И неговите песни все ще се четат
През 1919 г. България подписва Ньойския мирен договор, с който страната ни излиза от Първата световна война, а повече от 600 хиляди наши съграждани остават извън пределите на родината. В този трагичен ден за историята близо 2 хиляди софиянци тръгват към дома на Иван Вазов, където под прочутия му балкон запяват „Покойници, вий в други полк минахте“. Патриархът на българската литература излиза на терасата си и се разплаква. На днешната дата, 9 юли, се навършват 165 години от рождението на поета, чиито песни все ще се четат.
Само преди дни знаменитата последна къща на Вазов бе открита с реновирана фасада – така, както това място в сърцето на София в крайна сметка заслужава да изглежда, Софийски духов оркестър засвири патриотични песни по текстове на Патриарха, а от балкона на Вазов седемгодишно момиченце рецитира неговото „Аз съм българче“.
Къщата на ъгъла на днешните улици „Раковски“ и „Иван Вазов“ е мястото, където поетът живее най-дълго време – от 90-те години на XIX век до смъртта си през 1921 г. Там днес се намира националният музей в негова памет, а посетителите могат да се разходят сред автентичното обзавеждане на Вазов – да разгледат писалището му, спалнята, бръснарския му комплекс, стаята на майка му.
Ордени и ценни предмети на Вазов в къщата-музей.
На втория етаж се намира и неговото кученце Буби, препарирано след смъртта му и останало вечно да „пази“ покоите на своя стопанин. Преди години са били консервирани още мозъкът и сърцето на Иван Вазов – първоначално те дори са били изложени на показ, но впоследствие са прибрани в хранилището на музея.
Мозъкът на Патриарха на българската литература, гласят слуховете, бил най-големият по това време в България. Това, разбира се, е недоказуемо. Но сравнено с този на Анатол Франс например бил с повече от 300 грама по-тежък – 1353 гр.
Един от портретите на Патриарха.
Със сигурност обаче не физическата големина на мозъка на Вазов е причината Алеко Константинов да заяви:
„Ний сме убедени, че ако зададем въпрос: кой е първият гений в България – целият народ, без колебание, ще извика: Иван Вазов!“
Така ли е и днес? Да си отговорим с няколко от най-големите стихотворения на поета:
АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ
Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам —
първа радост е за мене.
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
БОРЪТ
Там, дето се види Балканът високи
край дола тракийски, на южна страна,
да пуща стремливо плещи си широки,
величествен, страшен и прав кат стена:
там, дето се дига на мрамор основи,
сред хълми зелени, покрити с цветя,
де всичко шумува, играй, песнослови:
зефир, водопади, врабчета, листа —
в туй весело място, рай земен прекрасен,
издига се мълком със жълти стени
скит древен и жален кат спомен безгласен
в тез хубости нови на старите дни.
Наокол е шумно. Но в тази ограда
е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,
едвам се зачува дотук водопада,
кой пеняст гръмливо бухти си навън.
А в този скит спокоен, скит стар християнски,
над черквица ниска със вехти светий
се бор възвишава на ствол великански
и върха си черни във облаци крий.
Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.
Монах белобради, старик стогодишни
го помнят се толък, се толък голям,
нито пък са чули от хора предишни
кога му е корен забоден бил там.
И може би тоя гигантин вековни
на бившата сяйност свидетел да е
и случки големи той още да помни,
които в живота си дълги виде…
И тъй той живей тук години безчетни
със бури и хали в неспирна борба
и мразове зимни, и пекове летни
минуват безследно над горда глава.
Но в тая му пора, де всяк се дивеше
на негова хубост и височина,
понеже и той сам от тоя свят беше,
то общата участ, уви го стигна.
В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува
от горски усои гръмовен, див глас
и хала ужасна завя, залудува
с нечувана ярост и гняв дотогаз.
Долините жално ехтяха, пищяха,
пищяха полята в бурлиавата нощ,
Балкан се тресеше, горите ревяха…
И всичко поваля стихийната мощ.
Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаян, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело.
Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор.
Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.
Кабинетът на дядо Вазов
ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?
Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.
Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;
тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,
там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.
Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.
Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.
До чукарите Карпатски
е стигнала тяхна власт
и стените Цариградски
треперали са тогаз.
Вижте Търново, Преслава —
тие жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!
Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приемни!
Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де бог всичко наспори;
твойте мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.
Дето ази и да трая —
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.
ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
II
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
III
Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случбй, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?
IV
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
V
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
МОИТЕ ПЕСНИ
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.
В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.
Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът —
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
Какво четем:
🔴 Десет повода за километрични опашки по времето на социализЪма и десет причини за чакане при демокрацията🔴 Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни
🔴 Празник на Свети Илия, Слънцето, огъня и нестинарството правят в Странджа
Източник: Площад Славейков
Коментари
Последвайте ни във facebook!
