Валери Петров – Така веднъж във снежната алея, видях следи: “той“ бе минал с “нея“


Валери Нисимов Петров (рожденото му име: Валери Нисим Меворах) е български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход, известен с преводите си на Уилям Шекспир на български език. Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради Пет приказки.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, и д-р Нисим Меворах, професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат – посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. Майката на Валери Петров е родена във Варна и там той прекарва много от ваканциите си, на ул. „Славянска“. Валери Петров учи в италианското училище, т.нар. Италиански лицей (с гимназиален курс) в София, което завършва през 1939 г. Проф. Нисим Меворах и неговата съпруга Мария Петрова приемат протестанството в Евангелската църква на столичната „Солунска“, и решават името на Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.

През 1944 г. завършва медицина в Софийския университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.

След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 – 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми.

По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990 – 1991).

На 27 август 2014 г., след близо месец боледуване и изкарани два мозъчни инсулта, Валери Петров умира във Военномедицинска академия (ВМА) в София.

Валери Петров е изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия, книги за деца.

На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски.

Яркото му излизане на литературната сцена обаче е публикацията на цикъла стихотворения „Нощи в планината“ в списание „Изкуство и критика“ (1940, кн. 1).

ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

 

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,

но от час там над нас се върти, без да спре,

вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий

на различни въздушни етажи.

Сбогом, мое море! Дойде време и ний

да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,

не летовищно – диво и степно,

мое синьо море от детинските дни

до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,

със заритите в пясъка котви,

със варела ръждясал, със младия мъж,

който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи

или иде във весела блуза

и вода във кесийка от найлон държи

като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.

Даже просто ми иде да плача.

Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-

аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!

Дни, години – какво ни остава?

Както твоята пяна във шепата мре

чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот

ний тъй бързо хабим в суетене.

Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,

влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче

и в часовника вечен на Хронос

твоя пясък, море, все по-бързо тече

от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.

Тъкмо почнал, и ей го, изтече.

И не сбогом е туй, а панически вик

и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден

са изплаквали винаги тая

своя жажда и скръб през простора зелен,

виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,

на сновенето наше нестройно,

дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,

върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!

Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!

Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял

като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,

над пространство и време разлято!

На въздушни етажи кръжи, без да спре,

вече първото щърково ято

и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов

се дочува на кораби воя.

Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!

Сбогом, вечност, жадувана моя!

 

–––––––––––––––-

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

За спящата принцеса

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.

Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.

Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.

Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.

Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.


Какво четем:

🔴 В Пловдив спасиха бебе с тегло 660 грама на 20-годишна родилка

🔴 Има места, които си струва да видиш…

🔴 До 1500 лв. на седмица заработва студент по време на бригада в САЩ

Източник: magnifisonz



Коментари



горе