Назад въже ни чака, напред - куршум и смърт

Във Велико Търново, на главната улица, е Паметникът на обесените български синове - поборници за свободата. Още в 1867 г. на това място докарват за казън заловените четници на Филип Тотю, а през пролетта на 1876 г. тук са обесени и осъдените на смърт въстаници от Априлското въстание.
На 28 май увисва на бесилката Бачо Киро Петров, на 4 юни - Кънчо Йовев, Гаврил Велков, Станю Тодоров, а на 15 юни са избесени Цанко Дюстабанов, Яким Цанков, поп Иванчо, поп Петков.
На тази показна смърт присъства инкогнито 22-годишният Стамболов - заместил Апостола в подготовката и провеждането на Априлското въстание. Той излиза от скривалището си в Самоводене, преоблича се като циганин-въглищар и се смесва с турската тълпа, за да бъде на смъртта на предостойния и заслужил дълбока почит и уважение Цанко Дюстабанов...
С невероятно твърдото си поведение, с "присъдата", която произнася над Османската империя, той превръща съдебния процес в изобличителен процес на държавните порядки, като предсказва разпада на Османската империя. И показва как трябва да се мре за свободата на Родината.
Паметникът е построен след Освобождението по проект на италианския архитект Джовани Мусути, който е бил на служба във Великотърновската община. Същият архитект проектира и известния в града Стамболов мост. Идеята за Паметника на обесените е на Евгения Кисимова - дъщеря на хаджи Георги Кисимов и сестра на Пандели Кисимов. Всички от рода им са родолюбци и благодетели. Със събраните средства от Дружество "Милосърдие" е издигнат паметникът, открит на 25 юни 1884 г. Оттогава всяка година на 25 юни се провежда панихида в памет на българските герои.

Цанко Дюстабанов не е сред най-първите ни революционери, като Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков... Но неговият образ с големи, сериозни очи и увиснали мустаци се нарежда след ликовете на първенците на революционните борби у нас, чийто портрети гледахме като ученици в кабинетите по история на нашите училища. Те ни пленяваха с хубостта си и младостта си, с огнените си погледи, с ореола си от дързост и красота.
Цанко Дюстабанов е син на Христо чорбаджи - богат и уважаван габровски бегликчия. Племенник е на Васил Априлов, родственик е на Николай Палаузов. Роден през 1844 г., в годината на Априлското въстание, той е изпълнил 32 години. Дотогава е завършил класното училище в родния си град, изявил се е с умението си да учи езици. Самообразовал се упорито и е изучил от хора и книги турски, гръцки, италиански, руски и френски език дотолкова, че държал чуждата книга и веднага "четял" на български. Дружал с учители и адвокати.
Изучил така добре тънкостите на турското обичайно и административно право, че бил избран за съдия. В 1872-1873 г. учи и английски език в Робърт колеж в Цариград. В Цариградския султански лицей е съученик на по-късно властващия султан в империята. Умее да управлява, но и да умножава богатството на баща си, който го изпраща в Севлиево да се грижи там за техните ниви, ливади и за воденицата, на която той слага десет камъка, та мели десеторно повече и печалбата от нея се увеличава десет пъти!
С изявите си в управлението, във властването, в печеленето на пари Цанко получава уважението и на турските власти, и на българската интелигенция. Става черковен и училищен настоятел. Канен е за учител по френски в новооткритата Априловска гимназия. За него говорят така:
"Цанко чорбаджи дума нахалост не хвърля и на гнила дъска не стъпва!"
Оформя се като справедлив и щедър общественик, защитава българите в съдебни дела. Вярва, че свободата си ще добием чрез икономически напредък, чрез просвета и образование. Учи, че само умен български народ чрез енергичното си трудолюбие и предприемчивостта си е способен да възкреси загиващата Османска империя. Затуй и организира в Габрово градско събрание, на което присъстващите изготвят махзар (послание), в което искат три неща:
- премахване на стария несправедлив данък "бедел" (за военна охрана), който уж пази българите;
- признаването на българския език като втори официален език в империята;
- разрешаване на редовна военна служба за българите.
Отговор не е получен, което крайно разочарова Цанко Дюстабанов. Той познава прекрасно турското правосъдие и даже е един от преводачите от турски и гръцки на Наполеоновия кодекс, но сега вижда консерватизма и страха от реформи на империята.
Мълчанието го отчайва. Както се казва, "тръгнал за Стамбул, а го пратили в Ямбол!" Надявал се е, че Високата порта ще оцени българите като предприемчиви и прогресивни, като единствени, които могат да извадят империята от кризата, в която е изпаднала!
В такъв момент, през пролетта на 1876 г., когато вече са дошли вестите от 20 април за избухналото в страната въстание, към него се обръщат членовете на Габровския революционен комитет. Те знаят за авторитета на Цанко сред българи и турци и разчитат на неговите водачески качества.
На Гергьовден, когато цялата уханна природа се е засмяла в млада зеленина и ярки цветове, габровските комити "примамват" Дюстабанов уж на празник с печено гергьовско агне, но без капка алкохол - помнят и спазват правилата, завещани от Дякона. И там, в местността Родевото, разкриват на чорбаджията-еволюционист подготовката и плановете за бъдещото въстание.
Мълчи, слуша и гледа със сериозни и умни очи Дюстабанов и "отрязва" с думи, че за него два пътя са останали - или предателство, с което да стане дважди по-почитан и трижди по-богат, или да тръгне с "лудите глави" и да загуби и своята глава.
Тавата с агнето не е докосната, но Цанко отсича: "Идвам с вас!"
Така за една седмица от турския чиновник се ражда революционерът Цанко Дюстабанов - единственият войвода в Априлското въстание без революционно минало.
В следващите десет дни е начело на Габровската западна чета, която отначало е от 200 души, после от още 200. Сетне броят й стига цифрата 1200!
Дюстабанов се изявява като властен водач, но и като различен войвода, умеещ да изисква убеденото подчинение на четниците си. Той е мъж красив, едър, снажен, с открито и чисто лице, с високо и умно чело. Привлича със спокойствието си и вдъхва сигурност. Честността и трезвостта му изключват всякакви илюзии. Ясно вижда и предвижда пътищата, които се откриват пред българските четници.
В манастира, в първата си реч, той не произнася нито една възторжена дума. Трезво изрича, че три са съображенията да вземат оръжието. Самата Турция ги е предизвикала, оръжието е последният начин да се покаже човешко достойнство и всеки човек трябва да го докаже.
Всички оцелели в борбата са запомнили края на речта на Дюстабанов: "Назад въже ни чака, напред - куршум и смърт!" После се служи тържествена литургия за успеха на оръжието и за възкръсваща България. Следва броденето из Габровския Балкан, набъбването на четата, която Цанко брани от излишни кърви, но пази и населението. Не се съгласява с влизането в Габрово - иска да запази града и прочутата Априловска гимназия.
Категорично отказва на застрашеното от четниците турско население, готово да приеме православието, за да оцелее. Заявява:
"Не сме излезли да покръстваме, а да дирим свободата си!"
Зареждат се погроми заради избраната от него тактика на партизанска борба, която той води с четата си в Балкана. Завършват с поражения борбите в Батошево, Кръвеник, Ново село, под Мара Гидик.
Четниците са неподготвени, мислят за семействата и къщите си, за неприбрания и ненахранен добитък. Започват техните бягства и дезертьорства. Войводата изпада в ярост от предателствата, от нарушаването на четническата дисциплина. Неуредиците му причиняват дълбоки страдания. Не спи, размишлява, изисква подчинение, но не от страх, а от разум, от убеденост, че така трябва да бъде, че това е верният път.
Обаче действителността е друга. За десетте дни из Балкана Дюстабанов се убеждава, че народът е още "зелен", че не е узрял да кове бъдещето си сам. Разбира, че не всички могат да живеят и работят според неговите морални правила. Пред съда в Търново казва:
"Дойде ми време да му напиша (на българския народ) едно завещание!"
Сега, почти век и половина по-късно, аз се питам:
х Какво ли щеше да ни завещае Цанко Дюстабанов?
х Ако имаше как да ни види днес, какво ли би ни казал?
х Дали сме успели да "узреем", след като са минали 141 години от Априлското въстание?
Нека всеки от нас сам да си отговори !
И колкото и да се мъчи войводата да пести кръвта, изгорените села се множат! Обезчестено и клано е българското население, осквернени и ограбени са много черкви, изгорени са стотици къщи на хората.
Погромът нанася дълбоки рани в душата на Цанко Дюстабанов. На път за въстаналите села четата нощува при Моровецката скала. Сутринта остават само 10-15 бунтовници, които не са напуснали войводата. Всичките други тихомълком се прибират в селата си...
Военни качества Цанко няма - признава го по-късно. Той разчита на съвестта на бунтовниците. Не дава съгласието си да убият заловените цигани-шпиони от село Гъбене. Не иска да се палят турски села. Въстанието за него е преди всичко ДЕМОНСТРАЦИЯ - да се привлече вниманието на Европа, да се заговори за въстанието, да се разбере за зверствата на турците. Затова и праща писма, дава устни нареждания. Едно такова писмо от Балкана е заловено и представено в съда в Търново. До края на десетдневното скитане из Балкана той не приема борбата на живот и смърт - като останалите водачи в Априлското въстание. Надарен е с друго - със знания и умения да управлява, да властва. Като че ли неговото време е в бъдещата българска държава, която не доживява да види.
И в ден, когато е разярен от празнословието на комитетските хора, Дюстабанов влиза с четата си в последното сражение под Мара Гидик. Ранен е в ръката, раздробен му е лакътят, но запазва достолепието си - не се оплаква, не се окайва и даже се иронизира. Изпада в трескаво състояние, укрива се в Байновци, но е предаден. През нощта унесен го закарват в Габрово, а на другата нощ го откарват в Търново.
Съди го специален съд, оглавен от Али Тефик бей - висш съдия, назначен с указ от Стамбул. Членовете на процеса, поравно турци и българи - правителството иска да покаже законност и справедливост. Съдят се неслучайни хора. Сред тях най-видният е Цанко Дюстабанов - член на турски съд, уважаван и почитан.
Цял месец продължава съдебният процес, който габровецът превръща в изобличителна трибуна. Изявява се като изключителна личност, показва силата на характера и проницателността на ума си.
Условията за затворниците са направо нечовешки. Те са мръсни, гладни, въшлясали, докарани до крайно жалко състояние, не се познават един друг - направо са доведени до оскотяване. Единствен Цанко запазва не само човешки вид, но и самообладание. Откроява се с чистотата си, със стоицизма на тялото и душата си, вбесява с разума си. Своите не го обвиняват, а чуждите се чудят защо този уважаван "техен" чиновник е зарязал служба и богатство и е тръгнал да въстава.
Спретнат, ироничен, даже весел, той се държи гордо. Ръката му е раздробена и вързана на шията, но ходи из затвора тъй, че предизвиква всички път да му сторят и да му станат на крака.
Достолепен Цанко остава до последния миг на краткия си живот. От дете е такъв - не дава на никого да го насилва. Наказват го с бой, а не охка, не пъшка. Съпротивява се, не се оставя да го командват, да властват над него. Всякога и във всичко се владее. И сега, в зандана, турците се обръщат към него с "бинбаши" (хилядник, полковник, б.а.). Дават му стол да седне, поднасят му кафе и цигара.
А той не пожалва нито своите, нито чуждите. Говори на перфектен турски език за подвежданията на комитетските хора, за грешките им. Не спестява и своите пропуски. Прави пред съда разкрития, говори за лошата организация на въстанието, за разминаването между думи и дела, като не скрива имената на виновните и ги призовава да си понесат отговорността.
Поведението му пред съда не е бабаитско, а ярко и разобличаващо. Не мълчи геройски, а приказва тъй честно и откровено за грешките и предизвикателствата на турската държава, за пропуските и вината на комитетските хора, за пораженията, че главите на съдиите пламват!
Излизат да се охладят, да си отдъхнат! Боже, на какво ги прави този гяур!
В спомените на чорбаджи Юрдан от Елена (бащата на Мина Тодорова), също член на този съд в Търново, е предадена силата на характера на Цанко Дюстабанов, с която смайва и турци, и българи. Саами бей - един от турските съдии, казва на чорбаджи Юрдан:
"Вижте се с вашите колеги българи и се споразумейте да направите предложение в Комисията да се попроси милост от Султана за Цанка. Я вижте какъв е млад и достоен чиляк, язък е за младините му!"
Турците разчитат много на срещата на Цанко Дюстабанов с майка му. Вярват, че тогава ще го видят друг - разнежен, слаб, омилостивен. Нищо подобно не става! И майката, и синът са толкова твърди, че с държанието си потрисат свидетелите на тази инквизиция. Цанко развързва ранената си ръка и изважда от раздробения си лакът една костица - дава я на майка си, да я има за спомен от чедото, което не е успяло да изплати синовния си дълг...
Съдиите прибягват до коварно средство - пускат слух, че Цанко ще бъде помилван от самия султан, като очакват криминалистите да се разгневят, а своите да го възненавидят - зер оправдан е този, който ги е въвел в съзаклятието!
Никакъв резултат! Цанко Дюстабанов не е разобличен, не показва малодушие, остава все така спокоен, недосегаем и ироничен. А турците ги боли, че до вчера "техният" човек така се е отрекъл от тях, че тръгнал срещу тях, а отгоре на всичко им говорел за техните грешки, за тяхното бъдещо поражение.
В последния ден от съдебния процес съдията се обръща към Дюстабанов със следните думи:
"Цанко, ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш и нашите оръжия и сила, как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?"
Отговорът:
"Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного, и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че НИЕ ПОБЕДИХМЕ - Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова - стягайте се да бягате към Анадола! Европа се насити на лъжите ви и тя вече не ви вярва. ВАШАТА СЕ СВЪРШИ ВЕЧЕ!"
Нито за миг Цанко Дюстабанов не вярва, че ще успее въстанието, че с него ще бъде извоювана свободата на България. Той тръгва с мисълта, че трябва да се разчуе из света, из Европа за зверствата, на които е подложен народът ни. Знае, че си е сложил главата в торбата, но е убеден, че на народа трябва да му се покаже поне как да мре за свободата си. Казвал го е и го повтаря под въжето - за него бесилката не е страшна!
Какъв обрат! Съдят Цанко Дюстабанов, а той съди системата, осъжда цялата Османска империя и й предвижда скорошен крах!
Питат го къде иска да бъде обесен,той спокойно и разсъдливо казва:
"В Търново, че е по-голям град, ще бъда по-салтанатлия, по-тържествено ще е..."
На другия ден му прочитат присъдата, за която е "помогнал" на колегите си - турски съдии. Издиктувал им е присъдата си по чл. 55,56 и 57 от Императорския наказателен закон. И на 15 юни 1876 г. го водят към бесилката. Вече са обесени Еким Цанков, поп Иванчо. Цанко Дюстабанов раздава колкото има пари в себе си и не увисва безсилен на въжето, а сам дърпа примката надолу, та по-бърза и по-сигурна да е смъртта!
Хилядното множество замира при вида на гордия, красив и млад мъж. Никой от тълпата, събрана от турците, не посмява нито да викне, нито да проговори, камо ли да хвърли камъни и гнили плодове към този необичайно голям и силен бунтовник. И в смъртта си той е страшен - смайва с величието си!
Ето как историята сама "изважда" от Цанко Дюстабанов герой, който, според Стефан Стамболов, е направил за Априлското въстание толкова, че всичките търновски апостоли не ще го надминат! Той не е от плеядата заклети революционери, не е от "лудите глави", които пишат кърваво писмо, развяват байраци из Балкана и Средногорието. Те са клани, убивани, палени. Всички - предадени.
Дюстабанов е от съвсем друга "кръвна група", различно е неговото верую. Той само чете букурещките вестници, но през всичките си тридесет и две години живее, гори и се готви за онези мигове, когато ще докаже и покаже, че наистина е ДОСТОЕН БЪЛГАРИН!
Той успява да изпълни завета на Христо Ботев:
"Няма власт над онази глава, която е решила да се отдели от раменете си!

На 15 юни 1876 г. са обесени войводата на Габровската чета Цанко Дюстабанов (вляво),
председателят на Габровския революционен комитет Еким Цанков и свещеник Иван поп Петков

Паметник на четата на Цанко Дюстабанов в местността Бунарят край Априлци...

... и в Габрово

Черепът на войводата е запазен в Пътят на четата
Историческия музей в Габрово

Плевнята, в която е заловен Паметникът на обесените във Велико Търново