Отшелникът от махала Сурсуля


Екстремен планинар съм. Избирам непозната планина или необходен маршрут и тръгвам. Отдавна се канех да поскитам из западната част на Стара планина. Насочих се между Берковска и Чипровска планина и тъй като върховете Ком и Миджур са стари завоевания реших да покоря някой от по-ниските им събратя.

Красотата на планината бързо обзе сетивата ми. Отбягвах трасетата, отбелязани с туристическа маркировка. Планинарската ми страст се задоволява с девствените местенца, скрити в дебрите на вековните гори. Гледам на тези непознати места като на лични открития. Преминах през слънчеви полянки и сенчести гори, любувах се на тишината, прекъсвана от ритмичните удари на някой кълвач, страхливият бяг между клоните на катерички или звънливата серенада на горските певци. В пооръфания от прелистване тефтер записвах впечатленията и местата, през които преминах.

Денят беше безоблачен и очевидно не поемах голям риск с решението да остана малко повече сред тази завладяваща природа. Слънцето вече се спускаше към зад хребета към Сърбия, когато реших да поема към близка хижа. От моята туристическа карта ме канеха три. Избрах най-близката, погледнах напътствията на телефонната навигация и тръгнах бавно и внимателно по-пътя надолу. Залезът все по-убедително подготвяше смяната на деня с нощта. Неочаквано на 30-40 метра по-надолу по склона се появиха червени керемидени шапчици. Предварително бях разучил картата и убедително помнех, че в радиус от поне десет километра няма селище. Разлистих я отново, но пак не открих населено място. С всяка следваща крачка, обаче, все по-ясно разпознавах силуетите на къщи. Приличаха на група, която е приела тайна мисия и се спотайва между дървета и храсти. Всъщност бяха обрасли от растителност, която упорито се опитваше да си върне ската, отнет от хората преди столетие.

Първи ме посрещнаха две схлупени и грохнали от старост къщички. Високи диворасли храсти ги обграждаха отвсякъде. Къщите изглеждаха отдавна изоставени на волята на природата и издаваха физическата си умора с желанието да рухнат съвсем скоро. Продължих спускането и преминах покрай трета, после и четвърта къща. Също пленници на развихрилата се природа. Добих усещането, че преминавам през селище-призрак. Достигнах поредната къща, която споделяше съдбата на вече отминатите, когато пред очите ми се откри малко гробище И макар да звучи кощунствено с оглед на предназначението му, гробището приличаше на истински оазис. Окосена трева, почистени гробове. Без изключение. Започнах леко да настръхвам. Там където трябва да има живот цари пустош, а на местата, където животът приключва се усеща човешка ръка.

Там, в долния край на гробището нещо помръдна колкото да ме стресне още по-силно. Вгледах се притеснено и го видях. Дребен прегърбен старец, коленичил между гробните места и съсредоточен върху усилието да оплеви тревичките. Приближих се на няколко крачки разстояние и внимателно викнах „дядо“. Човекът не реагира и аз повторих обръщението. Тогава се обърна и не, не се уплаши, очите му заблестяха радостно, а старецът подпирайки се на една тояжка започна да се изправя. Попита ме какво правя тук, а аз разказах за своята изследователска страст и накъде съм се отправил.

– Не няма да стане така, тази вечер ще ми бъдеш другар – с хриптящ, но обнадежден глас нареди старецът. Изглеждаше уморен колкото къщите. Преваляше 90 години, издаваха го дълбоките бръчки и съсухрената кожа на ръцете. Всички дарове на старостта го бяха споходили. Чуваше тежко, виждаше слабо, а треперещите крака търсеха помощта на здрава тояжка. Върху старото му лице заигра надеждата на дете. Господ му беше пратил другар и той се беше вкопчил в него.  Побърза да ми каже, че последния другар е загубил пред четири години. От тогава бил сам. Докато вървяхме по тясна пътечка към неговата къща старецът ме обсипваше с въпроси.  По пътя минахме през още две изоставени на произвола на природата къщи, преди да стигнем до неговата. Малка бяла, добре поддържана къща с пейка пред портичката и спретната зеленчукова градина зад живия плет, оформящ границите на имота. До пейката бе забита изтормозена от времето табела. Върху табелата все още се четеше поизбледнял от времето надпис – „мах. Сурсуля“. Под името с по-малки и криви букви някой бе изписал „ 0 жители“.

Старецът ме покани в къщата и ми посочи дървен стол. Настаних се и тъкмо се канех да попитам, когато човекът сам започна да разказва. Тук бил роден, но дори и в детските му години махалата била малочислена. Като поотраснели младежите поемали към по-добрия живот в някой от близките градовете. След пенсия някои се върнали, но мнозина останали при по-добрите условия или децата.

– По едно време бяхме стигнали 20-25 души, но нали сме стари, вече призовани при Свети Петър започнахме един по един да му се представяме. Накрая останах само аз – духовито отбеляза дядото.

Снимка: Иван Бакалов

Заради липсата на население заличили махалата от регистрите. За държавата тук вече нямало живи хора. Още повече, че наследниците на обраслите имоти ги изоставили. „Хората склопиха очи, а заедно с тях и къщите.“. Попитах как така са заличили селището, нали той е тук.

– И мен вече не ме броят за жив. Сам избрах тая орисия. Самичък съм, загубих бабата преди има-няма 10 години. Нямахме деца и няма при кой да отида. Да не си помислиш, че са ме изоставили. Напротив идваха хора от общината и ми предлагах да ме настанят в старчески дом. Отказах. Реших да остана тук при бабичката и приятелите от детинство. С единия крак съм в гроба, но с другия все още ходя по тая земя.  Представлявам едновременно умрелите, за които полагам грижи всеки ден и живите, такива като теб. Искам докато мога да оставя нещо от Сурсуля за да знаят живите, че ни е имало. Къщите не мога да опазя. Те и без друго са празни. Мога да опазя гробовете. До един са пълни. Сурсуля вече е там, на гробището-продължи с тъжната философия старецът.

– Как живееш дядо? Откъде си доставяш храна и вода? – попитах с нарастващо съжаление към този почти изживял отреденото му време човек.

– Тук наблизо има изворче, пълня две дамаджанки на два-три дни. От едната пия, с другата се мия. Наблизо има две села, на 7-8 километра са. Веднъж в седмицата слизам да купя хляб, някоя мазнина, ориз, бобец. Там в пощата взимам и пенсийката. Разчитам и на милостинята на природата, отглеждам си картофи, някои зарзават лятото. Колко му трябва на един 55 килограмов старец. – редеше дядото, докато палеше стара газена лампа.

– Преди време електриката стигаше до нашите къща, ама сега нали всички сме мъртви що ни е ток. Отрязаха жиците- дядото погледна доволно лумналия пламък в лампата и приседна на стола до мен- И газ взимам от селото долу. Не ми трябва много, само за светлина. Иначе дърва в гората много, и за манджа, и за топло.

– Как понасяш тази самота, без да има с кого да размениш две думи – попитах със съчувствен глас.

– Аз не съм самотен. Тук са всички, с които живях живота си. Всеки ден ходя при тях на гробището. Там е моята Бина, само дете вече не ме хока. Пуста все си намираше причини – отблясъците в очите на дядото като че ли се навлажниха – Там е и Маврата, другар от детинство, също и Личо. Голям гюрултаджия беше, ама сега си мълчи и слуша. Рициня, Дако, Гера, Стоена, Васила… всички са там. Всеки ден им говора, докато подреждам гробовете. Ама са станали много харни слушатели, не ми отвръщат. Иначе радиото ми говори, ама аз не го пущам често – рече старецът и посочи с глава малък китайски радиопремник върху стария скрин. После стана от масата, отвори един долап и извади парче сух хляб и паница картофена яхния. Раздели ги в две чинии и ме покани да се гостя.

– Излизам сутрин рано и право там, на гробища. До обед съм там, плевя, подреждам, скубя тревата, говоря с тях. След пладне съм по градината или из гората. Все нещичко намирам, я диви плодове, я съчки. Даже и зимата не пропускам да ги споходя. Правя пътечка до гробището, пък там разчиствам като пред новите им къщи – разказваше старецът докато топеше сухия хляб в яхнията.

Попикразвахме още час с дядото. На няколко пъти се опитвах да сменям темата, но той все се връщаше към своята Сурсуля и ежедневните срещи с отдавна напуснали го хора.

– Хората живеят докато някой ги помни. Така е и със селищата. Сега аз съм Сурсуля. Ще я има докато съм жив. Спомина ли се ще умре и тя. – завърши вечерната си философска лекция дядото.

После ме заведе малка, прихлупена стаичка и ми показа стар миндер. Извини се, че повече няма и потъна в тъмнината на мълчаливата къща. В стаята беше доста прашно. Дълго не успях да заспя, но не от прашния въздух. Мислех за този чудат старец, посветил последните си години да се съпротивлява на времето, решило да погребе неговата Сурсуля.

Когато с събудих беше съмнало. Старецът го нямаше. Намерих на масата парче хляб от снощната вечеря и малка бучка сирене. Благородно сърце, дори последната храна бе готов да сподели със странник. Подминах закуската, взех дамаджаната и поизмих лицето си. Сложих на гръб раницата и затърсих стареца из двора. Беше тихо и безлюдно. Сетих се, че е при другарите. Когато приближих гробището го видях приведен между вечните им домове. Усърдно плевеше тревата. Сякаш нищо не се бе случило от първата ни среща през вчерашния ден. Викнах му. Той се обърна и ми махна с ръка. Стори ми се, че неговите другари също махат. После пак се вглъби в ежедневното си задължение.

След няколко часа бях в общинския град. Посетих туристическия център и на излизане попитах за махала Сурсуля. Момичето повдигна рамене и каза, че не я е чувала. После седнах за кафе в малко квартално заведение. С поръчката попитах сервитьорката за махалата. И тя не знаеше. На съседната маса трима местни пенсионери играеха табла. Единият, дочул въпроса ми, се обърна и каза:

– Сурсуля ли, тази махала вече не съществува. Там отдавна не живее никой.

– Не си прав – отвърнах някак умислено – Селищата умират щом спрат да ги помнят. Също като хората.

След час междуселищният автобус ме возеше към дома. Облегнат удобна на меката седалка си мислех за дребни житейски неща. За старецът, неговите другари и бавната смърт на селищата ни. Като Сурсуля има стотици. Но като този чудат старец единици. Тъжно е, че със смъртта на такива като него си отива нещо от душата на България.

—-
Разказът е от блога на Иво Райнов. Авторът е учител в Ловеч и общински съветник. Заглавието е на e-vestnik. Оригиналното заглавие е „Забравен от живите, но верен на мъртвите”.
За репортажи от реални обезлюдени села с изоставени къщи виж „Улицата на мъртвите”, „Опустяващи села сред красива природа – българският феномен”, „Резерватът Северозапад”.

Снимка: Иван Бакалов


Какво четем:

🔴 Защо избрах да се върна в България? Вижте три вдъхновяващи истории

🔴 Сподели! Става за минутка вкъщи, а лекува 50 болести! Нека всеки да го научи! Това е чай от

🔴 Трагедии на хора от ГДР по границата на НРБ. Кой ги убиваше?

Източник: e-vestnik



Коментари



горе