Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността – Димитър Димов


Димитър Тодоров Димов е български писател и драматург, ветеринарен лекар, професор по анатомия на гръбначните животни. Баща е на писателката Теодора Димова.

От 1942 г. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура’“, „Отечествен фронт“, на списанията „Септември“, „Театър“. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман. От 21 март 1964 г. до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теорията на отражението.

Писател с подчертано леви позиции, Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите наЗигмунд Фройд, Фридрих Ницше, Анри Бергсон и творчеството на Октав Мирбо.





ЦИТАТИ ОТ „Тютюн“ :

  • Защото човек се чувства добре само там, където може да спечели пари.(Борис)
  • И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ, че беше само сива, никому неподребна вещ. (Мария)
  • Никой не предполагаше, че това весело дете ще се превърне в меланхолична девойка,страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше и което лекарите не можеха или не желаеха да назоват.
  • -Да-отговори Стефан-но струва ми се,че спокойствието,в което се намирам сега, е отвратително….              -Не,не е отвратително…  – рече той след малко-ако го запазиш и в момента на собствната си смърт.
  • Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненавист,каква тревога,какава напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!…Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше,виждаше тази гибел.
  • “- Защо ме гледаш така? – насмешливо попита той.
    – Защото изиграваш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си… – отговори тя – Ти не съзнаваш какво става с нас тази вечер!…Ти не виждаш, че се връщаш към мене, зашото не можеш да вървиш по пътя си сам… Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене… И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.”
  • Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам.
  • Но на изток беше започнала гигатска война,която щеше да прерасне в борбата за новия свят. И този свят можеше да се изгради само над хаоса, над смъртта и разрухата на стария.
  • Значи животът беше нищожен миг, слаба искрица между мрака на раждането и смъртта.Но тогава защо го бяха осакатили нравствено? Коя тъмна сила,кой мрачен жребий беше направил Борис тъй безмерно алчен и жаден за власт, Костов-толкова смешен молец на модата и Ирина-толкова студена развратница? Това бе „Никотиана“, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвести, убиваше хора и заличаваше всичко това с дивидентите на акциите си. И така „Никотиана“ приличаше на смъртностна машина за печелене на пари, която унищожаваше хората.Тя убиваше не само работниците, но и господарите си.
  • Дори след своята смърт генералният директор на „Никотиана“ продължаваше да трови въздуха на живите.
  • Ако изпушиш три цигари наред, четвъртата ще ти се стори безвкусна .Ако прекараш две нощи в любов,третата ще те отекчи.А нейната любов и нейните цигари от десет години бяха едни и същи.
  • Тя продължаваше да го гледа втренчено,а очите и наситени с копнеж и надежда,сякаш добавяха „Помогни ми, помогни ми да се спася!“ (Ирина към Павел)
  • поемата на нейния живот бе героична,но тиха и скръбна (За Ирина)
  • .“А после Борис разбра също, че всичките му действия в продължение на много години я бяха направили такава и че за първи път от дните на бедността си изпитваше чувство на безизходност.Той трябваше или да се разведе и да живее без нея,или да понася любовниците й. Първото му се струваше невъзможно, а второто го изпълваше с ярост. Сега нейният съвършен вид го караше да изпитва гордост,разпалваше угасващата му жизненост, спасяваше го от пристъпите на неврастенията. Сега тя бе станала пълна необходимост за него и трябваше да отстъпи. И той отстъпи.”
  •  Ала колко горчиво трябваше да бъде за него дори това невинно удоволствие – да я гледа при съзнанието, че то противоречеше на регулите на ордена, че никога нямаше да я притежава, че друг вкусваше от удоволствието да я вижда така всеки ден! И може би, като съзнаваше това, сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност.”
  • “И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.”
  • “Нямаше по-тъжно усещане от това да се спасяваш от скуката,като жертвуваш достойнството си.”
  • “Изглежда, че душата й е била проядена от нещо, което не знаем.“ (края за Ирина)
  • “Гневът й се прибави към тежкото чувство на празнота и самотност, което я измъчваше постоянно. Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата ѝ не зарастваше. Ирина беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-дълбоко в себе си.”
  • “А след това експертът помисли, че да мамиш съпруга си беше обяснимо, но да изневеряваш на любовника си граничеше с безобразие.”
  • “Първият (Борис), излязъл от низините, съзнаваше опасността от бунта на гладните и разбираше, че привилегията на ситите беше несигурна и заплашена. Вторият (Костов), израсъл в охолство, считаше тази привилегия за естествена и не мислеше, че човек трябва да разваля спокойствието си с грозни и безогледни действия срещу работниците.”
  • Тя беше направила още една крачка към разбиране на истинския му образ, виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд…”
  • -Аз ще бъда силен утре – глухо изръмжа…
    – Не повече от днес, защото ви липсват качества.”
  • “С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора.”
  • Тя усети изведнъж, че все пак нещо й липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогниваше съзнателно, за да не я върне към миналото й. Тя го усети внезапно и бурно. Това вече не беше той, а само вълнението, което изпитваше към него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.
  • И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”
  • “Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”
  • Но след малко тя почувствува изведнъж, че това, което изпитваше, не беше ни храброст, ни самообладание, ни съзнание за дълг, а просто равнодушие. То бе някаква умора от всичко, което я заобикаляше, някаква досада от света и хората, някаква намалена жизненост,..”
  • – Защо се смееш? – възмутено попита тя.
    – Защото ми харесваш. – отговори той.
    – Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш.
    – Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.”
  • По гръбнака й преминаха парливи тръпки. (…) Винаги нещо й подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябваше да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов.”
  • “Тези светове я привличаха и омайваха с безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с удачната красота на драмите и пороците си.”
  • “Слабите, неуловими, всекидневни пориви към него се бяха натрупали през тия години като вода в язовир и сега потичаха с бясна и разрушителна чувственост, която помиташе всичко.
  • “Ала тя усещаше, че не можеше да се спаси от нещо друго, което бе по-страшно от отнемането на богатството и отмъщението на гладните. И това бе нейната собствена вътрешна разруха. Това бе пепелта от всичко, което бе преживяла досега, и от ужаса на тази нощ, който се бе превърнал изведнъж в мрачна апатия, така че тя не мислеше вече нито за сърцето, което престана да тупти в ръцете й, нито за възмездието, което се изсипа върху фон Гайер, нито за олющената паница с риванол и ранените партизани, които превърза с дрипи и които щяха да бъдат доубити от немците. Сега тя бе напълно изчерпан, студен, безжизнен човек.”
  • “Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необяснимата сложност на нещата ,хората и събитията…”
  • “Човек може да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитват тоя безумен порив да прибавят още към тях?”
  • Тя беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости
  • Това бяха очи, които разбираха всичко, но не се вълнуваха от нищо…
  • Тя бе въоръжена само с един никелиран револвер, който носеше окачен на канап върху шията си така, както жените от другия свят свят носеха малки златни часовници.
  • Стаята и беше хладна и свежа, облята от лунна светлина, и със своя лукс приличаше на разкошна гробница за умъртвеното и сърце


Четете още:

🔴 Живите легенди за цар Иван Шишман. Всеки българин трябва да знае и помни този велик и безстрашен български владетел!

🔴 Ивет Лалова с втора победа за България на Европейското отборно

🔴 Всяка година си правя този разтвор и с него поливам доматите, няма да ви кажа каква реколта изкарвам, чудя се какво да правя доматите





Източник: magnifisonz





Коментари

горе