Невъзможната любов на Иван Багрянов и княгиня Евдокия

Чувствата на двамата млади са подложени на изпитание за пръв път малко след като те се влюбват. През 1916 г. Багрянов е изпратен на фронта на Първата световна война. Заради смелостта и военния си талант, той се връща оттам с 8 български и чужди ордени и медали. Евдокия обаче вече е заминала в изгнание заедно с баща си, който през 1918 г. е принуден да абдикира и да заживее в Германия. В София вече царува приятелят на Багрянов Борис III.

През 1922 година министър-председателят Александър Стамболийски разрешава на княгиня Евдокия да се върне в България, защото брат ѝ цар Борис III е много самотен. До 1930 година, когато брат й се жени за савойската принцеса Джована, получила българското име царица Йоана, княгиня Евдокия е първата дама на България.

С течение на времето Борис започва да придобива влияние в политиката и да печели симпатиите дори на буйния и невъздържан Стамболийски. Самият Багрянов пък започва да симпатизира на управляващата партия БЗНС. Завръщането на Евдокия в двореца подпалва отново любовта ѝ с Багрянов. Двамата са щастливи, защото времето, в което не са били заедно, е затвърдило чувствата им и ги е направило още по-силни.

Малко след завръщането на Евдокия двамата с Багрянов решават да встъпят в брак.
Пречка за брака между Багрянов и Евдокия се оказва цар Фердинанд. Щом разбира за намеренията на дъщеря си, той не може да се побере в кожата си от яд. Изпраща телеграма след телеграма, като заявява, че няма да даде дъщеря си на „един български цървулан“ и че няма как правнучка на френския крал Луи-Филип да се омъжи за простосмъртен. В края на тирадата си той казва на Евдокия, че ако за нея няма кандидати от царско потекло, по-добре да си остане стара мома.

По-късно Багрянов разбира, че Борис в тесен кръг го нарича Ивайло. Гордостта и самолюбието на гордия офицер са дълбоко засегнати – майстор на саркастичните прякори, Борис е избрал за него името на т.нар. „селски цар“. Започват припадъците на Евдокия.

Раздялата ѝ с Багрянов съвпада с Деветоюнския преврат срещу Александър Стамболийски. След него премиерът губи главата си, а Багрянов, за когото превратаджиите знаят, че симпатизира на БЗНС, е помолен да напусне двореца.

Нещастен от развоя на събитията, той заминава за Виена. Там обаче не се задържа за дълго и се прибира в семейния чифлик. За да преодолее любовната мъка, се жени. Малко след това обаче се развежда. После се жени отново. Ражда му се син.

Той превръща фермата си край Разград в образцово стопанство от Толостоев тип. Работниците му го обичат. В чифлика чести гости са техни височества, особено Кирил, който цени всичко произведено там. С цар Борис III често ходят на лов, царица Йоана с децата също обича това място. Чифликът е толкова добре замислен и работещ, че по-късно, след национализацията, става прословутата представителна резиденция „Воден” – гордостта на Живков.

Преди края на Втората световна война княгиня Евдокия си построява собствена къща в София в квартал Изгрев, квартала на Бялото братство на Петър Дънов. Въпреки че има познанства със средите на това философско учение, княгинята никога не е принадлежала към него. Нейното име не фигурира в официалните списъци на членовете на Бялото братство.

Именно благодарение на Евдокия през юни 1944 година Иван Багрянов се връща активно във властта като оглавява ново правителство с цел да се търси примирие с Великобритания и САЩ. Той се старае да балансира – повишава цените на земеделските продукти, закрива Дирекцията на пропагандата като готви освобождаване на осъдените по ЗЗД и интернираните. На 3 август жандармерията, която воюва с партизаните е премахната, готви се и закон за амнистия.

Багрянов ясно заявява намерението си за скъсване с Германия и изтеглянето на нашите войски от Македония. Всичко това обаче, не се взима под внимание, когато на 20 декември той е изпратен пред така нар. „Народен съд“. 40 дни по-късно Багрянов е разстрелян заедно с тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 депутати и 47 генерали и висши офицери.

Евдокия също е задържана: съветското правителство е поръчало спешно изготвяне на обвинение, доказващо вината ѝ, в условие на секретност, без да се привлича вниманието на чуждите медии. В студената си килия тя престоява месеци наред, подложена на разпити и унижение – „от минус три до плюс 8 градуса“, ще напише тя в календарче, подобно на детското ѝ, където красиво е рисувала облачета, капки дъжд, или най-вече слънце, когато е предполагала, че навън денят е слънчев.

Не доказват вината ѝ. На делото пред Народния съд ѝ задават също така въпроса дали е последователка на учението на Петър Дънов, на което тя отговаря така:

„Не съм дъновистка. Вярваща и искрена католичка съм. Нямам нужда от една секта, когато моята религия ми дава необходимото за живота ми, духовна и морална опора.
Вярно е, че съм минавала на разходка през техния квартал, особено през първата година. Градината ми не беше планирана, в Борисовата гора ме беше страх да ходя сама, отивах по пътеката косо през тяхната махала и слизах оттам край гората до фурнирната фабрика- тухларница обратно у мен. Никога не съм видяла отблизо или говорила с Дънов, нито ходила на беседи. Веднъж на един концерт в зала „България” г-жа Петрова ми го посочи като куриоз в публиката.”

Тя е една от малкото освободени от Народния съд. Малко преди да напусне завинаги България подарява на Етнографския музей в София своята колекция от народни носии, шевици и накити.

През 1946 година е изгонена с оцелелите членове от царското семейство, а 8 години по-късно се нанася в санаториум близо до Боденското езеро, където живее до смъртта си през 1985 година. Княгиня Евдокия живее там изключително скромно, в почти монашески условия. Тъгува за България. Споделя пред своите приятели, че дори въздухът на Родината ѝ се различава от този в чужбина.

Какво четем:

🔴 "Светът е за двама" - Честити 60 на Орлин Горанов! (СНИМКИ И ВИДЕО)

🔴 В памет на големия актьор Никола Анастасов

🔴 Слагат ЕГН на всеки апартамент

Източник: Bulgarian History

Коментари