Стефан Цанев: Злото е неунищожимо, огледайте се


Няма литературен жанр, в който Стефан Цанев да не е пробвал таланта си – публицистика, есеистика, поезия, проза, драматургия… И това май не е случайно – пътят му към литературата е необичаен. Роден на 7 август 1936 година, той завършва Математическата гимназия в Русе и журналистика в Софийския университет. Следва две години право и чак после учи пет години драматургия в Москва.

Бил е драматург в четири столични театъра – Сатиричния, „199“, „София“ и „Армията“. Негови стихове са превеждани, а пиесите му са играни по цял свят. Четирите тома от „Българските хроники“ са едни от най-тиражираните съвременни наши книги.

От разговорите си с поета драматург Ива Йолова избира два за своята книга „По думите ще ги познаете“ – сборник с очерци и интервюта от срещите на журналистката в продължение на десетки години с много от най-големите фигури в българската култура. Избраните откъси от интервютата със Стефан  Цанев са от навечерието на 24 май 2012-а и преди театралната премиера на „Процесът против богомилите“ през 2015 г. в Народния театър. Ще се уверите, че думите му са валидни и днес.

–  Депутатите се отказаха пак да приемат Закон за езика, но всъщност нужен ли е такъв закон, г-н Цанев? И кой днес у нас има право да говори за езикови правила и правилен български език?

– Е, как искате да приемат закон против себе си? Ако сериозно смятаме, че езикът ни е в опасност, че от това зависи съдбата на нацията ни и че е необходимо да запазим – трябва да започнем с изисквания към публичните личности, към държавниците и политиците, към народните представители. Това, че те говорят нехаен, немарлив, примитивен, беден, мършав, блудкав, груб, неграмотен, развален български език, не е само техен личен проблем – техният език, който се лее денонощно по радиа, телевизии, интернет, по списания и вестници, влияе върху езика на цялата нация. Децата подражават на родителите си, учениците – на учителите, народът, за съжаление, подражава на тях. Законът е умряла работа, за архива – би трябвало да се въведе строг езиков ценз за публичните личности: щом се готвиш за политическа кариера – научи се преди това да говориш добре, иначе – мълчи!

Кирилицата е създадена от българи, значи трябва да се нарича българска азбука 

– Носи ли някакви предимства за културата ни фактът, че сме в Европейския съюз, а езикът ни „по протокол“ се счита за официален там? Или увеличава комплексите ни?

– При влизането ни в Европейския съюз нашата азбука бе призната официално за една от трите, съществуващи на Стария континент, и вместо да запишем гордо в неговите анали, че тя е българска – нашите държавници, поради подмазвачество или от вродена склонност към национален нихилизъм, а най-вероятно поради невежество, я записаха като „кирилица“. Което се възприема от латинския свят като „руска“. В старите ни книги понятие „кирилица“ не съм срещал, така е наречена тя по-късно, вероятно през ХVIII век в Русия по времето на Петър І, за да се заличи споменът от кой народ руснаците са взели тези букви (допреди 20 години дори писателите в Съветския съюз не знаеха). В житието на Климент се казва, че той „изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“, но това не дава никакво основание изобретената от Климент азбука да бъде наречена „кирилица“ – ако тя ще се нарича на създателя си, то кирилица би трябвало да е създадената от Кирил глаголица, а тази – от Климент или Наум, би трябвало да се нарича климентиница или наумица.

– И пак стигаме до комплексите ни…

– Всички други азбуки по света носят името на народа, който ги е създал: гръцка, арменска, грузинска, етиопска, китайска, японска и т.н., и ако за глаголицата може да се спори кой и защо я е създал (Кирил не е българин и азбуката му е била предназначена за Великоморавия), то тъй наречената кирилица е създадена от българи в България и на нея са написани първите книги на български език – и до ден-днешен, следователно тази азбука трябва да се нарича българска. Толкова ли много богатства имаме, та така лекомислено харизваме тази наша драгоценност?

– „Науката е слънце“, пеем на 24 май – как се връзва тази повтаряна от години мантра с факта, че днес всеки десети безработен у нас е висшист?

– То науката пак си е слънце, но по-добре са тия, дето са на сянка.

– Злоупотребяват ли днешните ни управници със знанието, с изкуството? Не крие ли всяко знание заплаха за властолюбивите стремежи?

– О, не, тези две неща са извън полезрението им.

– От двете страни на политическата барикада цари мрачна забава. Сините продължават да се люспят неконтролируемо, червените си мерят лидерите като на женски пазар, партийното номадство преживява нов апогей, Яне Янев прелита огромни „идейни“ пространства при всяко духване на политическия вятър… Това добре ли е за демокрацията, или не съвсем?

– Това е добре за комедиографите.

Губили сме по-малко жертви във войните, отколкото хора, емигрирали след 1989-а

– Разпилели сте деца и внуци из Европа. Та може би ще направите някакви аналогии между положението и психологията на младите оттатък и у нас?

– Най-страшният предупредителен знак за това, че една държава загива, е, когато децата ѝ започнат да бягат от нея. Във войните през цялата си многовековна история България е дала по-малко жертви, отколкото загубихме през последните 20 години – повече от милион и половина предимно млади и интелигентни хора напуснаха Отечеството си. Ние губим не само тях, но и техните вече родени или бъдещи деца. Нацията ни се обезкръвява, остарява, оглупява.

– В една от най-новите ви пиеси „Деца на света“, която се появи и в книга, пишете точно за това „обезкръвяване“ на нацията…

– Да, става дума за съдбата на децата, които напускат Отечеството си, и за съдбата на Отечеството, напуснато от децата си. Това е много, много тъжна комедия, целта ми е зрителят да преживее катарзис, да се разплаче, за да се замисли най-сетне какво ни чака. В книгата е публикувана и втора пиеса, смешна трагедия – „Духът на поета“. В нея става дума за това как един бивш борец за свобода и демокрация (действието се развива преди 120 години и става дума за Стефан Стамболов) установява диктатура с демократични средства – не с оръжие, не с революция, не с преврат, не с насилие, а чрез законни избори, чрез законното завземане на трите власти, с помощта на интелигенцията и при мълчаливото съгласие на народа.

Социализмът не си е тръгвал от театрите

– И понеже сме на тема театър – как оценявате ефекта от театралната реформа като автор и потребител на сценичното изкуство?

– Не знам защо се самозалъгваме година след година, правителство след правителство. Социалистическото устройство на театрите не е помръднало – всички театри са държавни (с изключение на четирите общински в София, които си бяха общински и преди), всичко е централизирано, за всичките над 50 театри, опери и оркестри се грижи Министерството на културата – думата „се грижи“ я употребявам съвсем условно, всъщност става дума за чиновническо администриране. Навремето, при социализма, тази централизация и тези „грижи“ бяха оправдани – те означаваха централизирана цензура, а сега? Ако говорим сериозно за реформа, държавни трябва да останат в столицата само Народният театър, Народната опера, Софийската филхармония, може би и Музикалният театър, за разкош – държавни биха могли да бъдат още 4-5 театъра извън София (да речем, в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен) – не повече! За тях държавата трябва да се грижи като за елитни театри във всяко отношение.

– А останалите – няма театър, няма проблем?

– Всички други следва да бъдат дадени на съответните общини. Бойко Борисов, като беше кмет на София, знаеше в кой от общинските театри столовете са счупени, в кой прожекторите са изгорели, къде работата върви, къде не върви. Така и кметовете на всеки град ще знаят – ако театрите са техни и всеки град ще има такъв театър, какъвто иска да има и какъвто заслужава. Просто и ясно. Не откривам Америка – така е по света, така е в Англия, така е в Турция. Навсякъде съществуват три вида театри: държавни, общински и частни – държавните са престижни и представителни, общинските са истинските народни театри, в частните се ражда авангардът. У нас общински има само в София, частни въобще не съществуват (имаше два, но изчезнаха) – нашите богати хора толкова ли са по-тъпи и бездуховни от английските си или от турските си колеги? Не, явно нашата държава не им предлага стимули за духовна дейност.

– Сам напомнихте в интервю неотдавна, че в зората на демокрацията сте изпратили до Народното събрание проектозакон, според който всичко, придобито по време на власт, трябва да се конфискува. Да не би пък вие да сте родоначалникът на „закона за конфискацията на незаконно придобитото имущество“? Как ще коментирате разликите и приликите между собствената идея и тази, която реализира сега ГЕРБ?

– През юли 1994 г. аз наистина предложих на Народното събрание проект за Закон против корупцията на лица, упражняващи държавна власт, смисълът на който бе: всичко, придобито по време на власт, надвишаващо заплатата, да се смята за откраднато и да се конфискува. Тогава, доколкото разбрах, хората, упражняващи държавна власт, си рекли, че съм луд или че си правя майтап, а и сега, понеже не съм запознат подробно с новия закон, не знам – става ли там дума за конфискация на незаконно придобитото имущество и от лица, упражняващи държавна власт (както предвиждаше моят проектозакон), или те пак са се самообявили априори за честни и поради това пак ще са неприкосновени?

– Най-лесно е да си отчаян – ми казахте в интервю преди години. Докъде стигнахте в личната битка с песимизма?

– Боря се поетически. Вчера написах следното стихотворение:

Този отсреща в огледалото
не ми харесва.
И колкото пo го гледам –
толкова пo се убеждавам,
че това не съм аз.
Аз съм онова момче
с ръжените коси,
което мъкне хоругвата
нагоре по хълма
към селското оброчище,
пада там на колене,
вдига ръцете си
към сухото безоблачно небе
и вика:
– Дай, Боже, дъжд!
И заваля.
Това съм аз –
тъй силно вярващият,
тъй силно искащият,
тъй силно викащият –
че и Бог ме чува!
Не,
онзи в огледалото –
намръщеният,
мърморещият,
отчаяният –
не съм аз.

– Защо точно сега, през 2015-а, решихте да възкресите вашата пиеса „Процесът срещу богомилите“, написана преди повече от 45 години? Може би смятате, че днешният политически фон е подходящ за темата, или…?

– Не само политическият, но целият фон на днешното общество е подходящ за високите идеи, прокламирани от пиесата. При днешната брутална алчност, при моралната поквара на държавници и архиереи и отчаяното безверие на народа – идеята на богомилите за възкресяване на духовната божествена светлина в човека е свръхнавременна идея.

– Каква беше причината да не позволят поставянето ѝ навремето? Кое плашеше най-много цензорите? Все пак в основата е исторически факт – процесът срещу богомилите и техния водач, предизвикан от цар Борил далече в Средновековието… Дали пък отново не са „разпознали“ в героите някой от тогавашните първенци или карикатури на важни персони?

– Аз писах трагедията за богомилите през есента на 1968 година – след като съветските и нашите танкове прегазиха Чехословакия. Пражката пролет, идеята за „комунизъм с човешко лице“ не бе контрареволюция, но в очите на ортодоксалните комунисти тази идея бе опасна ерес и те се разправиха с тази ерес по същия жесток начин, по който цар Борил у нас и папа Инокентий в Европа се разправиха с богомилската ерес. Богомилството също не е разрушителна ерес, за каквато я представят, а морален коректив на нашата тогавашна църква, станала слуга и опора на деспотичната светска власт, превърнала Исус от защитник на бедните и онеправданите в бич в ръцете на богатите и тираните. Паралелът с идеите на комунизма беше очеваден, даже се учудвам на тогавашното си нахалство. Не съм се мъчил да визирам в историческите личности този или онзи тогавашен държавник – те сами се разпознаваха в пиесата. Викът ми, че човек трябва да има свободата да не изповядва задължителната вяра, налагана с насилие, да има правото да бъде еретик – този вик бе бързо задушен от тогавашната цензура.

– А ако ви помоля да цитирате сега някои реплики, които биха прозвучали еретично и днес…

– Една реплика, която е девиз в живота ми:

„Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич!“.

Най-хубавата българска пиеса, според Георги Марков

– Георги Марков е бил голям фен на пиесата и пише на няколко пъти за нея в „Задочни репортажи“, дори я нарича „най-хубавата българска пиеса“. Кога и защо му я показахте? Знам, че имате от него и лични писма по темата – разкажете повече, моля.

– По онова време с Георги Марков бяхме наистина близки приятели. Казвам наистина, защото, когато откриваха през ноември миналата година паметника му на площад „Журналист“ в София, аз стоях сред надошлия народ на площадчето и наблюдавах удивен колко много приятели със задна дата имал Георги Марков – те се натискаха да се наредят кой как може по-близо около пиедестала му, а сред всички тях имаше само трима, които наистина се познаваха с него по онова време. Двамата с Георги бяхме разведени и живеехме в Творческия дом на артистите в Боровец, там написах „Процесът против богомилите“ и той беше първият ѝ читател. Когато след 1989-а взех досието си от Държавна сигурност, там черно на бяло пишеше:

„Разполагаме с достоверни данни за лицето Стефан Цанев, от които е видно, че същият не одобрява линията на партията в областта на литературата и изкуството. Бил е приятел с Георги Марков, от който е възхваляван по вражеските радиостанции като талантлив мъченик, жертва на комунистическия режим в България“.

В края на досието видях приложена „Беседа на Георги Марков по Радио Свободна Европа, 9 август 1978 година, 20, 20 часа“. Беседата беше за „Богомилите“. Бях го слушал и преди това по радиото да говори за пиесата ми, но друго ме прободе този път: той е говорил за мен по-малко от месец преди да го прострелят в Лондон на 7 септември и това са може би последните му думи в ефир. Не знам, аз и досега не мога да се освободя от гласа му, който чувам в себе си. Той е единственият писател, с когото съм писал в съавторство.

– Каква беше историята на общата ви пиеса „Девет заседания за спасяването на България“?

– В онова време често използвахме историческите иносказания. В основата на „Деветте заседания“ лежеше дневникът на Богдан Филов – случаят, когато България обявява война на Англия и САЩ. Тази смехотворна война с трагични за нас последствия пряко кореспондираше с тогавашните наши юнашки заплахи срещу гнилия Запад. Като я прочетоха – направо ни казаха, че сме луди. Лошото е, че пиесата изчезна безследно. Тогава нямаше ксерокси, бяхме разпечатали пиесата в три екземпляра – единият потъна в Комитета за култура, другият бе у Георги, третият у мен. Моят екземпляр, заедно с други ръкописи и писма, бе иззет при обиск в квартирата ми на ул. „Миджур“ 18. През декември 1989 г. чрез медиите се обърнах с Отворено писмо към съответните органи да върнат ръкописа, но никой не се отзова. За съжаление ръкописът го нямаше нито в моето досие, нито в досието на Георги Марков. Когато отидох в Лондон през 1991 г. да се ровя в архива му, не го намерих и там. Така пиесата изчезна. Ако ми позволите – ще използвам това интервю със същия призив:

В името на Георги Марков, вие, които взехте ръкописа от дома ми, върнете го!

– Колко време ви отнеха проучванията, за да превърнете историята в диалог? В много от пиесите ви тръгвате от реални исторически личности, за да изведете някакви обобщени послания – дали ще е Сократ или Жана д’Арк, дали Левски, Стамболов, или Захари Стоянов… Това по-трудно или по-лесно е от напълно измислените персонажи и епохи?

– Никакво време не ми отнеха проучванията, аз историята си я знаех от малък, за мен тя бе приказка, писана с кръв, и може би неслучайно на стари години, за ужас на историците, написах „Български хроники“ така, че да могат да се четат от всяко дете. Позоваванията на Библията също не бяха проблем за мен, защото съм отраснал в църква – аз бях онова момче с ръжени коси и изтъркано патрахилче, което върви пред свещеника и размахва кадилницата. Историческите образи са уникални и устойчиви, те не биха се съхранили във времето, ако са банални, ако са безинтересни или хилави. Те фокусират в себе си голяма енергия, независимо лоша или добра. И са готови да станат действащи лица в драматургията.

– Цар Борил в пиесата ви си има серия двойници – щом заговорниците решават, че са го убили, веднага се появява нов Борил с репликата: „Аз съм царят“… Какво олицетворява този мултиплициращ се герой?

– Че злото е неунищожимо. В живота и в историята има една убийствена непобедима повторяемост. Огледайте се: и днешният ден е пълен с бориловци, цезари, хитлеровци и сталинчета. И напират да излязат на сцената.

– Доколко дълбаенето в историята разгадава за вас съвремието? Вдъхновява ли ви съвременно събитие за нов театрален сюжет?

– Има стара максима, че в огледалото на историята се вижда съвремието и бъдещето. Стига да можеш да ги видиш. Но аз не съм изцяло в плен на историята. На работната ми маса са първите страници на една голяма съвременна драма, която вероятно ще се нарича „Убийството на Богородица“.

– Във ваше слово от 1982-ра в Театър „София“ казвате, че театърът е държава, която дълго ще съществува, и религия, която залязва. Дешифрирайте тези думи, още ли смятате така?

– Както съм го казал и тогава: religio – означава грижа, тачене, съвестност. За такова отношение на държавата към изкуството, към театъра днес не става и дума. Каква религия – паднахме до цинизма да чуем официално от най-високо място, че театърът бил производствена дейност, стока! Театърът обаче не е стока, театърът е държава в държавата и тази държава е безсмъртна, защото, докато на земята има двама души, единият ще играе театър пред другия.

Но да се върнем към богомилите. Кои са днес хората, които се опитват да възкресят духовната светлина в човека, затънал в мрака на бита, в калта на алчността, в интригите на политиката? Поетите, художниците, музикантите, артистите, хората на изкуството – това са днешните богомили, които (вярвам!) като своите предшественици ще разтърсят обществото и ще предизвикат неговия ренесанс.



Какво четем:

🔴 Добра новина за майките! Пари за новородено - само с диплома за средно образование!

🔴 Студен кладенец – най-живописният язовир в Родопите

🔴 Български дизайнер рисува топ-моделите на Renault и Dacia

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе