Как канадците отглеждат децата си


Длъжна съм да кажа, че Канада е огромна страна, ако случайно сте пропуснали този факт, и няма как да знам какво правят всички родители. Това просто са личните ми впечатления от мястото, където живея.

Да започнем от раждането на бебето. Бебето не се изолира от хорa. От първия ден се извежда навън, разнася се по магазини и ресторанти и където се сетите. Предвид дългата зима, пролетта е дълго чакано събитие и всички се разсъбличат. Няма несъответствие между облеклото на родителя и детето. Всички са полуголи още при 15 градуса. Като любопитен факт ще вметна, че децата не носят шалове (поне не и в училище). Safety first (на първо място безопасността - бележка на редактора). Като казах safety first, няма дете, което да кара колело без каска или да се качи на лодка без спасителна жилетка.

Детските градини са само частни, така че всеки си преценява според случая дали детето да посещава такава.

На 4 години започва предучилищната. Децата се извеждат по три пъти на ден, във всякакви условия, и в повечето случаи се прибират като прасета. Голяма част от времето в училище прекарват на земята. Така че логично не съм чувала майка или татко на детската площадка да се скара на дете, че ще се изцапа. Ако посетите една детска площадка, децата ще ви се видят доста раздърпани и мърляви. Мокри кърпи  не съм виждала да се ползват. Сополите също не са драма. Правилото е, че ръцете се мият преди хранене и след тоалетна. Вечеря се към 17,30-18ч. и лягат към 19,30-20ч. През лятото може да легнат и по-късно.

Когато майката иска детето да направи или да не прави нещо, винаги се казва „моля“ и „благодаря“. Примерно: „Тони, не хвърляй камъни, моля!“ И след като спре да хвърля, майката казва „Благодаря!“. Ако все пак детето вече е направило нещо, му се казва, че „това е неприемливо“. Ако се налага, следват обяснения защо, според възрастта. Естествено детето трябва да се извини, ако е наранило друго дете. Няма заповеди и викове от типа: „Ела веднага!“.

Никога не съм чувала заплахи и крясъци. Като наказание в училище (и вкъщи) има time out. Детето се слага да седи на столче няколко минути, без да може да прави нищо, за да помисли какво е направило, 2-3 минути за малко дете, 5-6 за по-голямо и така. Все пак  е важно да разбере, защо е пратено да седи там. Ако детето изпадне в истерия, клякат до него и започват да му говорят. Още не знам какви са тия вълшебни думи. В училище имат право да се усамотят с любим предмет, който ги успокоява, ако са ядосани. Тони си има една бутилка със зелена вода, която зяпа, докато се успокои. Веднъж заспал на пода, докато я гледал. Впечатляващо е зачитането на личното пространство на малкото дете.  В случая говоря за първи клас, където децата са на 6 години.

Изключително много се внимава за физическо и въобще всякакво насилие. Което не значи, че го няма, затова и внимават. Още в предучилищната им се обяснява, че никой няма право да ги кара да правят нещо, което не искат, и че никой на никого не е шеф. Поне това ми разказва Тони. Разбира се, това е нож с две остриета, въпреки че тези обяснения са насочени главно към личната им безопасност, но децата се възползват от тази възможност. Аз все пак съм българка, отгледана в соца и не мога така лесно да се отърся от нашите прийоми и макар да съм спокоен родител, наскоро така кипнах, че първото, което ми дойде наум да кажа е,  че ще го набия, ако не спре да прави еди-какво си. Тони най-спокойно каза: „Как ще ме набиеш, като е забранено?“ Това ме разсмя, още повече, че бяхме в България по това време. Естествено, че не е „ок“ да заплашваш дете с бой, но не е и „ок“ то да смята, че може да прави каквото иска. Ще търсим баланса. Всъщност децата в училище съвсем не правят каквото си искат, имат правила. Тези приказки, с които им пълнят главите са именно, ако станат жертва на насилие, да знаят, че веднага трябва да кажат на някого.

От съвсем малки ги учат да опазват природата. Тони ме видя, че хвърлям една костилка от кайсия в тревата и веднага ме обвини, че убивам планетата.

В училище, големите целогодишно са ангажирани да помагат на по-малките. Дали ще им четат или просто ще им помагат да си избират книги от библиотеката, дали ще им помагат с кутиите за обяд, няма значение, но непрекъснато ги ангажират да помагат. Сигурна съм, че не е защото учителките не могат да се справят сами.

Впечатление ми направи и как ги учат на емпатия. Когато Тина се роди, учителката ме помоли да изпратя по мейла снимка на Тони с бебето. Беше разпечатала снимката и направили табло с картички от всички деца, с пожелания Тони да е добър брат.

Братчето на съученик на Тони, загина при инцидент и отново децата изработваха картички, с които да покажат подкрепа на своя съученик. Само ще вметна, че от училището ни се обадиха в неделя, за да съобщим на децата си лошата новина по подходящ начин и към кого да се обърнем при нужда от психолог.

Това, което ми прави впечатление е, че всички неща и подаръци, които изработват, не са за тях, а за някой друг. За деня на майката, на бащата, каквото и да е. Дори за Коледа, в училище няма подаръци за тях, а те приготвят подарък за семейството си. Непрекъснато има базари с благотворителна цел. Спомням си, че една година събираха пари чрез продажба на нещо си, за да купуват кози на бедни семейства някъде в Африка. Голяма част от базарите са и за да си финансират разни екскурзии. Неслучайно благотворителността и доброволчеството са толкова развити тук.

Нещо, което ще ви изненада е, че въпреки законите едва ли не за всичко, няма закон, който да казва от каква възраст децата могат да се оставят сами или да се движат по улиците без придружител. Родителят решава кога детето му е готово. Тук съм виждала 10-годишно да придружава 5-6-годишни деца. Но градът е малък, в голям град едва ли се случва.

Това са ми впечатленията от един обикновен канадски град.

Автор: Дарина Рангелова


Четете още:

🔴 Свет победи рака, идва в Чикаго (ВИДЕО)

🔴 Хайдушка сланина

🔴 Николай Димитров с нова Гран при





Източник: mamaninja





Коментари

горе