Третият по големина османски архив или "Историята с вагоните"

В архива има документи, съдържащи информация за делата на Индже войвода, Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и други видни български революционери. Особено ценни са разпитните протоколи на Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Значими са и документите на арабски за похода на Наполеон Бонапарт до Египет и Сирия (1798-1799). Французите достигнали чак до крепостта Акя (днес в Израел), където изпращали български заточеници. Архивът пази много ценни сведения и за първите стъпки на съвременната династия на Саудитите в Саудитска Арабия, както и за преселенията от Кавказ към Балканите.

Тук са и ръкописната и старопечатната сбирки от библиотеката към Томбул джамия в Шумен, основана през 1744 година от родения в града Шериф Халил паша. Тя включва около 800 тома ръкописи на арабски, османотурски и персийски език и около 1500 тома старопечатни арабски книги. Всички те оформят т. нар. „стара наличност”, преди НБКМ да е успяла да се сдобие с прочутия Цариградски архив.

Именно покрай този Цариградски архив се носят и много легенди. Историята по сдобиването с този архив е забулена в мистерии, а разказите са няколко. Една от версиите, е че през 1931 година след революцията на Кемал Ататюрк новата власт, желаейки да освободи място или пък, както след всяка революция, искайки да се освободи от всичко, свързано със стария режим, обявява търг за продажба на стара хартия. В България влизат 3 вагона с архивни материали, отчислени като нямащи стойност за Османската империя, предназначени за претопяване, и откупени от български търговец. Турските власти си дават сметка какво са направили и правят опит да си върнат архива. Докато се разрешава този въпрос документите се местят от гара на гара, докато накрая през 1943 г. архивът е пренесен в Съдебната палата в книжни чували. По-късно стават притежание на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

Друга версия разказва за двама български османисти работили в турските архиви, които били наясно, че става дума за безценни сведения за бившата вече Османска империя, които засягат и българската история. Така страната ни купува няколко вагона хартия, за да я претопи във фабриките в Белово и в Княжево. Интересно е, че част от архива в Османската империя и особено документите от султанската канцелария са на много плътна хартия, която се произвежда от парцали, и е много лесна за рециклиране. В България обаче веднага се изяснява, че тези ценни документи се отнасят не само до българската и балканската история, а са част от султанския архив, който засяга всички провинции на империята.

Съществува и още един вариант, който разказва за попадането на третия по големина в света османски архив в България. Архива на Османската империя бива обявен за продажба на търг за стара хартия, а българското разузнаване научава този факт и един офицер купува четири вагона. Така архивът попаднал у нас е един от най-големите успехи на културно-историческото разузнаване. По-късно съдържанието на вагоните е предадено на тогавашния директор на Народната библиотека. Натъпкан в чували и прибран за дълго той е бил голяма част от архива. Когато години по-късно вече била потвърдена ценността на материалите, започва и обработването им. Към днешна дата тези архивни единици все още се обработват и само част от тях е влята в Ориенталската сбирка, притежание на националната ни библиотека.

Коя от трите версии е вярната? Може би по-важно е не това как е попаднал безценният архив у нас, а това че в България се съхранява третият по големина в света ориенталски архив. Много се спекулира с това, че Турция си иска обратно архива. Разбира се, той е изключително ценен и със сигурност не им е приятно да е притежание на българската държава. Но въпреки това, не могат да имат претенции към него, защото това безценно съкровище е законно притежание на България.

Настоящият материал е дело на Маргарита Страхилова и е част от съвместното партньорство на сдружение „Българска история и Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.