Как Пампуловият род опази пръстена на Иван Вазов


Наследник на Пампуловия род - адвокатът Димитър Пампулов носи  до последния си час пръстена на поета Иван Вазов. Големият зелен изумруд краси ръката му и се предава от поколение на поколение. Тази традиция се спазва и до днес от наследниците на прочутата фамилия.

Пампуловият род е дал на България двама от култовите ни тенисисти - близнаците Матей и Божидар Пампулови. Третият брат е Емилиан - строителен инженер, проектирал два уникални за страната ни моста. Най-големият - Димитър, е страстен колекционер на картини, бивш кандидат за кмет на Пловдив. За нас баща ни беше център на света. По външен вид и характер бе типичен представител на гръко-римската раса - с гъста къдрава коса, красиво оформена глава и профил, спомнят си братята.

Родът на баща им - адвоката Димитър Пампулов,  тръгва от Сопот. Там съседските отношения с Вазовата фамилия били повече от приятелски. Само един дувар делял комшиите. Децата играели заедно, а самият Вазов като дете най си харесвал прякора Пампул.

„И никак не е случайно, че пръстенът на Иван Вазов с голям зелен изумруд след смъртта на поета ще се окаже на Пампуловска ръка и се предава през поколение като скъпа семейна реликва заедно с легендата”, пише Димитър Пампулов-младши в книгата си „Моят Пловдив”.   

А историята е следната: пръстенът на Иван Вазов е подарен на Пампуловия род след екзекуцията на министър Иванчо Киров Вазов. Племенникът на народния поет - син на неговия брат Киро Вазов, е осъден от Народния съд като член на последното "фашистко" правителство.

Високообразован, с титла „доктор по право” от Брюксел, Иванчо Вазов е избран за народен представител в последното Народно събрание - преди 9 септември 1944 г. Със смяната на властта обаче нещата се променят. Отначало Народният съд не му издава смъртна присъда, но по нареждане на Георги Димитров не е трябвало да има милост към никого.  

Тогава баща ми - адвокат Димитър Пампулов, е защитник на осъдените, разказва най-големият от братята. Макар да е наясно, че това е „кауза пердута”, той се бори и гради защитата на осъдените. Неуспешно! След смъртта на Иванчо Вазов майка му се обръща към моята баба и казва: „Минке, този пръстен е на поета Иван Вазов, носеше го Иванчо. Чудех се на кого да го дам. Твоят син Митко е един достоен човек, българин, който защитава българите. Нека той да го носи, както синът ми го носеше до смъртта си”.     

Адвокатът обаче влиза в полезрението на „народните” водачи. Горд и принципен, Димитър Пампулов обърква червените нововерци с високата си нравственост. Съдбата му е подготвила ред капани, но той преминава през всеки от тях с вдигната глава. Обстановката в страната е нагнетена до крайност. А черните списъци на „враговете” на новия ред добиват застрашителни размери. Само раждането на близнаците Матей и Божидар през 1949 година спасява бащата от Народния съд. „В онези размирни години комунистите лепяха на много хора етикета "фашист", разказват братята. Вероятно обстоятелството, че вече сме многодетно, шестчленно семейство (майка ми по-късно получи медал), е спасило баща ни от лагерите на смъртта, където загинаха много невинни хора…” 

Не го убиват, но унищожават кариерата му. 

35-годишен, в разцвета на своите сили, Димитър Пампулов е лишен от правото да упражнява професията си. С присъдата „шкартиран”, което значи „премахнат”, „отстранен”, „лишен от свещеното право на труд”.

Безработен, но баща на четири момчета, той намира сили да продължи напред. Става  работник в манифактура за производство на сапун и покривна битумна мушама. Сутрин става по тъмно, за да пали огъня под казаните за разтапяне на битума. След време се издига до началник-цех към Околийския промкомбинат „Шипка”. Минават много години, докато го реабилитират. През 1964-65 година, когато синовете му са вече студенти, Димитър Пампулов се връща към адвокатската си кариера, но не в Пловдив, а в Карлово. Ставаше сутрин в 5 часа, взимаше влака, за да отиде в кантората си. После постепенно го върнаха в Пловдив, с горчивина си спомнят в семейството.  

Днес от бащината къща на ул. „Лавеле” 12, скътана до голямата акация, отрупана с рошкови, не е останало нищо. Постройката отдавна е съборена, но дървото още е там. Братята обичат да прекарват по няколко часа под сянката му. Не пропускат този миг при всяко свое идване в града на тепетата.  

Изпълнени със спомени от онези щастливи години.


Какво четем:

🔴 За ромския климатик и българската журналистика

🔴 Калин Сърменов: По-малко ваканция - повече учене!

🔴 100 г. от смъртта на бащата на българската конница ген. Иван Колев

Източник: Марица



Коментари



горе