Битката при Стара Загора – бойното кръщение на Българското опълчение
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
31 юли 1877 година – Руско-турската война е в разгара си. На тази дата край Стара Загора се състои първият голям сблъсък между двете воюващи армии, изходът от който до голяма степен предопределя последвалото развитие на военните действия. Нещо повече – в онзи зноен юлски ден, около 3500 българи в състава на Българското опълчение, с командир легендарния руски генерал Николай Столетов, за пръв път влизат в бой за свободата на родината си. Готови, както те самите твърдят, да жертват себе си до последната капка кръв.
Нека обаче започнем с предистория. Според плана на руския военен министър Дмитрий Милютин, подписал заповедта за създаването на Българското опълчение и изготвил цялостната стратегия за подготовката и воденето на военните действия, след форсирането на река Дунав на 27 юни 1877г., освободителните войски се разделят на 3 отряда: Западен отряд – 35000 войници, Източен отряд – 80000 войници и Преден отряд – едва 12000 бойци (командир генерал Йосиф Гурко), в който е включен състава на Българското опълчение. Тук ще се спрем по-подробно на действията на Предния отряд.
Предният отряд започва убедително войната – успява да превземе важни градове по пътя си към Балкана. На 7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България. По този начин, пътят за настъпление към широките полета на Тракия е открит. Османското командване, шокирано от действията на освободителната войска, заповядва прехвърлянето от Албания в Южна България на огромната армия на Сюлейман паша – френски възпитаник и професор по литература в Сорбоната, гениален поет, който по-късно ще извърши същинско военно престъпление, подлагайки на истински геноцид българското население в Южна България.
Тук трябва да споменем, че „авангардните отряди“ на войската на Сюлейман са съставени от черкези и албански башибозук, които след пристигането си на българска земя са придружавани и от част от местното мюсюлманско население. Според различните източници общата численост на османските сили, започнали настъплението към Стара Загора в навечерието на битката, е между 20000 и 27000 войници от редовната армия и между 1200 и 2000 башибозуци. Придвижването на тази войскова част на север е съпроводено от насилие над българското население, като това не е случайно. Както по-късно самият Сюлейман ще потвърди в показанията си по време на делото, водено срещу него от турския съд, той заповядва да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина. Първите сведения за кланетата на българи в селата южно от Стара Загора започват да пристигат към средата на месец юли:
„На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села.Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”.
Важно е да отбележим, че ден преди това – 11 юли (23 юли нов стил), командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 24 юли Петко Р. Славейков привества освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и в условията на изключителна тържественост, пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен. Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства възрожденският старозагорски деец и учител Атанас Илиев. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора.
Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище в Стара Загора:
“На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град…“.
В навечерието на сражението в града са разположени 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4км под формата на дъга на около 1,5км южно от Стара Загора.
Армията на Сюлейман паша — 41 табора, с многобройна артилерия, в своя поход от Търново-Сеймен на север, към Балкана , пренощува на около седем километра южно от града. Сутринта на 31 юли продължава пътя си в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започва с топовни гърмежи и пушечни изстрели около 7 часа. Опълченците отговарят с няколко залпа. По шосето от Сименовград пристигат все повече и повече османски табори.
Около 10 часа генерал Столетов изпраща съобщение до полковник де Прерадович, в което му заявява, че му поверява защитата на града, изпращайки му подкрепление от 2 оръдия и Казанският драгунски полк. Към това време вече всички опълченски дружини са на позиция южно от града.
Към обяд, когато положението е почти неудържимо, всички резерви са влезли в боя. На помощ повече не може да се разчита. При това положение, тилът на защитниците е осигурен от множество граждани, които съвсем скоро се прехвърлят на самата бойна линия, докопвайки се до пушките на убитите и ранените. Героизмът на тези хора е толкова голям, че по нищо не се различава от този на опълченците.
С напредването на времето, боят се разгорещява все повече и повече и докато опълченските дружини се топят като пролетен сняг, от юг прииждат нови и нови турски сили. Въпреки това, нито един опълченец не помисля за отсъпление.
Един от най-критичните моменти настъпва, когато османците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина. Подполковник Калитин, командир на 3-та дружина, успява да поведе войниците. Врагът не очаква подобно настъпление, като положението временно е спасено. В същото време командирът на 3-а рота, щаб-капитан Попов, макар и ранен, повежда своята войскова част, която дава значителен отпор. Битката е влязла в етап на обрат – има сведения, че няколко души успяват да обърнат в бягство цели османски роти.
В 13 часа, след пладне, Сюлейман паша хвърля всичките си налични сили срещу отбранителните позиции, които, виждайки заплахата от обкръжение и постигнали целта си да задържат огромната армия, започват отсъпление. Моментът е изключително драматичен и отстъплението не трябвало да закъснява, за да имат време опълченците да се прегрупират и да заемат позиции на Шипченския проход, неизпреварени от частите на Сюлейман паша.
Врагът правилно осъзнава, че моментът е подходящ за по-сериозно настъпление и атакува – най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с легендарния си командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с 1ва опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите части от Старозагорския отряд и да дадат възможност на населението на града и десетките хиляди бежанци от Тракия за бягство на север.
Положението на дружината става особено тежко. Опълченецът Мито Анков свидетелства:
„Тази касапница стана все за Самарското знаме… То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.”
Стефан Кисов подробно допълва събитията, описвайки страховития и героичен бой за защитата на светинята:
„Силна пушечна и артилерийска стрелба продължаваше по цялата линия…Знаменосецът Марчин ранен, асистента му Булаич също. Знамето се предаде на старшия унтерофицер Цимбалюк, обаче и него раниха; но той не напусна строя и не остави знамето…
… храбрия и доблестен дружинен командир [Калитин] беше решил с щик да си отворим път, или да измрем. Това се виждаше от направеното му разпореждане. Аз затръбих сбор и опълченците започнаха да се събират при дружинния командир.
– Тук, тук, юнаци, при мене, строй се! – викаше подполковник Калитин на опълченците. Но щом опълченците се сгрупираха на едно место, изведнъж се почувствува лошия резултат от заповедта: те като снопи започнаха да падат. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се б хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … Точно в този миг достойният водач на 3-а дружина и най-храбрият офицер от Опълчението загина, пронизан от два куршума. Знамето бе спасено от опълченците. Старозагорският отряд отстъпи по пролома. Изплашените турци почти не преследваха. Безсилни пред редиците на опълченците, те отмъстиха за жертвите си, като опожариха Стара Загора и извършиха масово клане на населението в околностите и из града.“
След като успяват да се изтеглят през тесните и криви улици на Стара Загора и обкръжени от десетки хиляди бежанци, изморените опълченци, с обгорени от барут лица, поемат пътя към Казанлък. Чувайки писъците на жертвите от горящия град, те вървят със стиснати юмруци и зъби. Много от тях изостават от колоната, за да подканват бежанците да се движат преди тях, като взимат децата на ръце.
С навлизането си в Стара Загора войниците на Сюлейман паша избиват 14 500 българи от града и селата южно от града, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция.
Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град. В боевете за защитата на Стара Загора, Самарското знаме и Българското опълчение получават своето бойно кръщение. След разформироването на Предния отряд, ген.Гурко издава прощална заповед, в която се казва:
„…Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага сепоказахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, задето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славнитѣ защитници на Стара Загора.”
След героичната битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник, освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, където заемат отбранителни позиции.
Какво четем:
🔴 Роденият в самолет Николай ще лети цял живот безплатно с "Луфтханза"🔴 Село Боженци – да се завърнеш в "Бащината къща"
🔴 От 1 август започват Богородичните пости
Източник: Bulgarian History
Коментари
Последвайте ни във facebook!
