Ирен Кривошиева: Любовта търпи и вижда само доброто

Култовата актриса Ирен Кривошиева e родена на 8 юли. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1982 г. Снима се в около 30 филма, между които е "Хотел Централ", получил международна награда.

Със Стоян Алексиев и колеги (Снимка: Личен архив)
С Мартина Вачкова, Владо Пенев и Боряна Павлова (Снимка: Личен архив)

Има син - Владимир - от легендата Стефан Данаилов. През 1990 година емигрира в САЩ заедно с него. В САЩ участва в сериала "13 часа". Сега Влади и приятелката му, американката Виктория, живеят зад Океана.

С малкия Влади в къщата им в Америка (Снимка: Личен архив)
С Влади в Америка (Снимка: Личен архив)
Синът й Влади на 6 години (Снимка: Личен архив)

Играе Елза, дъщерята на Г-жа Стихийно бедствие, в едноименното представление, в главната роля, на което е голямата Стоянка Мутафова. Поканена е специално от дъщерята на актрисата - Мария Грубешлиева - Муки. След турнето в Америка, до няколко дни заминават със спектакъла из страната.

Със Стоянка Мутафова в "Г-жа Стихийно бедствие"

Любопитно е, че със съпруга си, оператора Николай Николов, се запознават, когато снима в дома й интервю с нея. До този момент не знаел нищо за Ирен, само бил чувал името й. След като се ожениха, тя прие неговото фамилно име в личната си карта.

(Снимка: Личен архив)

Представяме ви трите истории на Ирен Кривошиева, които актрисата разказа специално за IMPRESSIO:

"Всички ние се въртим около разказаните, вече опикантени историйки. А тези кротките, истинските, са се скрили някъде по дъното на течащата река, затиснати от излъскани от водата камъни. Аз ще ви разкажа именно такива три мои истории. Кротки и истински...

Синьото небе в очите на дядо ми

Всеки българин си има село. Все някъде, някой в рода се е родил на полето, на къра. И аз си имах село. Едно топло, слънчево, южно село. Едни чудни баба и дядо, които всяко лято събираха челядта си. Малка къща с голям навес и още по-голям двор с пурпурни рози. В средата - кладенец, заобиколен от три чемшира. На края на навеса, под който на голяма маса се събирахме всички за обяд, висеше кантара ставата. До дувара, близо до портата имаше огнище.

Този кантар се е запечатал в детските ми спомени. Голяма, обла и вдлъбната чугунена тава, хваната здраво с три синджира. Наистина, яко хваната, щом дядо ме слагаше да ме мери в нея, а аз бях пухкава и закръглена и все си похапвах. Обичах да отскачам в склада в дъното на двора до черешата и да ровя за лакомства. Орехчета, бадеми, мандарини... И добре, че шепите ми бяха малки, че иначе нямаше да мога да се дотъркалям навреме до масата за обяд. Когато дойдеше това време, всичките ние, пет братовчедки, тихичко започвахме да подреждаме масата. Двамата ни мъже -братовчеди бяха заети с мъжките си задачи.

Като малка балерина (Снимка: Личен архив)

Баба ми готвеше сутрин и ние, колкото можехме помагахме. Но най вече си играехме. Когато ни изпрати за магданоз - "ставаме на магданоз", както казваше тя. Салатата и наредбата на масата обаче винаги оставаше на нашите 10 ръчички. Докато чакахме да се появи дядо, беснеехме, а аз като най-малка "обирах калая". Все някой ще ме щипне, бутне или удари. Но бързо ми минаваше, не можех да се сърдя...

Бъдещата актриса (вдясно) - бодро пионерче на манифестация (Снимка: Личен архив)

Дядо ми беше висок, едър и светъл като пухкав облак в светло синьо небе, което се бе събрало в очите му. Слагаше ме на коленете си и аз си забивах пръстчетата в двете дълбоки бръчки на врата му. Не обичаше да ни гали, но мен ме глезеше и ми даваше 20 стотинки да си купя калмари от близката сладкарница. Това се случваше обикновено привечер след следобедния сън. Да, обядът бе цял ритуал. До идването на дядо, винаги бе хаос, но щом се появеше, ние всички замръзвахме прави. Той сядаше, и ние след него - в пълно мълчание. Той се хранеше бавно и тихо. От цялото му тяло и лице грееше любов към всеки на масата. Когато привършваше, се изправяше бавно, без да каже нито дума и се отправяше вътре да си почине. Още не влязъл, зад гърба му се разнасяше глъчка и смях. Баба започваше да ни наставлява за раздигането на масата. След това всички се търкулвахме във вътрешната стая за хихикаща почивчица.

Чeлен сблъсък с трабант

Мама ме изпрати една вечер за хляб. Беше тъмно, много тъмно. Ние живеехме на ул. "Цар Борис" съвсем в центъра до Съдебната палата и "Витошка". Тя и до ден днешен живее там. Бях 14-15 годишно момиче - закръглено, весело, все бързащо да свърши това, което е започнало, за да започне веднага друго. Запътих се към най-близката хлебарница, която се намираше на "Витошка". Тичах, за да получа похвала и да захвана следващото намислено нещо. Завих от "Цар Борис" по "Алабин" и стигнах до светофара. Червено! А, ще пресека по диагонал, точно към хлебарницата, няма коли. Обърнах главата си надясно и с поглед към отсрещния тротоар хукнах.

Ирен - абитуриентка (Снимка: Личен архив)

Да, ама, не! Отляво трабант стрела ме спря. Е, не разбрах, че е трабант нито пък, че е стрела, защото се намерих за секунди просната на трамвайните релси. Отворих очи и видях ярко светещият надпис: "Хляб". Станах, отупах се, и отново затичах без да се обръщам. В хлебарницата имаше доста хора. А с подскачане се добрах до щанда, посочих хляба, платих го и излязох. Поех по същият път обратно, но ме срещна тълпа от хора. В центъра им се мъдреше трабант, а до него стърчеше слаб, висок мъж, добре облечен, с костюм. Всички търсеха нещо или някого.

И понеже от малка знам, че светът се върти около мен , веднага се сетих, че търсят мен. Цялата случка опреди малко ме връхлетя и картината на удара събуди всички болки по тялото ми. Приближих се плахо към човека, явно собственик на трабанта, побутнах го кротко по рамото и казах: - Мен ли търсите? Разтревожен, той забоботи нещо, докато не го прекъснах с думите: - Какво ще правим? - Давай, да те водя у вас. Къде живееш? - О, няма нужда, наблизо съм...

След абитуриентския бал (Снимка: Личен архив)

Но човекът продължи да настоява. - Е, добре! Не посмях повече да упорствам, качих се в трабанта побойник и потеглихме.

Вратата отвори мама. Тя винаги посреща всичко много емоционално или направо казано с викове. Има висок и женствен глас и се смее на често, както и плаче лесно. Двамата с човека влязоха в хола и се разбраха, а мен оставиха в антрето. След малко излязоха и ме заоглеждаха. Всяка синка прегледаха, а аз посинявам много лесно.

Огледът приключи. Мама отхвърли предложението на човека да ме откара в болницата - за всеки случай да ме прегледат. Уговориха се, ако има усложнения, да се чуят по телефона. Моята дума отдавна бе отнета. Само слушах и попивах. Разбрах, че човекът бил говорител в радиото. Публичните хора и по онова време се посрещаха различно. Последствия имаше, но никой повече не ги свърза с тази личност. Останаха само приказките: "След като я блъсна колата...", "Когато я удари колата...", "От удара на колата е..." Е, така е, всичко при мен беше от удара на колата...

С баща си (Снимка: Личен Архив

Това, че бях страшно любопитна, също ме вкарваше в приключения. Искаше ми се да пробвам всичко и знаех всичко. В същата тази къща в центъра на София, ни бяха заврели в единия от 12-те апартамента в кооперацията на дядо ми, която беше на четири етажа. Останалите му бяха национализирани.

Всички бяхме натъпкани на първия етаж на този апартамент - мама, татко, кака и аз, вуйчо, вуйна, братовчед ми, баба ми и дядо ми. Всичките се "разполагахме" в две стаи, кухня и баня, имахме и тераса.
Беше си весело. През нашата стая - хол минаваха тези, които обитаваха вътрешната стая. Баба и дядо бяха в банята. Кухнята ползвахме всички на смени.

В един слънчев следобед, тъкмо се бяхме наобядвали, аз се мотаех нещо, а мама и татко си говореха на терасата. Забелязах близо до печката свободен контакт. Квадратна бакелитена площ с две дупчици.Интересно. Двете дупчици ме гледаха втренчено и празно. Почувствах, че се нуждаят от запълване - така жално зееха. Отидох в нашата част на апартамента и намерих две фибички. Мама обичаше да ни слага фиби в косите и панделки за да не ни влизат пиргите в очите, затова и ги открих ги лесно.

Снимка: Личен архив

С тези две достатъчно големи "оръдия", се запътих да стопля самотните дупчици на контакта. Далеч от мама и татко, които все още бяха на терасата. По диагонал, точно зад гърба им, аз пъхнах двете фиби дълбоко в черните дупки и с двете си ръце продължавах да ги държа здраво. Създала съм без да знам верига, по която да премине тока.

Изведнъж през мен се разля нещо топло и гъделичкащо. Без да разбера как, се намерих в краката на мама и тате! Лицата им бяха така бледи, че ми се сториха като ангели. Само след миг обаче ангелската физиономия на мама се изкриви в заплашителна, след като видя, че съм жива и здрава. Станах бързо, за да избегна шамарчето. Размина ми се и този път...

III

Когато страстта те кара да мразиш...

Избледняват спомените, изкривяват се събитията. Бивша истина сега е фантазия. С какви очи съм гледала на някои случки, и колко съм виждала, не е известно. Ще ви разкажа един случай, при който очите ми видяха близък човек като чужд и гротесктен... Ние, артистите, сме суетни и утвърждаваме себе си чрез другите. Често нямаме сили да погледнем себе си.

С Иван Иванов в "Романтична история" (Снимка: Личен архив)

Заминах на снимки, а тогава те бяха дълги, не се пестеше нито време, нито средства- творешесе... С отделянетоот дома си, малко по малко се превръщахме в едно семейство. Аз се слях с ролята си и изключих от мислите си всички близки човеци.
Новото ми семейство, с новите грижи и внимание, събуди в мен и новата любов.Тази любов, в която лесно заменяш един с друг. Тази, в която събличаш старата, позната дреха и бързо навличаш новата, лъскава от емоции. Тази, която не би се причислила към библейското определение.

С Иван Иванов в "Романтична история" (Снимка: Личен архив)
С Иван Иванов в "Романтична история" (Снимка: Личен архив)
С Иван Иванов в "Романтична история" (Снимка: Личен архив)

И в тези тримесечни пролетни снимки, забушува и пролетното увлечение в моето грешно сърце. Човекът, с когото дотогава делях деня и нощта, беше далеч. Аз пък се занимавах с тази опасна актьорска работа, при която се объркват понятията, чувствата и страстите. Живеехме си ние в тази работа семейно и всеки от нас бе оставил зад гърба си миналия си живот. Не се сещахме, че рано или късно този живот от миналото ще връхлети върху ни, а ние вече няма да сме същите. С мен стана така... Пристигна този, с когото бяхме в миналото, а с него и споменът. Очите ми и сърцето ми обаче, вече бяха пълни с друг, част от новото ми семейство. Изпитвах едновременно милост, близост и желание за спокойствието на миналото и пристастеност към настоящето, изпълнено със страх и паника. Това ме хвърляше в изтощителна треска.

"В името на народа" (Снимка: Личен архив)

За срещата трябваше да пътувам до близкия град, до там дори се преминаваше през граничен пункт. Колега с трабантче ме закара до хотела в малкия провинциален град. Колата ми щеше да ме чака там и затова можех да се върна обратно с нея.

И ето, насреща ми стоеше моят човек. Дребен, отслабнал, може би поради липсата ми, облечен в костюм, кафяв на светли райета. Цялата тази картина ме блъсна в сърцето, а дяволчето ме загъделичка с острието си, и аз изпитах съжаление. Оттам дойде и отчуждението. Бях го виждала многократно с този костюм, но сега бе различно. Очите ми гледаха от новата страст, обзела сърцето ми, и виждаха само тъмно в миналото, което носеше той. Устата ми забълва недоволство, капризи, упреци, оправдания. Едва изтърпях до сутринта и безцеремонно си признах увлечението.

Сега разбирам, че любовта търпи и вижда само доброто.

Ирен и Ники - една улегнала, луда любов (Снимка: Личен архив)
Ирен и Ники - една улегнала, луда любов
2014 г. Заедно и пред Бога

Стийв Джобс беше казал: "Когато си сам в болничната стая и в тъмното очакваш сигурната смърт, единственото, което си спомняш, е любовта."

Любовта е живот и вечност...

По време на поредното пътуване с Ники (Снимка: Личен архив)

"Хотел "Централ" (Снимка: Личен архив)
"В името на народа" (Снимка: Личен архив)
С Ицках Финци в "Романтична история" (Снимка: Личен архив)
С Марин Янев във филма "В името на народа" (Снимка: Личен архив)
"Романтична история" (Снимка: Личен архив)
С Живко Гарванов в "Хотел "Централ" (Снимка: Личен архив)