Момчето, което избяга от съдбата си


Историята, която затрогна България и променя животи.

Казват, че човек не може да избяга от собствената си орис, от онази сила предопределяща житейския му път, на която е обречен още с появата си на този свят. Разбира се, счита се, че обграждащата среда върви ръка за ръка с отредената участ, а най-важния фактор всъщност е семейството, чиято роля е да насочва човек по посоката на собственото му житие. Така например, децата на лекари тръгват по стъпките на родителите си и неизменно се озовават сред останалите студенти в медицинските университети, твърдо решили да бъдат доктори. Наследниците на юристите залягат здраво над правото, бленувайки за блестяща адвокатска кариера или собствена кантора, а относно онези, родени в „гнили“ семейства, никой не таи особена надежда за нещо различно от поредната издънка, поредния безсмислен и опропастен живот. 
И въпреки всичко, вярно е, че човек не избира семейството си, но това означава ли, че не може да се противопостави на собствената си орисия и да надмине очакванията на хората за самия него?
Историята на Николай от морския град Бургас е именно едно такова доказателство, че макар звездите привидно да са предначертали живота ти, а обществото да е отнело перспективата ти, можеш да им се опълчиш и да сам да проправиш собствения си път. Защото какво е животът, ако не поредица от решения, всяко от което променящо посоката на дните ти, а от там и самото провидение?
Николай е дете на проститутка и алкохолик, които се разделят още преди синът им да се роди. И двамата се озовават в затвора, а невръстното им отроче е поверено на грижите на леля му, която обаче се оказва неспособна да поеме тежката отговорност за детето и когато Ники навършва 2-годишна възраст, тя решава да се освободи от ангажимента си към момчето и го оставя в сиропиталище.
Николай прекарва пет години в Средец, а на седмия си рожден ден го местят в дом в Бургас, където от време на време го посещава леля му. През това време той разбира, че и двамата му родители са в затвора. А срещите им се броят на пръстите на едната му ръка. Майка си се виждал общо три пъти преди да почине, а баща си среща веднъж – в съда през 2014 година, когато той се отрича от него.
Пред „Дейли прес“ момчето споделя, че всъщност е благодарно, че не е израснало при родителите си, а се е озовало в дом, защото иначе най-вероятно животът му е щял да поеме по коловоза на майка му и баща му, понеже най-лесно се върви по познатото.
„Сигурно щях да съм изрод! Да бъда бездомен, да крада… в затвора. Много е лошо така“, с тъга споделя Ники.

Той има двама братя и две сестри, но дали защото делят едно и също ДНК с родителите им или поради друга причина, Ники страни от тях и предпочита да не се сближават.
За сметка на това с трепет разказва за първите си години в дома, когато пристигайки от детската градина е заварил там над сто и осемдесет души. С течение на времето, обаче, децата намалявали – някои се завръщали при семействата си, които вече имали сигурност и възможност да ги гледат, други бивали осиновени. Така, по спомените на Николай, накрая останали около тридесет деца.
Но не всички моменти в дома били хубави. Момчето споделя, че учителите карали по-големите да ги бият, но заслужено, както уточнява той, защото не търси вина другаде и не се оплаква, напротив, обвинява себе си и останалите деца, с които са бягали, скитали по улиците и спали по пейките. Често са били прибирани от полицията и именно тогава батковците са ги биели и тарашили.
И макар Николай никога да не е имал много и често да е живял в оскъдица, нито веднъж не е прибягвал към кражба. Не би го направил независимо дали умира от глад или няма покрив над главата, защото знае, че чуждото не е негово. В такива моменти не прибягва към лесното, а търси работа при приятели, където с пот на чело да спечели някой лев. Например, не веднъж е помагал в пренос на дърва, което е тежък труд за едно дете, но пък е честен начин за препитание.
От трети клас учи в 101 СУ „Бачо Киро“, където образованието си получават и всички останали деца от дома.
Първия си учебник по български език получава в 10 клас, благодарение на тогавашния директор на дома. До тогава Николай учи предимно от записките в тетрадките си и запомненото по време на часовете, защото не може да си позволи скъпите учебници.
Разбира се, това че е от дом оказва влияние в отношението на останалите ученици, който неведнъж са били агресивни и са дискриминирали „различните деца“.
„Не е важното от къде си, важното е да си човек. Да си толерантен и да не дискриминираш хората около себе си“, споделя Ники наученото през годините, живеейки „от другата страна“, тъй непозната за децата отраснали със семействата си и водили нормален живот.
Николай е участвал в проекти по неправителствени организации, с чиято помощ е проумял и научил доста. С времето започва да събира привърженици на разбиранията и идеите си, като събира съученици през свободните часове и им говори за толерантността, дискриминацията, трафика на хора и още. Оказва се, че много от връстниците му не са запознати с подобни житейски теми, но той успява да запали техния интерес.
Неведнъж са го питали защо не е като останалите „като него“, а той отвръща, че кражбите се превръщат в занаят, с който той не желае да се отъждествява. И вместо да джебчийства по улиците, се придържа към честния труд научен още от детство. През летните ваканции се хваща на сезонна работа по заведенията. Изкарал е курсове за сервитьор, барман и готвач. 
Жал му е за връстниците му, които според него са мързеливи и чакат наготово.
„Не може така. Постоянно им го повтарям. До едно време ще ни гледа държавата… даже вече не ни гледа тя, а Общината“. 
Николай е изключителна рядкост не само за децата излезли от подобни институции, но и за младежите в България като цяло. Още от началото на съществуването си е видял единствено тежката страна на живота, но е съхранил човещината в себе си. Изградил е добродетели и обноски без помощта на родители, научил е сърцето си на доброта и уважение към останалите. Но най-важното е, че е надскочил отредената си съдба и не спира да се бори за онова, което иска.


Какво четем:

🔴 Цари Мали град - Малкият Цариград

🔴 С приятели бизнес не се прави! Сега ще ви обясня защо!

🔴 ″Защо пък да не отидем в България?″

Източник: България сега



Коментари



горе