Валди Тотев: В "Щурците" се чувствах като новобранец

Известният музикант работи дълги години като композитор, певец и клавирист на група "Щурците".

Преди това през 1971- 1974 г. Тотев свири с група "Фактор", както и с легендарния Емил Димитров.

С "Щурците" работи от 1976 г., като е написал някои от най-известните песни на групата: "Футуролог", "Огнен знак", "Помниш ли", "Среща с деня","Навечерие","Не умирай" и др.

В началото на 90-те години започва солова кариера и издава албумите "Далтонистът" /1992/, "Кръстопът" /1995/, "В часа на залеза" /1999/, "Светлината" /2002/ и "Ветровито" /2004/. Тотев отдава голямо значение на текстовете на песните си. Те са по текстове на Павел Матев, Александър Петров, Жива Кюлджиева, Димитър Керелезов, Теодор Шишманов от "Тоника".

Последно издаде DVD "Помниш ли".

Снимка: BulFoto

Владимир Тотев е внук на полк. Владимир Серафимов, герой от Балканските войни, освободител на Родопите от турско робство, на когото е кръстен.

Днес Валди живее в русенското село Писанец с приятелката си Дими, която е цигуларка в Русенската опера. Зодия Лъв. На 4 август "щурецът" стана на 66 години.

С половинката си цигуларката Дими Димитрова (Снимка: BulFoto)

Представяме ви трите истории на известния музикант:

Хората мислеха, че тапетите на Емил са от десетлевови банкноти

През 1971 година ми се обади Весо Кокала /Веселин Тодоров, фронтмен на група "Фактор" . б. а./ , когото аз още не познавах. Насрочи ми среща пред Университета, каза, че щял да бъде с портокалови панталони. Някой се изкикоти до него, помислих, че ми правят номер и не отидох. Обади ми се пак, видях портокаловите панталони опрени до вестниците. Пак да не се мина, си бях направил за всеки случай и среща с гаджето. Весо ни качи на трамвай №3 и започнахме да се движим в някакви непознати за мен части на София. На последната спирка в "Захарна фабрика" слязохме в едни тъмни сокаци, гаджето ми стисна ръката. Викам си:

"Тук ще ни бият ли, какво ще става, не е ясно!" Но отнякъде се чу мазен тон на китара, който разпознах, че не е от правена китара или от правена уредба.

Веселин Тодоров - Весо Кокала (Снимка: Архив Impressio)

Влязохме в един тъмен двор, в който имаше голяма барака. Вътре много сериозно гледаха другите членове на групата. Тони Капъша, току що излязъл от казармата, с остригана глава, Юрката Синджирлиев...

Така започнах с тях. Бяхме на щат в ДСО "Рила" и свирехме на модни ревюта. Манекенки, забавна работа, не беше тежко. Имахме възможност много да репетираме. Свирехме и по студентски забави и изкарвахме по някой лев отгоре. Самите ние студенствахме. Весо беше студент по право, аз бях в Икономическия.

Емил дойде да ни прослуша есента на 1973-та година. Митко Щерев току-що се беше скарал с Емил и се бяха разделили. Одобри ни и ни остави репертоара да го разучаваме, а той замина за Париж. Върна се през декември. Донесе нова музика, новия албум на Бари Уайт, нова уредба, зверехме се около нея.

Емил си донесе и нови дрехи, заради които Националната телевизия тогава прекъсна прякото си предаване от Новогодишната програма, на която свирехме и се е извини на зрителите за ... непристойното облекло на Емил Димитров!

Когато започвахме да свирим с Емил, той ни каза, че ние ще получаваме може и да са 2 лв., но повече от музикантите, които получават най-много. Предполагам, че това бяха "Маковете" на Лили Иванова. И ни ги додаваше от собствените си пари. Весо се водеше главен художествен ръководител и получаваше 45 лв., аз - 34 лв., Тенко Славов - 27 лв., Марсел и Юрката Синджирлиев по 26.50 лв. Нещо такова. Но си деляхме парите по равно.

1979 г. Шарл Азнавур на гости в къщата на Емил в Княжево (Снимка: Архив Impressio)

Емил и Мариета много обичаха да посрещат гости. Васил Андреев беше постоянно присъствие. Запивахме се, но не кой знае колко много. Музикантска работа.

Ние също бяхме чували много неща, които не видяхме там. Много смешно беше, че наричаха къщата "вилата на Емил Димитров". А в сравнение със сегашните вили тя изглеждаше като Чичо Томовата колиба. Имаше долу един голям хол, кухня, баня, тоалетна. На втория етаж имаше две спални. Долу - механата и едно дворче. В механата ние репетирахме. Нищо и никаква. Майка й на Мариета живееше там, готвеше, чистеше, гледаше къщата. А и Емил нямаше друг имот, живееше в Княжево.

Емил с Мариета и Емо-младши (Снимка: Архив Impressio)

Ходехме с такси до там. Веднъж един таксиджия като разбра къде отивам, ми вика: "Абе, вярно ли, че тапетите са му от десетлевови банкноти?" На мен веднага ми щракна и му разправям: "Не, бе, това са старите. Скоро ги смениха с двайсетлевови!" Хората вярват на такива неща.

На събиранията при Емил често идваше един от известните текстописци - Захари Петров. Този, който работеше с Хачо Бояджиев и написа навремото култовото: "Всеки зрител седи на удобния стол и очаква с трепет нов мюзикхол, за да гледа балет от радост обзет." Те бяха уникални зевзеци с Васил Андреев. Падахме от смях. Влиза Захари и казва на Васил: "А, Василе, ти страшно си остарял, бе?" А Васил му отговаря: "Ама ти жив ли си още?" Те просто не млъкваха.

Емил Димитров (Снимка: Архив Impressio)

Емил беше изключително фин човек. Но беше по-спокоен, по-инертен. Странеше от всякакви дразги, разправии. Докато Васил беше много амбициозен и ръчкаше непрекъснато.

Емил много обичаше да си говори с майка ми на френски.

Искаше да купи моето наследствено пиано от 1908 година. И ми предлагаха с Васил за него нещо много примамливо - хамонд орган. Най-евтиният тогава струваше някъде около 3 600 долара. Но аз отказах, защото това беше семейна реликва.

Емил и "Синьо-белите". Валди е вторият от ляво надясно (Снимка: Архив Impressio)

По време на една отпуска в казармата, бях в Ансамбъла на строителните войски, отидох на гости при Емил. Той харесваше как пея, всичко, което съм правил, и ми предложи като излеза от казармата да продължа при него със "Синьо белите". Приех с радост, защото след две години казарма, бях свърших всички средства и трябваше да започвам от нулата.

Пеци Гюзелев ме покани в "Щурците"

Скоро след като се прибрах в поделението, дежурният ми каза: "Пепи Гюзелев те чака на портала!" За голяма радост на всички войници, че могат да го видят. "Щурците" бяха вече страшно известни.

Не се познавах нито с Пепи нито с Кирчо /Кирил Маричков - б. а./ Но те ме бяха слушали с група "Фактор". Техният пианист и цигулар Боти Панов беше напуснал групата, защото те бяха в пореден период на забрана. След един много хубав концерт в Летния театър през август, им беше забранено да се появяват до Нова година. И Пепи ми предложи да заместя Боти.

"Щурците" (Снимка: Архив Impressio)

С Емил Димитров беше хубаво и добре платено, но къде къде е тръпката да свириш с най-добрата рокгрупа в България! Проблемът беше, че нямах съвременен инструмент. Тогава на мода бяха фендер пианата. Аз имах италианска "Фарфиса" профешънъл. Бях я купил за 3 000 лв. на старо. Пепи каза: "Няма проблем, аз ще ти уредя да я продадеш и за същите пари да си купиш фендер пиано!" Учудих се как може да стане това. 3-те хиляди лева, които бяха получени за моето пиано, бяха дадени на

Пешо Немеца, който беше женен за западно-германка, да ми купи фендер пиано. Баща ми се ошашави. 3 000 лв. му беше заплатата за две години! Как така, на някакъв, който заминава на Запад, аз давам толкова пари? Ами, ако не ми прати пиано и не се върне въобще?!

Пешо Немеца ми прати пиано, което струваше 2 600 западно-германски марки, а аз го получих за 3 000 лв. франко летището!

На 13 октомври се уволних и на 14-ти бях на репетиция. От Нова година си възобновихме работата с "Концертна дирекция". Оттам нататък не сме били наказвани, а само глобявани.

"Щурците" на поредния концерт (Снимка: Архив Impressio)

Кирчо си е такъв... Искаше всичко да минава през него, нямаше доверие на никого и това много стесняваше дейността на групата. Но този факт не му пречеше да се оплаква, че той върши всичко. В началото аз се занимавах с отговаряне на писма, с плакатите, с обложките, намирах художници, фотографи... Стараех се всичко да е наред, с най-добро качество. Но Кирчо не вярваше, че аз съм направил нещата както трябва. В крайна сметка той трябваше да види всичко, когато има време, да го огледа.

Чувствах се като новобранец в "Щурците". Защото никога не получих повече от две песни в албум. В първия не получих нито една, във втория Кирчо ми каза да направя една бърза, в двойния албум имах две песни, което пак значи по една, в албума "Вкусът на времето" - две, в "Конникът" получих една и така до последния. Никога Киро не каза: "Дайте, да видим кой какво е написал, пък да изберем..."

"Щурците" през 1981 г. (Снимка: Архив Impressio)

Лозунгите, главните песни, ги пишеше той - "Двайсети век", "Мускетарски марш"...

Но истина е, че Кирчо беше локомотивът на цялата група, пък и и не само. Всички музиканти постигнаха много, благодарение на група "Щурците". Киро се пребори няколко часа преди концерта да има човек, който да пуска тока, защото иначе идваха последните 15 минути и ставаха гафове, гримьорните да са абсолютно изчистени и да има чисти кърпи, сапун, в банята да е абослютно чисто. Пристигахме в някой град, а Киро само казваше: "Момент, нищо няма да разтоварвате!" Поглеждаше гримьорните и ако са прашасали, заплашваше, че няма да има концерт. Извоюва да не ни настаняват по двама в стая като в общежитие, а да сме си по сами в хотелските стаи. И това се превръщаше в прецедент - и ФСБ искаха така, и "Тангра" искаха така...

III

Кирил Маричков спря групата, когато бяхме в апогея си

Комисиите с пропускателен режим у нас бяха три - в Балкантон, БНР и БНТ. В началото на 80-те години се разбра, че не е удобно някак да кажат - "Щурците" не могат да пишат песни. Затова започнаха да ни "прецакват" с текстовете от рода на "това стихотворение не е подходящо за рок парче".

"Щурците" (Снимка: Архив Impressio)

И трите комисии имаха различен критерий. Тази в "Балкантон" беше най-либерална. Случвало се е много пъти наши песни да излязат на плоча, но да не бъдат допуснати до ефир. Доводите бяха безумни. Песента "Син балон" по текст на Георги Константинов бе спряна в радиото с обяснението, че някой щял да преведе песента на актьора Ален Делон и заради "Ах, този син балон", той щял да се обиди. След което ще си развалим дипломатическите отношения с Франция. Песента "Сватбен ден" по текст на Жива Кюлджиева беше спряна, защото изразът "хляб и сол" е свят и не може да се свързва с рокендрол.

Снимка: BulFoto

В крайна сметка Кирил Маричков ли реши групата да спре да свири. Това е така и той не го е крил. Може да не му е приятно, че това се напомня на масовата общественост, но това си беше точно така. Той си намери много по-интересна работа - да пише музика за филми, която му носеше добри доходи, не му се пътуваше вече, омръзнаха му тези непрекъснати разправии и скандали с "Концертна дирекция", с организатори, с озвучители... Всичко това му е минало през главата много повече, отколкото на мен и аз не го съдя.

С Пеци Гюзелев, Добрин Векилов-Дони и Кирил Маричков (Снимка: BulFoto)

Спомням си как ни съобщи... Стана някакъв скандал между него и един озвучител, не нашия, друг някакъв. Не можа да излезе на глава с него и отказа да свири. Точно думите му бяха: "Вие като не знаете по друг начин да си изкарвате парите, аз знам." Взе си китарата и си тръгна.

Бяхме в апогея си. Някой може да каже, че така е по-добре, защото останахме легенда...

"Щурците" - една легенда