Дневникът на снайпериста, убил камикадзе след атентата в Кербала


Героят от Кербала Тодор Станков описва условията, в които рейнджърите изпълняват мисията

Тодор Станков е снайперистът, който поваля третия камикадзе на 27 декември 2003 година при адския атентат на българската база “Индия” в град Кербала, Ирак. Атаката започва в 11,45 местно време, когато камион цистерна навлиза в периметъра на базата. Загиват посмъртно повишените в звание майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев, офицерски кандидат Иван Инджов, офицерски кандидат Антон Петров и офицерски кандидат Свилен Киров.

Няколко минути след атентата срещу първия ни пехотен батальон камикадзета нападат и логистичната база в Кербала, както и местното полицейско управление с коли бомби. Загиват общо 5-има български войници, 2-ма тайландски войници, 7-ина иракски полицаи и 5-има цивилни граждани. Ранените са 9 военнослужещи от азиатската държава, както и над 160 полицаи и цивилни.

В историята на България този атентат ще остане като “Кървавата Коледа”. Тодор Станков заедно с негови колеги ветерани организират 4 поредни години военнотактическо състезание в Пловдив в памет на загиналите свои другари в различни мисии. Тази година то беше посветено на загиналите парашутисти от специалните сили, пехотинци от българската армия.

“Реших да се занимавам с това, защото хората се сещат за загиналите само в деня на тяхната смърт, а ние не трябва да ги забравяме. Трябва във всеки един ден да се сещаме за тях, защото те са дали живота си, изпълнявайки дълг. Трябва да разказваме на жените си, на децата си, на приятелите си за тях.”

Тодор Станков е описал в дневник преживяванията си по време на мисията. Публикуваме предоставен от него откъс.

Генералът бавно пристъпи към блока на специалните сили, който отново беше гордостта на Гергьовския парад. Беше 4 май 2003 г., генералната репетиция за парада.

“Заминавате за Ирак.”

“Кога?”-попитаха някои от парашутистите , а той тихо отговори: “Скоро.”

Четвърти ден, откакто сме в лагера в Кувейт, някъде в пустинята, бял ситен пясък до хоризонта. Вчера беше 54 градуса, в палатките е 60. Легнал на леглото си, вея над главата една мокра кърпа и се наливам насила с вода. Чакаме всеки момент да ни прехвърлят с конвой от другата страна на границата, където не знаем какво се случва, къде отиваме и какво ще правим. Там, където на някои от нас имената им са изписани по куршумите на врага. На кой враг, и това не знаехме. Как изглежда? Как е оборудван? Как е обучен? Със сигурност беше с боен опит, беше си у дома.

Момчетата лежаха, мислеха, говореха си, излизаха от палатките и играеха хек със зелен чорап, пълен с малки камъчета. Скука, войнишки приказки за жени, храната обилна, вода в огромно количество кашони, подредени насред пясъка в куб колкото наш хипермаркет, но гореща от парещото слънце. Лагерът не беше голям, добре укрепен, въпреки че бяхме в Кувейт - огромен пясъчен насип, след това бодлива тел над 4 м висока и бойни кули. Охраната от американски войници, даваха съвместни дежурства с нас. След дежурствата отново лежахме по палатките, мислехме какво ни предстои, какво ще се случи там, изобщо

не бяхме наясно

с какво ще

се сблъскаме

Майорът събра целия контингент и съобщи, че тази нощ отиваме в Ирак.  Трябваше да сме готови с багажа и оръжието около 2 ч сутринта. Екипът ни се събра и трескаво започнахме да вадим от раниците си оборудването, което бяхме купували с пари, отделени от заплатите си. Извадих тактическия си елек - ушит по поръчка от черна кордура с 4 джоба за пълнители, всеки по 2 пълнителя. Горе вляво - джоб за радиостанция, малко по-долу - кобур за пистолет с 2 джоба за пълнители, джоб за медицински пакет, 2 за гранати и сълзотворни димки, на гърба джоб за противогаз. Елеците на другите момчета от екипа бяха проектирани според специалността им, някои имаха джобове за клещи, за ножове, за по-големи станции или повече медицински материали, или експлозиви и гранати. Самият елек можеше да се регулира, така че да се сложи върху всякакъв размер бронежилетка. Всеки имаше и боен колан, на който имаше специално проектирана газ торба, която с малко коланче се пристягаше към крака, така че дори бягайки, да не ти пречи. На него имаше и тактически кобур за пистолет също с коланче за пристягане към бедрото. Този кобур използваха по цял свят, дори конвенционалните войски, докато при нас бяха кожени. Носеха се на колана на панталона, откопчаваха се трудно и когато отидеш до тоалетна, внимаваш да не падне в дупката.

Това оборудване ние не го бяхме вадили преди това, такава беше волята на Лейтенанта (АЛФА). Извадихме го, когато трябваше да влезем на бойна територия. Щом започнахме да се оборудваме, картинката придоби един много различен вид.  С купуваното от нас оборудване командосът изглеждаше така - черен тактически елек с джобове, бедрена газ торба, бедрен тактически кобур за пистолет, сълзотворни димки, ръчни гранати, пълни пълнители с патрони за СВД. Последните три бяхме взели на черно и това, че нямахме митнически контрол, направи възможно тяхното пренасяне. Фенери гумирани водоустойчиви, мултитулс, компаси, анемометър, мини МТО станция, отчитаща влага, температура, налягане и други данни, позиционни карти, снайперски дневници, ъгломери, раници за вода, медицински пакети, които сами приготвяхме, армейски ножове, купени от оръжейните магазини, гароти, светещи пръчки от ловните магазини, меки връзки за бързи белезници, бои за лице, черни маски и ръкавици плюс очила полароид и часовници “Касио” с различни функции. От поделението успяхме да си вземем снайперите и радиостанциите и 1-2 прибора за нощно виждане. Бяха ни дадени бронежилетки и каски.

Как изглеждаше един войник от батальона? Каска, с която не беше възможна стрелба с оптика заради голямата периферия, бронежилетка около 22 кг от най обикновен камуфлажен плат, от който се шият старите униформи. Носехме шалтета, които нарязахме на малки ленти за под плата на жилетката. Газ торба от миналия век, нашите бащи са носили същите. Кожен кобур с “Макаров”. За всички - сумки за 4 пълнителя, а боекомплектът на АК47 е 8 пълнителя. Някои от пехотинците имаха станции, по едно лилаво фенерче като за технопарти, шлосерски или дърводелски защитни очила и бои за маскировка от книжарницата - акрилни. Пълен абсурд. 

През това време дойде Старшината, човек с доста мисии зад гърба си - Афганистан, Косово, Босна. Беше се прехвърлил с Командира и беше седял почти 5 дни от другата страна. Влезе в палатката и огледа всички, нас - командосите и момчетата от пехотата ...

“Стягайте се, там

нещата са сериозни”,

и излезе, за да провери другите палатки. 

Раздадоха боеприпасите на всички с автомати, за нас - снайперистите и картечарите, нямаше, били на кораба, а той още не бил пристигнал. Добре, че бях взел няколко кутии, за да си напълня пълнителите, заредих и пистолета. Бяхме готови.

Малко след 5 сутринта е. Пътуваме в конвой, току-що стигнахме границата - пясъчен насип, наринат с булдозери. Висок е около 2 метра, по него има следи от бодлива тел. Надписи на арабски и английски предупреждават за навлизане в бойна територия, бариери и заграждения, охранявани от морски пехотинци, контролират пътя за Ирак. Конвоят минава загражденията и бавно потегля на север, охраняван от няколко американски хамъра. В него сме два екипа от специалните сили и стотина пехотинци. Пътуваме по тесния път, който ще ни изведе на Пътя на смъртта, или магистрала “Тампа”. Минаваме през няколко селища от колиби и кирпичени къщи, невероятна мизерия и мръсотия, изпочукани и ръждясали коли, варели и боклуци се търкалят по земята, а около тях местните пият чай, един клекнал си мие главата със сапунена вода и мaлко дете му полива, а по-надолу махат за поздрав. Така пътувахме около 12 часа по “Тампа”, магистрала насред пустинята, в далечината се виждаха групи танкове и бронирани машини, разрушени и повредени от американските удари. Надвечер отдясно се показа най-голямото шиитско гробище, дълго километри. Минахме под синьо- зелена арка, по която личаха следи от куршуми, и един от американците извика Welcome to Karbala. Oстаналата част от контингента трябваше да се придвижи с цялата бойна техника през пустинята следващите дни. 

Конвоят току-що беше пристигнал в базата, в която щяхме да бъдем следващите 6 месеца. Представляваше едноетажта П-образна постройка - бивше училище. Имаше голям двор и голям физкултурен салон, по пода му се търкаляха боклуци и празни бутилки от вода. Цялата тази територия беше оградена с тухлена ограда, а пред нея насипи от пръст и пясък и бодлива тел. От вътрешната страна на оградата също 2-3 реда бодлива тел. На всеки ъгъл на оградата имаше по една дървена бойна кула, защитена с чувалчета с пясък. На покрива на сградата имаше 6 големи кули от същия тип, като действащи бяха 4, а 2 от тях бяха с кукли, имитиращи войник с картечница. Стаите на това училище бяха устроени доста зле, въпреки че ние не отивахме с нагласата за нещо по-добро. На повечето вратите липсваха, в някои имаше по някой чин, и по десетина походни легла или мръсни дюшеци на морските пехотинци, които се бяха настанили тук след превземането на града. По някои от прозорците имаше защита от пясъчни чувалчета, които ги покриваха плътно. За тоалетна се ползваше барака с 2 шперплатови седалки с изрязана дупка. 

Ползваха се само за голяма нужда, под дупките имаше по един срязан наполовина варел, който надвечер се палеше с парцали и нафта. Пушекът, който се отделяше при това горене, беше с отвратителна миризма и ако имахме малко късмет да има лек ветрец и да го отвява извън базата, се радвахме. Тук всички бяхме равни.

Свалихме багажа от големия военен камион, паркирал върху жълтата пепел в задният двор на базата, и се настанихме. Първоначално се нанесохме в малка стая на първия етаж на постройката. Беше без врата, прозорците бяха наполовина покрити с чували с пясък. Вътре имаше 12 походни легла, един чин и един стол в златно с червена дамаска, който нарекохме царския трон. Оборудването и

оръжието беше

при нас

Свалих тежката бронежилетка и тактическия елек и ги сложих на земята до леглото точно срещу вратата. Беше късен следобед, температурата около 50 градуса. Свалих потната риза, сложих я на царския трон да съхне и извадих една хавлиена кърпа от багажа си, която постлах на леглото и така легнах. Момчетата около мен си оправяха багажа. Минаха 2-3 часа и ни извикаха за вечеря. В началото храненето ставаше по стаите или навън, като храната се раздаваше на двора. Пластмасови съдове и прибори за еднократна употреба, питка хляб, телешки бургер с ориз и сок от манго. Вечеряхме навън и се заговорихме с морските пехотинци за операциите, за задачите в града, за патрулите. Предната вечер при патрул в най-опасният квартал на града Шашан е попаднал на засада. 

Шашан е квартал около 5х5 километра, изцяло застроен с 5-етажни блокове. Улиците са от пръст и огромното количества боклуци ги прави труднопроходими за автомобили. Толкова е мръсно, че човек трудно може да си представи съществуването на хора на такова място, ако не го види. Всички отпадъци се изхвърлят през прозорците, а отпадните води се изтичат на улицата. Тук живееха най бедните хора. Първата вечер премина в разговори и истории с морските пехотинци, след което всеки се оттегли по стаите си, а групи от пехотинците излязоха по задачи и патрули. Лежахме по леглата и анализирахме ситуацията. И както каза старшината в началото: “Тук нещата са сериозни”. Изведнъж се чу гръм и докато се опомним, по коридорите бягаха морски пехотинци и крещяха всички да легнат на земята, започнала е минометна атака срещу базата. Лежахме на земята между леглата, покрити с бронежилетките си, и чакахме, в цялата база се носеше тишина, всички чакаха дали ще последват нови взривове. Така лежахме 10 минути, а през това време базата напуснаха няколко хамъра с тежковъоръжени морски пехотинци и отпрашиха към Шашан. Тревогата беше отменена, а това беше първата ни атака. Още на първата вечер. Стана ясно, че атака с РПГ е имало и срещу втората ни база “Индия”, която беше на 5 минути с автомобилите от нас, изстрелът се беше взривил почти в едната стая.

Добре дошли в Кербала!

- Кой създаде специалните сили в България?

- На този въпрос верен отговор могат да дадат малцина, защото не държавата създаде тази структура, а самите командоси, които служеха там, но пък държавата направи така, че една машина да бъде разбита в най-добрата си форма. Натрупахме безброй умения след денонощни тренировки, опит в Ирак и Афганистан. Сега тези момчета са се разпръснали - едни са на разположение на крупни бизнесмени, други действат в тъмните слоеве на обществото, трети работят и изпълняват поръчки на чужди фирми и групировки, не в интерес на държавата.

- Каква беше твоята първа мисия?

- За първи път участвах в мисия през 2003 година в състава на Многонационалните сили в Ирак. Моята задача беше снайперист на един от екипите, ВИП охрана на губернатора на провинция Кербала.

- Защо реши да заминеш?

- Служих в силите за специални операции и това беше нашата задача. Замина целият екип и не можех да кажа “Не, аз няма да заминавам”.

Те са мои братя

В специалните сили се развива една много силна връзка между хората. Това е екип от десет човека, който не се разделя – тренираш с тях, спиш с тях, работиш с тях. Това е едно малко братство.

- Как преминаваше един ваш ден в Кербала?

- Преди мисия е само в тренировки, по време на мисия – само работа. 24 часа. По цял ден бяхме с губернатора, вечер се е случвало да даваме по три патрула (един патрул е два часа - б.а). 

- С каква мисъл се събуждаш?

- Съвсем нормална, като на всеки човек. Нямам кошмари. Мисля си за хубави неща и щастлив живот. По време на мисията живееш така, както си сработен за работата. Нямаш време да мислиш за нищо друго, дори не плануваш бъдещето си. Не знаеш дали ще се върнеш. Защото, щом си отишъл на такова място, няма утре, няма вдругиден.

- Какво казваш на близките си?

- Нищо. Те са приели моята професия. Естествено, че не я подкрепят. Но пък се гордеят с мен.

- Как се живее ден за ден?

- С напредването на времето (аз съм вече на 42) ми е все по-трудно да се откъсна от тях. Мисля да се установя и да не пътувам. 

- Има ли мисия, която можеш да наречеш най-тежката?

- Всички бяха по свой начин трудни. Първата ми мисия в Ирак имаше една част, която беше много трудна, понеже загубих бойни другари. Двама от екипа загинаха там. Пред мен. Беше ми много тежко. Не мога да го забравя. Имаше дни, които са ми били интересни, имало е седмици, които са минавали много бързо, особено когато сме били в операции. Всеки един час, всяка една минута ти е запълнена с работа. Една част от последното ми ходене в Афганистан беше трудна. Доста бяха тежки задачите и на мен започна да ми идва малко в повече. Всяка мисия има част, която започва да тежи – може би заради липсата на семейството, на приятелите.

- В какво, живееш докато си на мисия?

- В Ирак живеехме в бивше училище. Когато пристигнахме, вътре нямаше легла, нямаше климатици – беше 55 градуса. Спяхме на земята, на дюшеци, бронежилетките бяха до нас, оръжията бяха до нас, по прозорците нямаше пясъчни чували. Още на втората вечер бяхме атакувани. В Афганистан живеех в метален бункер, вътре нямах обхват на телефона, нямах връзка с близките си, самата стая вътре беше от пластмаса, имах едно малко огледало, което си бях сложил на гардероба. Стаята беше два на четири метра с две легла,обща баня. Няма телевизия, няма радио.

- Носеше ли си кнги?

- Да, четях. Последно си бях взел “Кралете на севера”.

- А снимки?

- Да, имах цяла кутия снимки с моята любима и със сина ми.

- Колко често ги гледаше?

- Всеки ден. Аз си ги бях наредил по стената. Имах снимка на моята любима, която си бях направил на винил и висеше на стената.

- Какво си говорите преди операция с твоите колеги?

- Каквото и след операция – мъжки войнишки работи.

- Връщаш се вече окончателно в България. Защо?

- Защото трябва вече да бъда тук, до близките си. Доста време изкарах там.

- С какво пътува първия път? Какво усети, когато стъпи на летището?

- Пътувах със самолет, кацнах в Кувейт и прегърнах най-близкия ми боен другар и му казах “Брат ми, ние наистина сме тук”. По-точно усетих ситуацията, когато преминах границата от Кувейт и навлязохме в Ирак. Първото нещо, което видях, беше една срината държава. Ние се

движихме по т. нар.

Път на смъртта

Вляво и вдясно виждаш поразени танкове, поразени бронирани машини от настъплението на американците. Виждаш хора, които ти махат, и други, които хвърлят камъни по теб. Враждебна обстановка. 

- Какво помниш от 27 декември 2003 година?

- Прибирахме се от ВИП ескорт с губернатора, когато нападнаха базата. Късмет имахме, че не сме минали по маршрута на ескорта, защото по-късно установихме, че по него е имало взривно устройство. Същия ден бяхме сменили маршрута. Но дойде цистерната и ни взриви базата. Опитахме се да противодействаме. Каквото можахме, направихме.

- Ти живееш втори живот?

- Може би трети, защото миналата година по време на атентата в Истанбул бях на летището. Прибирах се в Афганистан от едномесечната си отпуска. Оставаше ми час до полета, аз в същото време си пишех с моята любима и за да не я притеснявам, ѝ написах, че ми е излязъл полетът и се качвам, но тя видя новините и ми звънна.

- Можеше ли да бъде предотвратен този атентат?

- Не, поради слабата охрана на турското летище. Самите организатори на атентата не са глупави. Те с месеци проучват и търсят слабото място. А то не е трудно - наблюдения, проучвания, анализ.

- Какво почувства тогава?

- Бях един от всички цивилни там, нямаше какво да направя, нито как да предпазя себе си, освен да намеря най-близкия изход и да изляза, защото най-опасно по време на атентат, е да останеш в тълпата.

- Смяташ ли, че трябва да се върне казармата и защо според теб младите момчета в България трябва да имат военни познания?

- В наши дни ценностите на младите са доста изкривени. Много стероиди, бели ризки с вдигнати якички, татуировки без смисъл. Има една малка част от тях, които получават все пак някакво мъжко възпитание в клубовете по бойни изкуства, което ме радва. За някои казармата е губене на време, но това е единственото място, което учи на ред и дисциплина, бойни умения и истинско другарство. Казармата учи що е родина и как да милееш за нея. Учи на подготовка, която в даден момент би била полезна, ако се наложи да защитаваме нашите майки и сестри, нашата земя. Знанията, придобити в поделенията, са незаменими и качествата, изградени там, са безценни. Това не е видеоигра, това е реален опит.

- Имаш син. Какъв е най-важният урок, който искаш да му предадеш?

- Целта ми е да го възпитам да цени живота, както своя, така и на хората до него. Да се възхищава на истинските герои, а не на онези измислените от цветните комикси. Като започнем от спартанците, Ахил, Александър и стигнем до генерал Вазов. Трябва да знае, че няма нищо по-скъпо от земята, на която се е родил и отраснал, трябва да я обича, брани и пази.


Какво четем:

🔴 Пред тях са блеснали житата – Поразителна къща в североизточна България (ГАЛЕРИЯ)

🔴 Фоторазходка из някои от най-красивите български села

🔴 Безработицата свърши! Няма кой да бере гъби

Източник: 24 часа



Коментари



горе