Достойните Балабанови - много достойните...


Както всяка история, и тази трябва да започне отнякъде, затова да кажем така – всичко започва във Враца в 1852, когато на един мъж и една жена им се ражда син, а след три години им се ражда и втори син. И големите вече момчета Тодор и Коста Балабанови чиракуват при врачанските чорбаджии, пестейки обаче всеки грош, и се събират с будните си връстници си в читалището, и Тодор, макар и не сам, учредява Врачанския революционен комитет, и е един от тези, които  „оглашават“ в околните села началото на Априлското въстание, и е арестуван след разбиването на Ботевата чета във Врачанския балкан…И когато в 1877 сърцатите врачани започват да събират волни пожертвования за българското опълчение, в дългия списък са и братя Балабанови със своите 200 гроша, съвсем немалко пари за онова време…

В свободна България Балабанови стават най – големите търговци във Врачанския  край, но безпогрешният им нюх им подсказва да се заемат и с предприемачество, ето защо в 1885 те вече са в София и скоро след това построяват жп линията Перник – Радомир,  както и Лъвовия мост – един от символите на столицата. Истина е, че по активният и по – инициативният винаги е бил Тодор (в 1903 дори учредява и става пожизнен председател на Съюза на българските индустриалци, освен че и три пъти е депутат), но е и истина, че Коста винаги е бил най – сигурната опора на своя брат…

Днес на замогналите се българи първата им работа е да си вдигнат огромна къща, но някога не е било така…В началото на ХХ в. братя Балабанови строят много сгради в оформящия се по европейски образец център на София, защото това им е работата, а чак след това решават самите те да се устроят. На ъгъла на бул.“Цар Освободител“ и ул. Раковски“ (отсреща Военния клуб все още го няма) Тодор построява двуетажна къща за семейството си, а точно срещу „Под колоните“ на ул.“Граф Игнатиев“ Коста издига красива сграда в стил сецесион с кантори и жилищни помещения, на която двама атланти и до днес „крепят“ първия еркерен етаж. Тодор ще даде целия приземен етаж на къщата си за кафене и години наред там ще могат да бъдат видени самовглъбения Йордан Йовков, сладкодумеца Елин Пелин, колоритния проф. Балабанов, изисканата Елисавета Багряна, поети, художници, актьори и кои ли още не представители на софийска бохема, докато една нощ на 1975 отдавна „усвоената“  сграда ще бъде съборена, за да има днес не спомен за прочутото някога писателско кафене, а тревна площ, отваряща гледка към Руската църква…

В началото на ХХ в. много богатите вече братя Балабанови, спечелили дотук  парите си само с труд и инициативност, продължават и своята благотворителна дейност, започната някога в родната Враца…Даряват парцел в центъра на София за строеж на църква, подпомагат вдигането на храм при Духовната семинария, дават средства да се строи църквата „Св. Царей“ във Враца, подпомагат и училищата в града…

Пет – шест години преди това Тодор Балабанов е отворил и спиртоварна в Мездра, осигурявайки работа на местните хора, а когато в 1902 Светият синод и игуменът на Рилския манастир подписват договор с братя Балабанови за 20 – годишна концесия за горите, двамата създават фирмата „Българска горска индустрия“, построяват дъскорезна фабрика в село Бараково, изграждат за 20 дни теснолинейка от Кочериново до Рилския манастир, вдигат и дъскорезница край Белово…

Дъскорезната фабрика в Бараково след смъртта на Тодор Балабанов в 1912 (в 1917 ще почине и брат му Коста) ще бъде поета от сина му Иван Балабанов, възпитаник на Висшето училище за световна търговия във Виена, индустриалец, предприемач и банкер, построил междувременно в София най – високата за времето си сграда, прочутия хотел „Империал“ (оцеляла по чудо през бомбардировките, днес до тази уникално красива величествена сграда е „залепено“ Президентството). Та някъде в средата на 30-те години Иван Балабанов ще направи от дъскорезната фабрика в Бараково свръхмодерно за времето си предприятие, оборудвано с немски машини, които ще бълват тонове и тонове всевъзможни видове хартии и картони…

Когато в 1903 отваря фабриката, „старият“ Балабанов построява и жилища за своите работници, като наемът, водата, осветлението, дървата и въглищата са безплатни. В 1905 пуска в обръщение  и жетони, с които се пазарува в магазина към фабриката, зареден с кашкавал и сирене дори по време на Втората световна война. На свой ред в 1928 „младият“ Балабанов построява детска градина, болница с родилно отделение и зъболекарски кабинет, а всичко това, включително лекарствата, също е безплатно за работниците и семействата им. До фабриката има и зеленчукови и овощни градини, кравеферма, птицеферма и свинеферма, с чиято продукция се „захранва“ фабричната столова, в която цената на купона е почти символична, а прясното мляко за децата – без пари. И даже кино има тази фабрика, и пожарна команда, и фурна, и старчески дом, а всички работници са в униформи….

Няколко години след Руската революция в 1917 в Бараково пък ще се озоват 600 белогвардейци, между които има музиканти. И Иван Балабанов купува инструменти и един белогвардец  става първият диригент на симфоничния оркестър на фабриката с цели 30 души, а в 1928 има вече и духов оркестър…И по време на Втората световна война, когато в съседно село въдворяват италиански военнопленници, постоянно гладни, Балабанов ги взима във фабриката на заплата и тия хора правят каменна чешма с чучури, по чудо оцеляла до днес…И в 1943, когато действа Законът за защита на държавата, Балабанов довежда тук и двайсет и пет еврейски жени, не дава косъм да падне от главата им и фактически ги спасява… И тази същата фабрика с оборудването на Балабанов ще работи чак до 2003, после ще бъде купена на безценица от някакъв герой на нашето време, той ще продаде всичко, което може да се продаде, след което ще нахлуят и местните хора и ще „доовършеят“ каквото е останало…Накрая героят на нашето време ще остави фабриката да се превърне в руина, но така и няма да успее да катурне кулата й, защото гордият символ на някогашната славна Балабанова фабрика ще устои на варварската му прищявка…

А на 250 км по права линия от тази кула – в Мездра, в 1926 Балабанов ще отвори и памукотекстилната фабрика „Бахава”, десет години по – късно в съседното село Брусен ще построи и ВЕЦ, работеща и днес…И когато врачани решават да съградят в центъра си културен дом, ще се обърнат към Балабанов, защото най-подходящият имот ще се окаже неговият, и той ще им го дари…Няма да откаже и на хората от Горна Джумая, днес Благоевград, да им направи път до село Бистрица и да им даде без пари дървен материал, за да си построят  къщи в квартал „Вароша“… После ще дари  и 1 100 000 лв.  за ново училище в Мездра и 400 000 лв. за църква, ще съгради и чешма с течаща вода, ще дари и двуетажната си къща за Общински дом, ще дари и 300 000 лв. за „благоустройствени, народополезни и человеколюбиви цели”, ще отстъпи „за вечно ползване” от хората в Брусен и електрическата мрежа, а малко по – късно Балабанов ще дари на Общината в Мездра и нови 1 300 000 лева….

И докато върши всичко това, трите дъщери на един от най – големите български индустриалци за всички времена стават големи ученички, но лятно време баща им не ги изпраща да си почиват в семейните вили на морето или в Чамкория, днешния Боровец, а ги изпраща в Мездра, като преди това по телефона нарежда на директора на тъкачната фабрика да ги посрещне на гарата не със служебния автомобил, а с файтон, да ги заведе не във фамилната вила, а в работническите общежития, за да почнат на сутринта  работа първа смяна от 6 часа́, но го и предупреждава, че разбере ли се кои са новите работнички, ще смята задачата за неизпълнена и ще го уволни…

Междувременно идва 1944 и животът в България главоломно се променя. И макар Иван Балабанов да няма проблеми, освен че му взимат всичко, той усеща, че нищо добро няма да последва нито за него (жена му вече е починала), нито за омъжените му дъщери…И Иван Балабанов с дъщеря си Бистра се озовава в далечна Австралия, другата му дъщеря със семейството си – в Италия, а третата, омъжена за сина на банкера Буров – в Америка…И всичките тези Балабанови гордо живеят своя живот и както те, така и техните наследници никога не казват дума против България, защото в кръвта им тече кръвта на достойните Балабанови, но и не само…

А когато в 1969 Иван Балабанов завинаги  затваря очи в Милано, все пак немного далеч от любимата България, когато и две от дъщерите му си отиват от този свят, когато идва 1989 и животът отново главоломно се променя, в България се завръща  Бистра Балабанова, достолепна дама, със съпруга си, също българин и емигрант. Първоначално ще ги заподозрат, че са „агенти“ на Симеон Сакскобургготски, понеже техният единствен син, починал за съжаление само двайсетгодишен, е негов кръщелник, но когато за шест години осигуряват за 30 наши болници безплатни лекарства и апаратура на стойност 22 милиона долара, всичко вече е наред… И оттогава до ден – днешен Бистра Балабанова ( в момента на 95 години), ще обикаля старчески домове, домове за сираци и деца с физически и психически увреждания и ще дарява лично  (за да не бъдат присвоени от персонала, да, точно така) пакети с дрешки, храна и пари, ще дава стипендии на български студенти и ще следи успеха им, а задомят ли се, ще им подарява някаква битова вещ за началото на един семеен живот, освен и че ще продължава да дава купища пари за какви ли не, и както си личи, никога няма да спре да върши благодеяния…

И понеже накрая всяка история трябва да завърши, да я завършим така – ето това е достойната история на достойната фамилия Балабанови – достойни българи и достойни хора, много достойни… 


Какво четем:

🔴 Търновката Нина Попова представи България в модно ревю за малки хора на престижната Световна седмица в Дубай

🔴 Уролози стопиха тройно уголемена простата в МБАЛ Централ Хоспитал

🔴 Седмокласник от Матическата с две по 100 точки на матурите

Източник:



Коментари



горе