Минен музей в Перник пази историята на въгледобива


Ако в Перник има нещо наистина уникално за разглеждане, това безспорно е минният музей под земята. Перник е селище с хилядолетна история, но историята на съвременния град като индустриално сърце на България започва на това място. Тъкмо тук през 1891 г. е отворена първата подземна галерия на „Старите рудници", работили ефективно до 1966 г.

В началото на 80-те години на ХХ век група пернишки миньори посещават солната мина Величка в Полша и там виждат музей под земята. Така се ражда идеята в Перник също да има такъв музей, който отваря врати през 1986 г. и до момента е единственият на Балканския полуостров и един от малкото в Европа.

Музеят е разположен в две от запазените галерии на „Старите рудници" с обща дължина 630 м. В тях са обособени 30 експозиционни ниши, които проследяват историята на въгледобива за повече от век. Експонатите са автентични и повечето от изложените машини и съоръжения са се използвали в подземното производство.

Тук може да се види и пипне

истински подземен електрически локомотив „Сименс"

от 1925 г., с който са се дърпали пълните с въглища вагонетки, а на него са прикачени и пътнически вагончета за придвижване на миньорите до земните недра. На платформа са сложени и две бурета, но те не са за вино, а за вода, от която миньорите пиели – поради състоянието на въздуха в галериите и многото въглищен прах всеки миньор е изпивал по 5-6 литра вода на ден.

Тук може да се види истински въглищен пласт, а край него са сложени фигурки на руднични джуджета, защото се вярвало, че те са пазители на подземните богатства. След откриването на Мини Перник тук идват минни специалисти от Западна Европа и те донасят вярването, че тези фигури предпазват от беди. Най-малките посетители на музея се впечатляват от тях, а когато са организирана група, понякога се включват в игри за разкриване на съкровища. В първите години на Мини Перник две джуджета са стояли на герба на предприятието.

Децата запомнят и макета на кон в реални размери, където обичат да се снимат. От 1896 г. изкопаните в рудника въглища били изкарвани на повърхността с коне. Те работели на смени, но не излизали на повърхността и под земята за минните кончета имало конюшна. Историята разказва, че през 1922 г.

в пернишките рудници са работили 250 коня

Мините притежавали общо 320.

Преди да се въведе ползването на конете, кюмюрът бил изнасян с дървени тарги и ръчни колички, каквито също има в една от първите камери. Наблизо са и първите дървени вагонетки. Край тях е закачена карбидна лампа от 1902 г., служила за осветление под земята доста години. Преди да бъде използвана, осветлението ставало с лампи с рапично масло, но се оказало, че миньорите си отливат от него за вкъщи, защото ставало за готвене.

Постепенно въгледобивът бил механизиран. Един от първите механизми е така нар. випер за разтоварване на вагонетките в сепарациите. Ранжирната машина с безконечно въже от 1928 г. за теглене на вагонетки, но и за придвижване на хора предшествала под земята днешните планински лифтове. Още през 1936 г. мини Перник разполагали с гумено-транспортна лента, за да се улесни товаренето на въглища, но и тази машина се среща в бита сега, защото в големите магазини покупките стигат до касата по такъв механизъм, макар и много по- модерен.

В годините на соца, когато беше времето на социалистическото съревнование и героите на труда, за добива на въглища се използват и т. нар. проходчески комбайни. Една такава машина, която може да изпълнява всички операции механизирано, е показана в музея, за да припомни как преди години проходческите бригади поставяха рекорди.

В една от нишите е показана схема за взривяване на въглищния пласт под земята. Наред с техническите елементи като посетят музея по-възрастните перничани, ще си спомнят бомбаджийската тел, която се намираше под път и над път из целия град. С нея се плетяха дамаджани, декоративни кошнички, че даже и пръстени. На това място ще се разбере и как бомбаджийската тел помагала на миньорите да си опазят донесената от вкъщи закуска от намиращите се под земята гризачи.

Навсякъде в музея може да се видят и различните видове дървен и метален крепеж. През последните години за Перник стана нарицателен винкела, но местният металургичен завод е произвел много повече други, предназначени за укрепване в мините. Според специалисти на места в рудниците на един линеен метър от укрепения рудничен тунел се падали по три тона желязо.

В камерите на подземния музей могат да се видят подкопни машини, фронт с хидравлични стойки, съвременни механизирани комплекси за добив на въглища, осветителни тела и сигнални табла, вентилатори, различни модели водоотливни помпи, които служели за изпомпване на вода от галериите, истински рудничен телефон от 1957 г. и ... клетка с канарчета. В подземните галерии се образува опасният рудничен газ гризу. Той е много силно запалим и при най-малката искра може да предизвика взрив, но няма нито цвят, нито мирис. Липсата на измервателна техника в миналото се компенсирала с канарчета, защото

при наличие на газ пилето започвало да нервничи

и да се блъска в клетката.

На 50 метра под земята има и иконостас на св. Иван Рилски, така че туристите могат да се поклонят на небесния покровител на града и на миньорите. Според преданието св. Иван Рилски се явил в съня на един човек, посочил му тъкмо това място и и му казал да копае там, защото ще открие черно злато. Така наистина били открити въглищата. Години по-късно, когато рудникът вече работел, група миньори били затрупани при срутване на земния пласт. И тъкмо, когато губели надеждата за спасение, пред тях се появява белобрад старец в бели одежди и светилник в ръка и ги извежда над земята. Човекът, който е сънувал „черното злато", казва: „Аз го познах. Това беше св. Иван Рилски, който дойде да ни спаси". Оттогава миньорите вярват, че св. Иван Рилски е техният небесен покровител и в някои от пернишките рудници имало подземни параклиси, а над входа към галериите пишело „Бог на помощ". Това бил девизът на пернишките мини, но и поздрав между миньорите.

До входа на подземния минен музей има вкаменено дърво на повече от 50 милиона години. Наричат го „дърво на щастието" и разказват, че при влизане в рудника миньорите го докосвали за късмет. Това обаче е по-скоро съвременна романтика, защото силните, смели и здрави мъже, които работели под земята едва ли са били суеверни. Сега в Перник работят само два открити рудника. Миньори под земята няма, но в града едва ли има местно семейство, което да не е било свързано по един или друг начин с Мината. Децата със сигурност носят миньорския ген, ако и да бъркат понякога миньорите с миньоните от телевизора, а галериите на истинския рудник да им приличат на канала на костенурките нинджи.

Сега за перничани е обичайно Подземният минен музей да е място за различни културни прояви. В него са правени даже и модни ревюта.

Само за първата половина на тази година Подземният минен музей е посетен от около 6 хиляди туристи. Обектът е сред най-препоръчваните дестинации в близост до София и от април 2013 г. е сред 100-те туристически обекта на България. Най-голям интерес проявяват учениците, немалко са и организираните пенсионерски екскурзии от цялата страна. В списъка на посетителите са и доста чужденци. Музеят под земята е бил разгледан от туристи от европейски държави, САЩ, Канада, Япония.


Какво четем:

🔴 Банкя като Баден-Баден

🔴 Фотогалерия: Бялото братство посрещна Слънчевата нова година

🔴 Попарник

Източник: Стандарт



Коментари



горе