте бъдещия си живот? Как се сблъскаха очаквания и действителност?

- Не ще и дума - случиха се някои хубави сбъдвания...

- Но?

- Но имаше и доста разминавания с първоначалната представа. Благодарен съм на съдбата, че някои мои творби се оказаха необходими на хората; имах и шанса да пътувам до близки и далечни страни, но най-вече пътувах и по всички краища на нашата България. Иначе - живот като живот. Имаше в него споделени и несподелени чувства, истински и провалени приятелства, неприятни срещи със завистта и подливането на вода...

- А с кое се гордеете? С преживените беди? С поезията?

- Като човек на перото се гордея с повечето си лирически книги. Но вътрешно и с това, че без да съм роден за герой, не направих фатални компромиси в живота си.

---каре----

ПАРИЧНА БАЛАДА

Годините се нижат.

Живея ден за ден.

От своя сън загрижен

се будя уморен.

А вън ме чака ехото

от битката за власт

в държавата на прехода...

Но преходен съм аз.

Несигурни надежди.

И зле пресметнат риск...

Животът е премеждие

под слънчевия диск.

Човещината гасне

в паричния капан.

И богаташът властва

над бедния талант...

Пари! Пари! О, боже!

Ако на тях си роб -

къде ли ще ги сложиш?

Ковчегът няма джоб...


Какво четем:

🔴 Носете си носиите, абитуриенти!

🔴 Валя Балканска изпълнява "Излел е Дельо хайдутин", 1965 година

🔴 Турското разузнаване за Ботев: Войводата е даскал Христо, едър, с полуруса брада, на 45 г.

Източник: СЕГА



Коментари



горе