Е-4, етап II - 9 часа Верила без вода


Ще ме извините, ама тази история ще започне от мола. Важно е. Пепа ще си купува обувки. Първите в живота.

Купуването на планински обувки е като влизане в масонска ложа - знак на принадлежност и допуск в планинското общество. С ложите не съм сигурна точно как е, но тук си знам всичко. Подхождам отговорно. Избирам високи обувки (да държат глезена), в черно (практично e) и със солидна подметка.

“Грозни са”, заявява Пепа. За Бога, избираме обувки за планина , а не за кафене на “Витошка”. “Грозни са”, настоява тя. Само да не посмислите, че е кифла. Тя е от тези, които емоционално, организационно и финансово контролират живота си. Вярно, с планините хич не е в силата си. Но като за първи път благородно позволявам да прояви характер. Набързо отхвърля едни кафяви (“посмъртно няма да ги обуя” ), с тъга в очите връща едни светлосини (все пак има капка здрав разум) и накрая тръгва към касата с относително приемливи в сиво и червено. Нейният път по Пътя е започнал.

Планинският водач Момчил

В неделя рано сутринта събирам Пепа и новите обувки. Минаваме да вземем Момчил. Той е важен. Той е нашият планински водач. По принцип лятото не ходя с него, но мисля, че макар и ниска, Верила изисква специално отношение. И както винаги се оказах права. Но за това - после. Момчил ми е важен с още нещо. Точно преди година пием кафе до “Света Неделя”.

Редуват се поляни и гъсти гори.

Аз - отслабнала до

От някои гледки по време на прехода във Верила дъхът ти буквално спира.

безобразие заради

Почти през целия маршрут има табели, които указват пътя.

някаква гадост, той

Синчец е изпъстрил поляните

- с патерици

На картата е изобразен целият маршрут Е-4 от Испания до Средиземно море.

след операция. Говорим за планини, за планове, за Е-4, но и двамата не си вярваме. Изглеждаше толкова далеч, толкова невъзможно. Сега обаче сме тук. Заедно. Върнахме се на Пътя.

От своя страна, както обикновено, Момчил никога не е минавал отсечката Смильо - с. Клисура. От всичките пъти, в които съм ходила с него, я има един-два, в които е бил по планирания маршрут, я не. Или, ако е бил , не се е случвало в същия сезон (например през зимата) . Та, и сега така. Пак ще тренира с мен. (Никога не ме е губил или поставял в ситуация. Но защо все съм опитното зайче, вечно ми убягва.) Съдба някаква.

Жена му Ани (по-добрата част от семейството, но поради заетост този път е само в логистичния екип) ни закарва до с. Ярлово. Малко отгоре е заслон Смильо. Оттук официално тръгва етап 2 от българската част на трансевропейския маршрут Е-4.

Редуват се поляни и гъсти гори.

Е-4 е един от 12-те пешеходни трансевропейски маршрута, които пресичат континента от край до край. През България минават три от тях: Е-4, или т.нар. Петте планини - (Витоша, Верила, Рила, Родопи, Славянка), Е-3 (Ком - Емине) и Е-8 (Рила - Родопи). Е-4 е най-дългият от тези маршрути - общо 11 800 километра през 10 държави.

Започва от Тарифа, Испания, после Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Унгария, Румъния, България, Гърция и завършва в Кипър. Българската част от Витоша до Славянка е 260 километра.

Още е много рано сутринта и юлската жега не се е развихрила. Утрото лениво се разгръща. Вървим през поляни, обсипани с искряща роса, цветя в нежни цветове и току що събудени пеперуди.

Най-вероятно отдолу

има и змии, ама аз

не ги виждам

Започваме плавно, полека, ненатрапливо. Днес ще бъде равно, почти без денивелация. В замяна на това - дълго. По пътеводител преходът е 7 часа.

След малко влизаме в гората и без усилие качваме малко по малко височина. Светлината дантелено прозира през листата и приглушено осветява стъпките ни. Формите са размити от дрезгавина и деликатна горска магия. Мирише на лято, на гъби и шепот на ланшни листа.

Някъде към 10, 30 ч Момчил и Пепа започват съдържателна дискусия дали да се пие джин с тоник след прехода, или бира. Момчил настоява за бира - той по принцип държи на хидратацията. Пепа му излиза с джин с тоник. Разбива аргументите му един по един. Ефективна е. Трябваше да му кажа - тя това работи. Някъде към 11-11,15 ч Момчил се предава и също минава на джин с тоник. Аз, за съжаление, по технически причини не участвам в дискусията. Ама отсега страдам. Добре, че дотогава има много вода да изтече.

И като казах вода, по маршрута никъде няма вода. Някъде са описани чешми, но или са пресъхнали, или трябва да ги търсим. Добре е да се планира колко вода трябва за деня. Пътеката завива и изведнъж между короните на дърветата се показва Рила. Обвита в мараня, още далечна, загадъчна. Като обещание от любим, като спомен от миналото, като предчувствие за високото. Душата ми се отваря към простора и полита към свободата. Тук съм. Жива съм. Благодарна съм. Веднага след това - жега, мухи и първи болки в краката. Мъка.

Кой идиот върви през

юли отсечката Витоша

- Верила - Рила?

Кажи ми - кой?

Обмисляме да спрем за почивка. Мен ми се иска сянка и гледка към Рила. Да, ама не става. Или има сянка, или има гледка - обаче на открито. На пека. Юли е. Топло е. Много е топло. Прежалвам гледката. Спираме за малко. Сваляме обувките да ни починат краката. И сега внимавай - лакътят на Пепа е в същия нюанс червено като този на планинските обувки. И не е просто съвпадение. Изпълнена съм с респект. Мамка му, как успяват тези жени? Аз нямам спомен дали сутринта се сресах, или направо си вързах косата с ластиче на опашка. Дааа, това повече не се търпи. Ще трябва да потърся някави курсове за самоусъвършенстване в тази насока.

Тук срещаме вторите хора за деня. Като цяло човекопотокът по отсечката Смильо – с. Клисура не е много натоварен. По едно време видяхме едни с коне. Веднъж по пътя минаха няколко АТВ-та. И сега срещаме двойката с кучетата. Те са тръгнали да правят целия Е-4 накуп. Момчил си говори с тях. Той по принцип си е контактен. Те са симпатични, млади и усмихнати.

Аз отказвам да водя социален живот. Поздравявам и подминавам. Слагам си слушалките в ушите и тръгвам напред. Знам, че всеки ортодоксален планинар би ме осъдил, че слушам музика вместо птичките и пчеличките. Точно сега не мога да му вляза в положението. Имам нужда от Еминем, “Любе” и 50 cents. I am a soldier - при това на max. Птички и пчелички - разбира се, ама после. Имам нужда да остана сама. С момчетата. Рила вече се вижда все по-близо и все по-ясно. Да протегнеш ръка и да я стигнеш. Сгърчените нащърбени скали на Мальовица, циркуса на 7-те езера, меките била и издължените силуети на ридовете. Скоро, много скоро ще бъда там. Само още малко търпение.

Сега те, от друга страна , хората, са си прави. 15 минути по-късно обърквам пътя. По принцип Верила трябва да се ходи с GPS или човек, който го е минавал (в нашия случай и с нашия планински водач случаят не е такъв). Има маркировка - бяло-червено-бяло, но особено по поляните понякога изчезва.

Чевръсто успявам да

се загубя. Свила съм

по грешно отклонение

Групата ще пропилее нов половин час, докато Момчил ме гони, за да ме върне в правия път. Той викал човекът, ама аз с тия слушалки в ушите - ни пчелички, ни птички, ни Момчил.

Някъде по времето, когато съм отпрашила, двамата зад мен твърдят, че са видели следи от мечка. Не съм сигурна дали наистина са били следи точно от мечка, ама се радвам, че пропуснах тази част. Изобщо, по въпроса за мечките в планината предпочитам да си остана необразована.

Вече сме на откритото. Вървим по поляните на билото. Долу се е проснало Дупнишкото поле. Покривите на къщите са като разсипани мъниста. Пред нас неумолимо нараства хребетът на Рила. Костите на планината се виждат все по-ясно. Сенките в зъберите стават все по-дълбоки. Нестопените преспи блестят като бисери под ксите лъчи на следобедното слънце.

Скоро пътят ни за днес ще приключи. Само още малко, още няколко крачки, още няколко вдишвания. Долу в селото ни чака вторият екип от логистиката днес - да ни вземе от Клисура и през минералните басейни на Сапарева баня да ни върне до София. Малко сме закъснели с графика. Абе не чак толкова малко, ама така се случи, нали. Шофьорът е леко изнервен. Даже не чак толкова леко. Тук давам такова темпо, че започвам да завиждам на себе си. По принцип последният час на всеки преход - независимо дали е бил 5, или 15 часа, ми е особено мъчителен. Как не съм знаела по-рано - просто накрая трябва да ме чака изнервена логистика, за която и пред която отговорям лично. И ми израстват крила.

Общо преходът за

днес с почивките

е малко над 9 часа

Което значи, че нормалните хора горе-долу влизат в чистото време за ходене, посочено в пътеводителя - 7 часа. Все пак логистиката е достатъчно мила и сговорчива да ни спре, че даже и да ни изчака в Сапарева баня. Влизам в басейна с гореща вода. Мускулите се отпускат с въздишка. Идва ми да заплача от благодарност.

Няма такова съчетание - след 9 часа преход - 42 градуса минерална вода. Ще убия Момчил. Не мога да повярвам, че 20 години е крил от мен това. Толкова пъти сме минавали оттук и никога, ама никога не е казал като човек - дай да спрем. И това ми било планински водач!? И това ми било другар!? Малко замаяна от горещата вода тръгвам да търся другите. Тук заварвам гледка, която ме вади от равновесие.

Пепа и Момчил

НАИСТИНА пият джин

с тоник на ръба на

басейна

С лед, лимон и слънчеви лъчи, теменуженосиньо пречупени през чашите. Да дават, да дават, колко да дават за двойно убийство? При това с мотив. Ще си ги излежа. В затвора ще имам повечко свободно време, даже мога да науча испански. И като за добро поведение да посмалят с някоя и друга годинка и ей го на - изнизало се.

Тихо е. Жегата гасне в меката вечер. Време е да започнем да се връщаме. Горе Пътят ни чака.

P.S. През нощта градушка на серии удря София. Като си в легълцето на топло, е просто неприятно. Горе може би е страшно. Мисля за двойката с кучетата, които срещнахме. Мисля за другите, които не познавам, но са на Пътя. Дано всичко да е наред.

PPS. Обещах, като стъпя официално на Е-4, да спра да пуша. Ако четете това - значи съм успяла. Ако не успявате да го четете - значи не съм и просто съм го махнала от текста. Ама текстът си е мой, мога да си правя, каквото си искам??

На следващия ден:

11,30 ч, фейсбук статус на Момчил: “Човек и добре да живее, все някога минава през Верила. Дълго е!”.

12,08 ч, през вайбър от Пепа до Ива : “Държа да подчертая, че нямам мускулна треска, не ме болят никакви крака и нямам симптоми на посттравматичен шок от 9-те ти часа преход. Но трудно преживявам срамното изгаряне на потник, което ме кара да се чувствам като дупнишка фолк звезда. А бях човек с мащаб...”

 


Какво четем:

🔴 Отиде си един голям българин от Македония. В памет на Панде Ефтимов

🔴 Топ 10 на прекрасни села, които са само на час-два път от Пловдив

🔴 През 716 година България спасява Европа от ислямизация (ВИДЕО)

Източник: 24 часа



Коментари



горе