Една история за съдбата, от която човек не може да избяга


​Някога в недалечното минало, в едно родопско село, животът, макар и прост, кипял с пълна сила. Макар и малки, къщите в селото били изпълнени със смях и детска глъч. И работата по това време в Родопите никак не била малко, но нали „Сговорна дружина планина повдига“, та всяка вечер младите се събирали заедно в някоя къща и вършели каквото трябва с усърдие и желание.

В една такава вечер, на сбирката на младите присъствал и един възрастен човек, за който се смятало, че има способността да надниква в бъдещето. Всички моми започнали да го разпитват – искали да разберат кога ще се омъжат, дали ще сполучат с жених и какво ги очаква в неизвестното бъдеще.

Запитала го и една скромна мома. Тя с нетърпение очаквала да чуе какво е приготвила за нея съдбата. Тайно се надявала, възрастният човек да й каже, че пред нея се открива чудно бъдеще, изпълнено с щастливи и безгрижни моменти.

Когато обаче го запитала, възрастният човек я погледнал право в очите и й казал: „Ти ще се омъжиш много скоро, но скоро и ще овдовееш. Освен това, ще родиш четири деца, едно от които ще изгубиш.“. Чувайки тези думи, младата девойка възкликнала със сълзи на очи: „Никога няма да се омъжа, щом ме очаква такава тежка участ!“, при което възрастният мъж се усмихнал и отговорил: „Напротив! Ще се омъжиш, при това скоро и всичко това ще те сполети. От съдбата си, човек не може да избяга!“

Дълго мислила над тези думи младата девойка и дълго след като чула това предсказание била категорична, че никога няма да се омъжи, целейки по този начин да избегне предстоящата беда.

Не минало много време обаче и младата девойка залюбила един от най-красивите момци в селото. Той също обичал скромната девойка и скоро поискал ръката й. Всичко изглеждало прекрасно като сън, но предсказанието все още отеквало в съзнанието на девойката, а сърцето й се свивало всеки път, когато си спомнела думите на възрастния човек.

Въпреки страха, момата се омъжила за своя любим. Скоро се родило и първото им отроче. Минало се повече от година, детенцето започнало да прохожда, а в утробата на жената растяло и второто им дете. Работата по това време в Родопите била много и жената често оставала сама с детето си вкъщи, докато всички останали излизали да работят на нивите.

В един такъв ден, жената запалила печката, за да сготви вечерята за семейството си. Излезнала да вземе дърва и оставила малкото вътре. През това време, детето, тъкмо прохождащо, отишло край печката и започнало да си играе с нея. Когато жената се върнала видяла рожбата си обвита в пламъци.

Развикала се жената, но кой да я чуе. По това време всички били по нивите. Изплашена, жената грабнала детето си и тръгнала пеш към най-близката болница, до която щяла да стигне след около 2-3 часа. По пътя обаче, невръстното дете издъхнало в ръцете на майка си.

Опечалена, младата жена се завърнала, носейки умрялото си дете на ръце. Не минало много време, родило се второто дете на младото семейство, последвали и третото, и четвъртото.

Децата поотраснали, но мъката на родителите по първата им рожба не стихвала. Разболял се и съпругът на жената. Все по-често тя се сещала за думите, които й казал онази нощ, онзи мъдър човек. Не минало много време откакто се разболял съпругът й и той издъхнал. Жената останала вдовица с три деца, съвсем млада.

Тежък бил животът на младата жена, тежки младини изкарала. Сама трябвало да се грижи за децата си, сама трябвало да ги възпита, сама трябвало да осигури прехраната им. Разбира се, близките й й помагали, но това не карало болката в сърцето й да стихне.

Въпреки трудностите, родопчанката отгледала сама децата си, направила от тях честни и трудолюбиви хора, познаващи и радостта, и болката.

Минали години, децата пораснали, поели по своя път, а косите на някога младото момиче, получило тежкото предсказание, побелели. Дълги години тя се радвала на крепко здраве и помагала с каквото можела на своите деца.

Когато вече старостта я застигнала и отнела силите й, нейните деца, като орлици се въртели около нея и я обгрижвали. През целия си, изпълнен с трудности живот, родопчанката често си спомняла това, което й казал онзи мъдър мъж, в онази съдбовна нощ:  „От съдбата си, човек не може да избяга!“.


Какво четем:

🔴 Древна легенда за Асеновград

🔴 Скандал: Екипажът на турския кораб "Йълдъръм" не отдаде почест на българския президент

🔴 Ген. Александър Александров: България имаше 225 бойни самолета и 165 "горещ резерв", безпричинно ги нарязаха

Източник: Родопчани



Коментари



горе