Позорът на българския гурбетчия
Неотдавна под заглавие
Емигриращият човек емигрира преди всичко от себе си, той търси по чужди земи липсващите парченца от Аз-а, за да се себесбере в една идентичност, търси своето собствено място под слънцето по задгранични маршрути – именно защото не го е намерил в родината си. Поради което родината е престанала да бъде родина и се е превърнала в чужбина, а чужбината е станала негова нова родина. А при най-неуморните, при непоправимите, при ноторните емигранти, които никъде под слънцето не могат да се себенамерят, родина става, в родина се превръща не новооткритата държава, а вечно недоизвървеният път между старата и новата земя – безотечествеността придобива ролята на отечество.
Цялата тази трансформация е болезнена като интимно изживяване – толкова непоносимо болезнена, че обезболяване, противоотрова човек може да открие само в себезаблудите, в онзи най-често неосъзнаван процес, който психоаналитиците наричат изтласкване или избирателна слепота. След като не може да го направи наяве, човек изхвърля от битието си мислено непосилния товар на изгнаничеството, защото иначе той ще го смаже. За целта човек започва да гледа избирателно, селективно, себецензурира възприятията си така, че те да регистрират само животворните елементи на действителността, а смъртоносните да игнорират. Таза тактика за оцеляване е донякъде успешна и неуспешна донякъде. Без да го цели и без да го съзнава, всеки от нас е прибягвал до нея в кризисни моменти, а доколкото биографията на емигранта е една перманентно тлееща криза, тази тактика се превръща за него в бит и битие, в житейска ситуация, от която няма изход – понякога цял един живот.
Емигриралият, емигриращият човек е по правило провалил се в една или друга степен и форма у дома си човек. Този, който си е спретнал някакси животеца на родна земя, не тръгва да гони Михаля през девет земи в десетата – тръгва само онзи, който не е намерил себе си, не се е себепостигнал в отечеството. Не го виня – само се опитвам да го идентифицирам. За него емиграцията често е въпрос на живот и смърт – не избор, а изход, последен шанс за социално, за морално, а понякога и за физическо оцеляване. Неуспял в родината, в името на себесъхранението си той е обречен на успех извън нея – трети шанс той няма, резервен вариант не съществува под слънцето, няма повече къде да се пресели, освен в отвъдното. Обречеността е зла участ, не е хубаво, не е здравословно да е обречен човек – дори на успех. Непосилният натиск, породен от обречеността, може да изиграе и стимулираща роля и да ни мобилизира да надмогнем себе си, дори за подвиг може да ни мобилизира, може обаче и да ни обезсърчи и депресира, да ни доведе до предварителна капитулация – зависи преди всичко от собствените ни волеви качества. При което пораженческият вариант съвсем не е изключение. И когато това (не)изключение стане от потенциал факт, на емигранта не му остава нищо друго, освен да захвърли старата си кожа и да надене нова, да си съчини живот, който да му прилегне.
Този въобразен, този метаживот, е пренаселен с всички онези блаженства, които в първичния, в битовия живот са останали непостигнати. И не само непостигнати – в бита на нашия човек те са станали и непостижими. Макар и открай докрай измислен, този красив втори живот, който изтласква, изхвърля зад борда грозния първи живот, се изживява от индивида като напълно реалистичен – така, както изживяваме като действителни най-вълнуващите си сънища, колкото и абсурди да са те. Абсурдът, с други думи, придобива реалност, а когато абсурдът стане реален, реалността става абсурдна – едното предполага другото.
Тази подмяна на екзистенциалните платформи върши работа, тя има за пациента наркотизиращ ефект, а изживяваната болка от провала е така непоносима, че не истината и не моралът – обезболяването е най-неотложна необходимост. Така се стига до онова виртуозно пресъздадено от авторката на цитираната статия състояние, при което всички завърнали се временно или дългосрочно обратно в родината емигранти се себепрепоръчват като предприемачи, като едри собственици, като директори, като президенти на могъщи и най-често несъществуващи върху лицето на земята корпорации. Всъщност малцина от тях са такива, но преди да тръгнат да подвеждат и лъжат сънародниците си, те са подвели и излъгали много убедително, много достоверно самите себе си. Психологически преливащата в заблуда себезаблуда е толкова автентична и толкова искрена, че реемигриралите, емигриралите обратно в родината фантазьори трудно биха могли да бъдат обвинени в лъжа. Няма съмнение, че, погледнато фактологически, те измислят и лъжат – те не са задграничните милионери, за които с толкова плам в очите се представят пред роднини и приятели. И в новите одежди те са си останали старите неудачници, редови труженици, които на хиляди километри от род и родина си изкарват с много усилия насъщния. Фактологическата лъжа, с други думи, е налице, но в автентичността на психологическия генезис, който е трансформирал убийствената истина в животворна лъжа, съмнение няма. Както няма и нищо обидно в това да миеш чинии в ресторантите или да чистиш чужди домове – всеки честен труд е морално легитимен – недостойно е, за сметка на това, да бягаш от собствената си социална реалност, да се себеизмисляш такъв, какъвто не си и какъвто много искаш да си. А това уморява, изразходва психически. Ако всички небивали усилия, вложени в етаблирането на тази лъжа, която, именно защото е лъжа, се нуждае от непрекъсната защита и самоотбрана и пред собствения Аз, и пред аудиторията, бяха пренасочени в постигане на американската мечта, може би копнежът по благополучие щеше да бъде превърнат от метареалност в реалност.
Феноменът не е от днес – и от вчера не е. Още когато аз избягах преди кажи-речи половин век по един авантюристичен, по един безумен начин от най-добрия от световете в бърлогата на класовия враг, българските емигрантски общности и в бежанските лагери, и извън тях бяха пренаселени от авантюристи и криминални елементи (политическите изгнаници сред тях бяха рядко изключение – останалите използваха политически доводи, за да политизират и узаконят икономическата си емиграция като политическа), чиято първа работа на западноевропейска земя бе да се снимат, нехайно облегнати на предния калник на някоя луксозна паркирана на улицата кола, и да разпратят на близки и приятели снимките като свидетелство за новопридобито благосъстояние и блясък. Снимаха се със същия успех и пред луксозни къщи, в които никога не заживяха, и пред луксозни круизни кораби и яхти, на които никога не се качиха, наемаха дори фракове, в които да се фотографират и популяризират. Те копнееха светът да ги види преуспели – ако не в действителност, то поне на снимка. Познавам дори емигранти, които станаха ченгета – не от любов към комунизма и не дори за облаги, а единствено и само, за да се почувстват значими: преди всичко в собствените си очи. Всички те бяха по-скоро нещастници, отколкото злодеи.
В едно от многото си писма до любимата си Луиз Флобер се възмущава срещу господстващото през втората половина на ХIХ в. в родината му клише, според което във всеки роман, във всяка театрална постановка, във всяка новела положителният герой трябва винаги да бъде работникът, а отрицателният герой – работодателят. Бедните, онеправданите, експлоатираните, социално слабите, несретниците са по правило добрите и благородните, честните и чистите, а богатите и успелите социално – негодниците. Тази негативна селекция е вече чиста проба социалистически реализъм, чийто основоположник явно е не Максим Горки, а духът на тогавашните времена във Франция. Този шаблонен начин на мислене е злокобно ехо от Великата френска революция. Всички знаем докъде доведе неговата декаденщина – към края на живота на Флобер излиза и се популяризира „Капиталът”, над цяла Европа литна злокобният призрак на Маркс, с настъпването на ХХ в. марксизмът (де)градира в ленинизъм, за да опустоши първо Русия, а после – и цяла Източна Европа с нашата страна барабар.
А сега ще се опитам да разкрия връзката на казаното с нашата тема. Настъплението на пришпореното от частните науки безбожие, експанзията в обществената сфера на политизираното и схематизирано мислене през епохата на Флобер, когато духовната плебейщина на първите левичарски работнически движения набира сили, разстройва традиционната ценностна скала. Политизирайки и схематизирайки с лека ръка и фундаменталните морални и духовни ценности и провъзгласявайки благосъстоянието за порок, а бедността – за добродетел, този манталитет доведе до господството на онзи аморал, който подготви социалнопсихологически най-колосалното зло на всички времена – т. нар. Октомврийска революция. Докато идеализирането на бедността и заклеймяването на имотността е социалистическо клише, идеализирането на богатството и заклеймяването на бедността е капиталистическо клише, което от четвърт век насам е на мода в новокапиталистическа България и което бележи мисленето на нашенските гурбетчии. Да си беден, да не успееш да забогатееш в една обрулена, в една свирепо грабена от вчерашни комунистически номенклатурчици и днешни мутри (те са най-често от едно котило) страна като България, е все пак поносимо. Да се преселиш в Америка обаче, без да осъществиш американската мечта, е вече истински позор, с който никой уважаващ себе си гурбетчия не иска да се опозори. Така се пораждат и така се популяризират легендите за богатите ни печалбари, за доблестните рицари на капитала, покорили света. И тъй като ние, българите, сме хора не на аналитичното, а на митичното мислене, чаровните легенди без усилие подменят суровата действителност. Изводът от цялата манипулация е един: и двете (социалистическото и капиталистическото) клишета са еднакво зловредни, и двете изопачават действителността – истината за човека, за Бога и света битува встрани от клишетата. А само на базата на истината е постижимо щастието – всяка подмяна на тази истина с една или друга митология води до крушение.
Всъщност, психологически погледнато, подмяната на живия живот с миражи е естествен продукт на извечната ни национална комплексарщина – колкото неосъзната, толкова и налична. Тъй като не ни се ще да се примирим с обстоятелството, че сме си отвеки веков един сбутан балкански народец без собствен принос в цивилизоването на света, ние тръгваме да се себевеличаем. Лао-дзъ предупреждава обаче, че който се изправя на пръсти, не стои стабилно върху земята. Казаното важи с особена сила за онези нашенци, които често се завръщат от богатите западни страни по-бедни и смачкани, отколкото са тръгнали. Тъкмо затова не бива да ги съдим прекалено сурово – горчивата им участ на изгнаници и от двата свята вече го е направила с една колкото неумолима, толкова и незаслужена жестокост.
Какво четем:
🔴 Откриха 16-годишният Кристиян мъртъв🔴 Опитайте, ако не сте яли родопски препителници
🔴 Киселчово – едно незабравимо "бягство" от реалността
Източник: Площад Славейков
Коментари
Последвайте ни във facebook!
