Живите легенди за цар Иван Шишман. Всеки българин трябва да знае и помни този велик и безстрашен български владетел!

Од Седумте кладенци царот Шишман тешко ранен се търгна в крепостта (од коя и днеска стоят развалини) на место, кое се издигат на десната стърна на дервенот, одеещем от Самоков. В крепостта умре от раните и тамо се закопа. Гробот му се состоит от натрупани каменя в дълженя шест аршини. Турците това место викат Касъм ефенди, т.е. св. Димитрия, и честат гробот како свет; и затова го посещават секой петок, ако и пътот да йе стръмен. Бойт се сторил околу двадесет и шести ден от октомврия, и турците верват, че св. Димитрия им помогнал на победата.”

Не само братя Миладинови са записали тази легенда. Можем да я открием още в „Общое землеописание”  на Константин Фотинов (Смирна, 1843 г.); в СбНУ, където сред записвачите след Освобождението е бил и големият фолклорист Кузман Шапкарев.

Един от най-емоционалните разказвачи на легендата е бил внукът на поп Алексо – чието дело е вторият препис на Паисиевата история – Лазо Кръстев. Записът е направен от Хр. Марков и публикуван в същия СбНУ, V, стр.180.

На въпроса „като как се е спазило това, дето цар Иван Шишман тук загинал и бил погребан в нашата планина” деветдесет и шестгодишният дядо Лазо отговаря: „Ех маре, синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари често приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли… нам приказували стари, па они нам… Цареви кладенци го викат, там царо ни е утепан – цар Йован Шишман. Не иди далек, синко, и турците сами знаея това, ама не износеше им да казуват. Па и ние не смеехме некъде да шукнеме това нещо за пред турците…

Еднаж, това беше наскору по Севастополското муарабе, язе бех коджабашия, случи се, че некои овчаре отишле, та разхвърляле се каменьете от Шишмановио гроб, а язе нема да знам това. Те ти току дойдоя двама кошулянье и ме забрая, та на Самоков, заедно с некои наши пръвенци…”

И разказва старецът как турците са ги заплашвали и им дали срок да се обадят „до една неделя” и да кажат кой е направил това. А когато срокът от една неделя (седмица) минава и селските първенци пак се явяват на разпит, те молят турците „да не ги задеват по тая работа”, тогава… „поседнаме, донесоя ни кафе и длъги чебуци, знаеш, като на селски чорбаджии, хванахме разговор пак за това. Току се изопе оня турчин: А бе айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован!” 

Правят се селските първенци, че нищо не знаят, а турчинът продължава: „Какво това да не знаете, хич бива ли така я; нема ли у вашата книга да пише?” „Аир ефенди – па отговориме ние. – У нашата книга писува…” Но не смеят селските чорбаджии да кажат какво „писува” у техната книга, защото си мислят, че „ може да ни лови тоя турчин с тия думи.” А коя може да е била „нашата” книга, след като това се е случило малко след Севастополското муарабе? Несъмнено това е била „История славянобългарска”, защото и сам Паисий разказва легендата за цар Иван Шишман.

Колкото и хора да разказват една легенда, те ще я разкажат  пречупили я през своя мироглед и акцентът  им ще бъде върху различни детайли. Ако силно впечатляващата картина, че българският владетел е носел на ръце отсечената си глава, а най-вероятно той е носел царската корона, защото короната е символ на държавен глава и до ден днешен, то други разказвачи на преданието акцентуват върху царското богатство.

Такъв вариант е записан от Кузман Шапкарев, чиято кончина отбелязахме вчера (починал е на 18 март 1909 г., на 75-годишна възраст): „На насрещната могила от цар-Шишмановия гроб има един глъбог вир от около сто и педесе до двеста метра обиколка под турското название „Кара гьол” – църно езеро. Предание, запазено у народа, казва, че поражените вече тогава български войски, след погинването на царя си, като изгубили всякоя надежда, събрали царските драгоценности, короната, скиптъра, оружията и все що било драгоценно, та ги хвърлили в този вир”.

Друго предание разказва, че сам цар Иван Шишман хвърлил в това рилско езеро короната и скиптъра си, като казал: „Свърши се с българското царство…”, а после, след смъртта му, наблизо до лобното му място, заровили царското съкровище, което било „седем конски товара злато”.

А коя ли е турската книга, за която Ибраим ефенди, наричан от самоковци Макако (макак – род тесноноси маймуни), припомня на разпитваните: „У нашата книга писува, дека това е Йован Шишман, вашио цар що е бил, аннадъму!”. Но нито той, нито селските първенци споменават  устното предание, че преди да бъде погребан, цар Иван Шишман бил обрязан мъртъв и по този начин „потурчен”, за да бъде „пример” на превърналото се в рая кораво планинско население, та и то да приеме исляма.

Всичко това е станало около Димитровден, а турците са го нарекли Касъм ефенди. Затова са го и почитали.

Легендата за цар Иван Шишман, водил последната си битка на Самоковско поле, е жива и днес. Тя се вплита във великата мисъл на Николай Рьорих: „Човечеството не създава легенди за дребното, за незначителното и жалкото…, че при всички случаи всяка една легенда съдържа нещо необикновено”.

А легендата за последния владетел на Второто Българско царство има и своите веществени доказателства – Шишманово кале, изградено, за да защищава църквите в подножието му. Според преданието, една от тях, която е дала наименованието на целия комплекс, се нарича Петрова църква – на името на цар Петър, и е изградена с жълтиците, които св. Иван Рилски е отказал да приеме от владетеля.

Източник: Десант

ЛЕГЕНДА ЗА ШИШМАНОВОТО ДЪРВО

Преди да напусне крепостта и да тръгне на открит бой с турците, цар Иван Шишман обиколил и разгледал за последно своята престолнина. Крачка след крачка все по-голяма мъка засядала в сърцето му. Усещайки неизбежния край на обичното си царство, той тъгувал за своя народ, защото идвали тежки дни на страдание и големи изпитания.
Обронил глава цар Иван Шишман и се спрял пред тайния проход, където го чакали верните му хора. В ръката на владетеля догаряла факла, превръщайки се в главня. Въздъхнал тежко царят, забил я с всичка сила в земята и прошепнал: “Когато тази главня покара зелени листа, тогава пак ще има БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО!”.
Чули за тази прокоба търновци и изтръпнали от ужас. Не след дълго лошите предчувствия се сбъднали: предател отворил една от портите на крепостта и черният облак на турските потери обвил до задушаване цяло Търново. Всичко било подложено на огън и сеч, дошъл краят на Търновското царство. Мъка и безнадеждност сковали сърцата на търновци. Не се чул вече звън на църковни камбани. На мястото на църквите, духовни убежища за изстрадалия народ, се вдигнали джамии, а по Царевец заживели турци.
А главнята, забита от цар Иван Шишман близо до свещената църква “Света Петка”, пораснала и се превърнала в дърво, но голо, сухо и черно. Последните думи на царя се предавали от уста на уста, от баща на син и от дядо на внуче. Поколения наред гледали с надежда всяка година към дървото, а когато остарявали, се молели избавление да има поне за техните деца. Всяка пролет жадни погледи, изпълнени с мъка и вяра, се впивали в едничкия обект на молитвите им.
Така минавали години…година след година, след година. И чудото станало. Една пролет дървото се събудило за живот. От почернелите му сухи клони покарали свежи зелени клонки, бързо наедрели, появили се зелени листенца. Раззеленило се дървото над развалините на древната крепост, а сред търновци настанало всеобщо въодушевление – радвали се хората, защото вярвали, че идва краят на мъките им, идва краят на робството.
Така предсказанието на цар Иван Шишман се сбъднало – цъфнала изгорялата главня, събудило се за нов живот БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО!

Из “Легенди от Търновското царство”

Ж. Радева

                         За един познат на малцина български историци факт пише младият унгарец Тамаш Еньо Секереш, който живее и работи в София. Звучи сензационно, но според него короната на българския цар Иван Шишман не се е изгубила безследно! По времето на 150-годишното частично турско робство на Унгария (засягащо само Средна-Унгария), Ищван Бочкай владеел Княжество Трансилвания (Източна Унгария). И през 1605 г. Ищван получава от турския султан Ахмед I короната на цар Иван Шишман – последния владетел на второто българско царство. Тази корона в Унгария и до днес е известна като „Бочкай корона“. Всъщност, Трансилвания е била българска територия до основаването на унгарската държава. Понастоящем „Бочкай корона“ се намира във Виена, заради хабсбургското управление. Предполага се, че короната на Иван Шишман е същата, която цар Калоян получава през 1204 година от римския папа.

Електронна рубрика: 50-ТЕ ПЕСНИ И СТИХОВЕ, КОИТО НИ ПРАВЯТ БЪЛГАРИ :
ПЕСЕН ЗА ЦАР ИВАН ШИШМАН

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
мила моя майно льо, зора зазорила.
От тогаз се е, мила моя майно льо, войска провървяла,
мила моя майно льо, войска провървяла.

Огън свети, огън свети, а-а-а
като препускат, като препускат – силен буен вятър.

Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.
Сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,
мила моя майно льо, като ясно слънце.

Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.
Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.

Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле,
мила моя майно льо, на Софийско поле.
Бой да правят, мила моя майно льо, за българско име,
мила моя майно льо, за българско име.

Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.
Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.

Откога се е, мила моя майно льо
Откога се е, мила моя майно льо
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
мила моя майно льо.