За културата и бахура - Площад Славейков


Имах един далечен чичо, който си правеше суджуци. В личния му календар това беше епичен момент, за който той се подготвяше с месеци. Първо се правеше сериозно проучване откъде и какво телешко месо да се вземе. След това идваше ред на логистиката кога и как точно да се вземе месото, къде и колко време да бъде съхранявано и с какво да се смеси, за да придобие специфичния си, легендарен в приятелския и роднински кръг на чичо вкус. За целта всички замесени в правенето на суджука трябваше да си осигурят отпуски или да се лишат от няколко почивни дни, тъй като в суджукоправенето се включваше цялата рода.

В дните на производството се лееха на корем ракии и вина – една друга важна фамилна страст, за която отговаряха други чичовци. Лелите от своя страна движеха въпроса с мезетата покрай правенето на… мезета – рязане на салати, готвене, консервиране, събиране на рецепти за други домашни зимнини. Ние, децата, тичахме наоколо и гледахме как се мели месото в няколкото подсигурени за целта ръчни месомелачки. Те от своя страна се монтираха на ръбовете на дългата чичова маса, покрита с мушама, на която абсолютно в разрез с кулинарната тематика имаше огромни нарисувани ябълки, круши и грозде. Телешката плът се натикваше в отвора на мелачката от лъсналите от мазнина и останки кръв ръце на възрастните, а ние, децата, в захлас наблюдавахме как се изплюва на равномерни, кълчещи се в болезнен танц плътни конци от другата страна на допотопния метален уред и се стеле на талази в бялата тавичка с объл черен кант. След това през друга, самоделно направена пластмасово-метална инсталация омесената с подправки, миризми и тарикатлъци кайма се тъпчеше в нахлузените на специален накрайник истински черва. Оформяха се белезникави маркучета, които чичо професионално прекъсваше на точно определено място и с финт завърташе, за да се сложи края на единия суджук, който всъщност беше и началото на следващия.

Безкраен процес с философско екзистенциален смисъл за тежестта на битието, неговата повтаряемост и неизменната взаимовръзка и предопределеност на нещата едно от друго. Чиниите със салати дефилираха, поднесени с достойнство от лелите, а хлапетата търчаха наоколо необезпокоявани от каквито и да било педагогически методи. Музиката от Веф-а се лееше, ритмично разграфена от „тит-тит-тииит, единайсет часа“, произнесено с дикторския глас на водещия от националното радио, и дори котката щъкаше инкогнито под масата и се облажваше щастливо от някоя и друга паднала на пода мазна жила или съсирек. Всички заети, всички сити и всички доволни!

В края на производствения процес работилите по него сядаха официално на масата, от която фактически и не бяха ставали, за да полеят бъдещите трапези, от които също така не се очертаваше да стават. Суджуците висваха на тавана на къщата и по балконите в селото и в града, за да се сушат, а и за да демонстрират на останалите, лишени от месни деликатеси, известно социално превъзходство. Оттук нататък основната задача на тези, които имаха частица от тази суджукова култура, беше да я отбраняват и да се грижат за нея до окончателното й оформяне като кулинарен шедьовър и символ на един по-висок обществен статус. И в тази грижа си имаше ред – ходиш на ден-два да миришеш, наблюдаваш в какъв цветови регистър се развива розово-червеникавия оригинален нюанс на мръвката, попипваш леко с два пръста червото и усещаш като как върви „превъзпитанието“ на суровото месо и превръщането му в нещо, за което небцето, въображението и стомахът да си мечтаят.

Най-голямата трагедия беше да се „изпусне“ суджукът под каквато и да било форма – месото се вмирисало, котката докопала някоя и друга месна огърлица или пък недай си боже гладен циганин, нагъл тийнеджър или завистлив съсед да са й хвърлили око и в някоя незнайна, тъмна, прокобна нощ са изнесли цялото производство в незнайна посока. Когато веднъж това се случи, чичото обвини за грабежа едно циганско семейство, което беше и гладно, и си отглеждаше тийнейджър и по презумпция следваше да бъде крадливо, след като вече е циганско. Настана страшна вътрешноселска драма, в която се включиха кметът и учителят (попът си имаше своите защитени суджуци на камбанарията на църквата и не му пукаше кое рабско чадо на чия зимнина е турило ръка, защото и без това беше сигурен, че бог гледа и ще накаже когото трябва и когато му дойде времето). Циганинът беше разпитван на няколко пъти, наложи му се ограничителен режим на влизане в кръчмата, а през целия зимен сезон специално наети съгледвачи (част от които облажени от чичовите суджуци) наминаваха покрай циганската барака, за да надничат през малките й прозорчета какво се слага на домашната трапеза и дали тайно фамилията не се наслаждава на легендарните чичови месни деликатеси.

В края на краищата в началото на пролетта се установи, че циганската фамилия няма нищо общо с онази кражба и че суджуците са били отмъкнати от двамата кметски синове, които щедро раздали част от тях на приятелите си в града, друга изяли по купони, а трета продали в циганската махала на съседното село, а с парите си купили един сравнително запазен чешки мотопед. Когато истината излезе наяве, тъй като не беше удобна за политическия климат в селото и отношенията на чичото с местната власт, случаят се превърна в местна легенда. Оттогава на всеки следващ сезон на правене на суджуците се намираше по някой зевзек, който да забоде пръст в кървящата рана, като се изцепи над мелачките:

„Ей, ама как ти изчезнаха суджучетата оня път, бай Васееее, а? Хапнаха си ги кметските синове като стой та гледай!“.

А пък бай Васе, попрежълтял и видимо раздразнен, преглъщаше насъбралата се в устата му слюнка и меко отговаряше:

„Е, голяма работа! Хлапешка гюрултия – дояло им се на децата – хапнали си, кво да ги праиш!“…

С което темата се затваряше политически коректно. Иначе на циганското семейство никой никога не се извини, само дето ограничителната заповед на стария циганин за достъп до кръчмата тихомълком падна, ама той така или иначе вече не идваше там – пиеше си с другите цигани в тяхната си махала.

Сега ще ви се извиня, че и аз, макар и под формата на литературен спомен, ви занимавам със суджуци. Защото това е новата обществена тема, пресния къс мазно и леко кърваво месо, което ни се тика по мелачките, та да го извадим като пихтиеста маса, която да подправим, да натикаме по презервативоподобните черва и да оставим за кулинарно втасване на сушинка. Позволявам си да ви занимавам с това в сайт за култура неслучайно – нали културата и бахура, както се казвае в един от легендарните скечове на телевизионното шоу „Улицата“ на режисьора Теди Москов, са основни неща в нашето общество и ние определено се интересуваме и от двете. Пък и те си имат връзка помежду си – там, където няма бахур, респективно суджук, не може да има култура, по простата причина, че гладна мечка хоро не играе, нали така? Пък където има само бахур (пак разбирай суджук), а няма култура, то това не е никакъв бахур и никакъв суджук, ами си е чисто и просто едно смляно сурово месо, натикано в черво. Та затова на нас културата и бахура/суджука са ни важни – ние познаваме диалектическата свързаност между тях и умеем да осъзнаваме социалните процеси, прозиращи измежду производството и на двете.

Най-прясното доказателство за това беше вече леко отшумяващият скандал с НДК и милионите, дето ги бил похарчил или не, правомерно или не, директорът му Мирослав Боршош. Ето ви я културата – застанало е бодрото ни и всичко разбиращо общество и пита къде са му парите от еврофондовете и данъците и как така ще се дават за „неуспешни спектакли“, за „фалиращи театри“ и за разни „пера“ за литература и как може артисти да получават повече пари от полицаи и е готово да си скъса социалните връзки с всеки, който още не се е изказал в посока „Разпни го!“. Междувременно във въздуха се понесе слухът, че „лошият“ ще бъде наказан и ако се докаже, че е лично виновен (пък то не било трудно да се докаже), го чакали сериозни наказания, включващи дори затвор. Брей, рече си народът, щом публичният лош може и в затвор да иде, тая власт е чиста като сълза! Неподкупна, принципна, с твърда десница! В името на справедливостта и доверието на народа тя може да посече и този, когото до вчера е държала благосклонно на коленете си. Така, де – замирише ли на мърша откъм веяните суджуци, виновен е този, който ги е правил.

Та като се поуспокоихме, че „НДК-то на културата“ си има кой да му обере пешкира и че властта няма нищо общо с… как беше… необмислените и уронващи престижа на институцията мениджърски ходове на неговото управление, беше редно да обърнем поглед към друг обществен водевил. За да няма незасегнати обществени групи (защото си има и хора за култура, и хора за бахур), трябваше да се даде тема за размисъл и на бахур прослойката. И ето ти я: тя си дойде напълно сама, насред лятото, когато традиционно и по съвсем случайно съвпадение се случват най-големите държавни и политически сделки. Гербаджийски член дерибействал из Добричко и изнудвал местните и месни производители за какво ли не, координирайки движението на едни тонове национални, патриотични месни произведения между министър-председателския трон и разни депутатски и общински кресла.

Какво нахалство!

След като еднолично ни посегнаха на културата, сега пак еднолично някой се опитва да ни посегне и на бахура, българи и българки! Е това вече ще е последният тласък във вътреутробното обществено напрежение и изпод полите на народа ще се пръкне някоя хилава, но злобна революцийка, гладна за суджуци, от чиито четири тона не се намери барем половин кило за нея! Който обаче е позволил тази космическа несправедливост, ще си понесе наказанието, рече властта и се зае публично да дърпа ушите на провинилия се и самозабравил се свой член. Спокойно – културата я оправихме, сега ще оправим и бахура. Дай ни на нас култура и бахур, па гледай как ръфаме суджуците, задраскваме нулите от хонорарите на артистите и дишаме спокойно под бащиния поглед на седящите в трона и креслата, защото им имаме пълно доверие, че с тях и културата ни ще си е култура, и бахурът – бахур. Зрелищата ни сити и хлябът ни – цял!

Пък междувременно… Междувременно КТБ се е самоизточила и се е окрала сама. Милионите са описани в такова количество томове, че и силнорелигиозен атонски монах с осигурен от господ поне стогодишен житейски път няма да може да ги изчете. Цветан Василев скоро ще забрави българския за сметка на сръбския, а нашата прокуратура така и никога няма да иска да го чуе, при това по съвсез законен ред. Докато се разправяхме с Боршош и е ли НДК място за култура, или място за гащи, Военно-промишленият комплекс стана новата придобивка в касичката на Делян Пеевски. Това означава, че момчето на мама, отличникът на ДПС, младият и напорист бизнесмен, станал богат с едната кървава пот на челото, вече си има и цялата ни оръжейна промишленост, с която може да си търгува както намери за добре. Стига, разбира се, да заделя там едни проценти за когото трябва, че да не се стига до никому ненужни публични линчове и обществени недоволства.

Сега, докато размятаме четирите тона суджук по верните адреси, най-вероятно нещо друго, пак по съвпадение, ще се случи. Или пък просто НДК-сюжетът се развихри твърде бързо за гладната за справедливост българска общественост и й е нужно още нещо за дъвчене. Този път нещо по-трапезно, по-ядливко и пиперливко така – като за лятна ваканция и време на отпуски.

Накрая смятам да оставя метафорите малко настрана и да задам на глас онзи въпрос, който много силно ми напира отвътре. Ама толкова силно, че като прочетох искрените уверения на главния прокурор Цацаров за това, че нито една палка суджук не е стигнала до премиера, направо ми идеше да скокна до оня мой чичо, да натъпча една чанта с неговите суджуци и да я пратя до Министерски съвет. Та докато правя тези малки, поданически жестове към кристално чистите ни управници, подложени на принудителен кулинарен пост и културна молитва, нека все пак ви попитам: абе всъщност вие нямате ли усещането, че на всички нас просто дружно ни се подиграват?


Какво четем:

🔴 На тази дата българската държава убива гениалния поет Никола Вапцаров

🔴 Тя, Катя Паскалева!

🔴 Инженер внася яснота в поезията на Вапцаров

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе